И ВЯРАТА МИ НЯМА, ДА ИЗСТИНЕ

Душата ми е песнопойна птица

Жадуваща просторите и светлината.

Но окована е в мрачната тъмница

на предразсъдъците нечовешки на тълпата.

До смърт ранена, блъска се в решетките.

Оковите се мъчи, да разкъса.

Уви стоманено-безмилостна е клетката

на стигмата и предразсъдъците им навъсени.

Всичко различно, пъстро и красиво

пронизват с погледи пропити с укор.

Към всичко различно от нюанс на сивото

в мрака промъкват се и го разстрелват в упор.

И в скритата под политурата на лицемерието и снизхождението

сладостна тръпка от нагласата "На мен, не може, да се случи!"

Съчувствието не обърквайте със съжалението!

Защото само любовта лекува, възвисява и ни учи.

Ала дори, последната надежда

в безжизненото тяло, да изстине.

Душата ми, ще пее със надежда

и вярата ми няма, да изстине!

До край с невежеството, ще се борим, сине!

© Ивайло Апостолов 

    08.05.2025