Размисли на една майка на дете с увреждане в Бг..

снимка: goodreads

Размисли на една майка на дете с увреждане в Бг...

''Детето'' е вече на 34 години,но за мен като майка Анна си остава дете във всеки един смисъл.
Та, в нашата държава да си родител на дете с увреждане е НАКАЗАНИЕ!!!
Заставам зад тези си думи след 34 години ЕЖЕДНЕВНА грижа от...до...!!!
Ще прескоча годините до 2000 г, когато Анна стана пълнолетна.
Завърши някакво основно образование в помощно училище,където освен буквите и цифрите друго не научи.
Не че не можеше,но за деца като нея никой не си ''даваше зор''...
И така след дълго лутане от един дневен център в друг, Анна намери своето място в Maria's World Foundation.Тук е мястото да Благодарим на учредителите,че приеха Анна в това мечтано за всички нейни ''побратими'' място!
До тук добре,но проблемите продължиха - с транспорта с главно ''Т''.
Ползваме транспорт на СО. И за това благодарим!
Но.....за Анна е задължително да има придружител в буса,защото така е решил някой,защото е 1ва група инвалид с над 95% увреждане.
А за да има Анна придружител,тя трябва да има право на асистент.
А за да има Анна асистент,тя трябва да работи или учи???
Добре,на 34 години сме се изучили вече,би трябвало да работим!
Но Анна не може да работи,защото в решението на ТЕЛК така пише....???
И какво оттук нататък????
Мила Родино,да не бях се родила тук с моите ''проблеми''!!!
Наскоро моя близка живяла в чужбина ми каза следното: Ако ти и Анна живеехте някъде в Европа щяхте да се чувствате нормални хора!
Да,знам,така е! Били сме в Германия! Върнахме се,по ред причини,една от тях беше майка ми,защото и бях една дъщеря и Анна една внучка...Скоро след това моята майка си отиде...
Искам да се обърна към ВСИЧКИ РОДИТЕЛИ на деца с увреждания:
ХОРА,СПАСЯВАЙТЕ СЕ!!! Имате ли шанс не го пропускайте,където и да е! Тук нещата НЕ СТАВАТ!!!
Повярвайте!!!
Бях на 27 когато скачахме и спяхме по площади и улици...
Вече имах болното си дете,7 годишно с тежка диагноза!
Днес Анна е на 34,а аз на 54...
НИЩО,НИЩО и НИЩО за хората с увреждания!!!
За какво е постът ми ли?
Ми Анна трябва да й работи някъде за да има право на Асистент!!?
Приемаме оферти,Благодаря!
източник:интернет

Ти си аз и аз съм ти-една история от "живия живот"....

сниммка: mohawkcollege

Историята, която днес ще споделя с вас е съвсем истинска.

Историята на една майка.. Една от многото....Една от всички онези, чиито свят се е преобърнал с главата надолу след диагнозата...

Една от всички онези, на които се е наложило да преподредят пъзела на своите приоритети и ценности и да препрограмират живота си наново... Една от нас!...

Споделям я, с вас, защото е крайно време всички да се събудим, да се огледаме и да разберем , че не сме сами!...

Някой, за да разберат, че "различните" не са опасни!...

Повечето, за да се уверят, че има достатъчно други, които познават болката им и с които имат общи интереси и цели...

И още, за да си припомним, че никой не е застрахован и за това всички трябва да сме единни в името на по-доброто бъдеще за децата ни!!!

