Алиса стоеше приседнала на ръба на скалата. Вятърът правеше причудливи фантастични фигури от косата й, а погледът й привидно загледан в пропастта, всъщност се взираше някъде отвъд дълбините на бездънната бездна, образувала се след погрома в душата й.

 Външно, девойката не изглеждаше наранена. Видимо беше просто прекалено изтощена. Вътрешно обаче, Алиса беше направо опустошена от урагана от емоции, който все още се вихреше в душата й.

Лудият Шапкар приседна с неподозирана за външният му вид лекота до нея. Приглади с отигран до съвършенство несъзнателен  жест периферията на шапката си и каза:

- Чуй дете! В живота на всеки човек има преломни моменти, които преобръщат целият му свят, всички досегашни представи, ценности и намерения с главата надолу. Моменти толкова разтърсващи и драматични, че разделят живота му на "преди" и "след".

Въпреки раните и страданието такива моменти са особено важни и ценни, защото са катализатор за емоции и ни освобождават от всичко вече ненужно, което се е превърнало в тежест за нас - предразсъдъци, страхове или чувство на вина, за стари грешки...

Такива моменти са естествено "сито", за хората около нас. - продължи философски той. За това, че отварят очите ни, за истините, скрити зад много лицемерни маски, наивни идеали, илюзии и самозаблуди.

В такива моменти може би 80% от хората около нас се разбягват като хлебарки. А друга немалка част тихомълком, сякаш се стопяват в небитието и като че ли никога не ги е имало, само за да си спестят евентуален дискомфорт от нагнетената около нас атмосфера.

Безценното на такива моменти е, че тогава изпъкват ясно хората около нас, които остават като наши стожери и компас. Хората, благодарение на които не изгубваме представа кои сме и събираме осколките останали от разбитото ни Аз около вътрешният си център. И благодарение на които възвръщаме вярата в себе си. Благодарение на тази шепа хора, дори в такива моменти не губим своята посока и цел или ги преосмисляме напълно.

Най-тъжното и болезненото в тази история обаче е, че измежду хората около теб винаги, ще се намерят и дузина-две (дори и повече) такива, които не само ще те подминат и няма, да ти помогнат в нуждата! Но поради личен интерес и изгода, ще се опитат, да пречупят собственоръчно стълбата, която си изградил с последните си сили, за да се измъкнеш! Ще прережат, хвърлените ти спасителни въжета!... И някои от тях дори, със зле прикрито удоволствие, ще те настъпят обратно, в калта!... Някои от тях, дори ще са носили лицемерните маски на твои приятели... И тогава пред теб, ще се открие с грозното си лице драматичната истина, че някои от тези хора са просто безпринципни. Но други, са били до теб, не просто, за да се греят на огъня и светлината ти, а за да чакат този момент в който, да стъпчат и изгасят искрата ти❗

За това, когато паднат маските на лицемерието, добре запомни лицата на тези хора преди, да са ти обърнали гръб! За да не ги оставяш никога повече, зад своя❗

Именно от тях, Алиса се пази най-много❗

Въпреки, че точно тези същества са най-нищожни и нещастни. Защото няма нищо по-жалко, отблъскващо и нехуманно от това, да погалиш и да вдъхнеш искра живот на полуизсъхналото си невзрачно его, с моментното удоволствие и илюзорно чувство за "превъзходство", като се опитваш, да смачкаш някой по-добър от теб в момент, когато е паднал на колене.

Така завърши монолога си Лудият Шапкар. След което приглади нежно една вироглава руса къдрица зад ухото й. Прегърна я бащински през слабите рамене и впери поглед изпълнен с вяра и надежда в хоризонта, където някъде в далечината, Слънцето вече разрязваше мъглата и мрака със златната ножица на лъчите си.

🎩"Рошавите мисли на Лудият Шапкар"🧤