Дерзайте

Тонева Жасмина

Ти си аз и аз съм ти

Синът ми е аутист. Роди се задушен. Увреждането е предизвикало изменения в мозъка вследствие на които на около две години разви аутистично поведение. Вследствие на което аз умрях. Бах мъртва дълго време. След това възкръснах.
Днес моето “аз” няма нищо общо с предишното ми “аз”. Днес, не работя за една от най-известните марки в света на технологиите. Не съм част от голям международен екип. Не живея в София. Не получавам заплата. Напуснах работа, заживях на село, надебелях (с 20 килограма). Днес, съм майка на дете аутист. Днес, съм лекар, адвокат, учител, психолог и най-важното- единствения приятел на сина ми -поне за момента. Днес, съм любов. Днес, съм болка. Днес, съм жива. Днес осъзнах, че ако мога да се върна назад бих избрала отново същия път. Единственото, което бих искала да променя е времето, което загубих в самосъжаление и сълзи, да го посветя на сина си. Бих го прегръщала повече, бих му казала, че го обичам такъв какъвто е и че той не е виновен за нищо. Бих се смяла повече и бих му разрешавала да крещи с пълно гърло, защото знам, че това го прави щастлив и му харесва. Бих му казала, че да си аутист не е клеймо и не е нещо зловещо и лошо, че той не е лош и зловещ, а различен. Че да си различен всъщност е готино. Че аутизъм значи различен, нов и интересен. Бих му казала, че аз също вече съм аутист, защото той съм аз и аз съм той. Че света, в който живеем двамата е зъл и жесток не защото е зъл по рождение, а защото не ни разбира и се страхува от нас. Нормално е когато те е страх от нещо да си нервен и нападателен. Че този свят няма да остане същият, защото аз и той, и милиони други като нас ще го променим. И ако той все пак не поиска да се промени и избере да бъде зъл и жесток, тогава ще си създадем нов свят-аз и той- и милионите като нас и няма да ни пука за мнението на остарелия, изоставен и забравен стар свят. Бих му казала, че той не е болен. Бих му казала, че е много по-здрав и нормален от половината политици, управляващи в момента. Бих му казала, че интелектуален дефицит не означава духовен дефицит. Бих му казала, че е пеперуда и няма смисъл да се мъчи да бъде какавида, защото никога няма да бъде щастлив от живота на какавида. Ще бъде щастлив сред себеподобните си пеперуди, там, високо в небето-по-близо до облаците и слънцето. По-близо до Бог. Бих му казала, че има най-красивите крила и най-чистото сърце, които съм виждала. Бих му благодарила, че с появяването си ме промени и ме спаси. Бих му казала, че Бог го обича толкова колкото и всяко друго дете, птиче и мравка и че в очите на Бог всички сме прекрасни и обичани. Бих му казала толкова много неща… А защо не съм ги казала до сега? Не съм му ги казала, защото се страхувах. Страхувах се, че няма да ме разбере, че докато му говоря просто ще ме подмине, сякаш не ме чува. Сякаш думите ми нямат никаква стойност и не означават нищо за него. Страхувах се, че няма да ме прегърне както си представям, че би трябвало да направи. Страхувах се, че просто ще включи лаптопа и сякаш нищо специално не се е случило, ще си пусне детското, което е гледал пет-шест милиона пъти. Страхувах се, че този ден ще бъде един от всичките обикновени и напълно еднакви дни за него. Страхувах се да не ме отхвърли и да разбие сърцето ми, страхувах се и не ме е срам да си го призная. Но страха може да се победи само, ако се изправиш срещу него и го преживееш напълно и докрай. Затова днес ще му прочета този текст и не ми пука, че е само на пет, и не ми пука, че може изобщо да не разбере думите, защото думите освен смисъл имат вибрация, звук и предизвикват чувства. Дори и да не разбере семантиката ще усети чувството и това чувство ще се отпечата в сърцето му. И сърцето му ще отговори на моето сърце също с вибрация и чувство и аз ще знам, че мечтата ми се е сбъднала-синът ми е разбрал, колко много го обичам, колко съм щастлива, че е избрал да се роди точно при мен. Разбрал е, че той е моят спасител, защото той е този заради който се върнах от Нищото и той е този заради, който ще създам нов свят!

Източник: Национален Алианс "Усмихни се с мен"

Историята , която ме накара да настръхна и да се замисля....

Една народна мъдрост гласи: "Никога не можеш да направиш първо впечатление втори път"...Това е наистина така и твърдението е двустранно валидно. Както за впечатлението, което правим, така и за първото впечатление, което получаваме за някого. Първото впечатления обаче, често може да се окаже една "моментна черно-бяла снимка" на ситуацията, която да е много по субективна и повърхностна отколкото можем да предположим. Следователно доста по-податлива на стереотипни нагласи и.... погрешна. Няма да коментирам повече историята, на която попаднах наскоро и която наистина ме накара да настръхна и да се замисля.. 
Преди да ви я пре предам дословно, ще споделя с вас само един обикновен анатомичен факт. Знаете ли, че образът, който възприема ретината на окото , се обработва в зрителните зони в тилния дял на мозъчната кора, където се осъзнават зрителните дразнения? 
И това съвсем не е случайно...
 Може би природата ни е "конструирала" по този начин, точно за да даде на мозъкът ни възможност и достатъчно време, да се включи максимално в осмислянето на образа, който са видели очите ни, докато "пропътува пътешествието си през лабиринта на мозъчните гънки, до центърът, на неговото осъзнаване .... 
Кои сме ние, да пренебрегваме мъдрият промисъл на природата!?

Ето и самата история, пречупена през погледа и сърцето на нейната авторка: 

 ЕДНА ИСТОРИЯ, КОЯТО МЕ ТРОГНА И МИ УДАРИ ШАМАР

• автор: Алиса

Имам един много неприятен недостатък – да обсъждам хора и ситуации, без да знам какво стои зад тях. Дори и по-лошо – давам оценки, присмивам се и дори ги съдя. Предполагам, че много хора правят така. А не трябва.Когато прочетох тази история, си спомних всички такива случаи и мислено се извиних - на всички, които са попадали под ударите на язвителния ми език. Трогна ме и ме зашлеви едновременно. Ще я помня винаги.Ето я историята.Възрастен мъж пътувал във влака с 25-годишния си син. Двамата стояли един срещу друг в купето и мълчаливо гледали през прозореца. Когато влакът потеглил, младият мъж изведнъж започнал радостно да ръкомаха и извикал възторжено:- Татко, виж, дърветата се движат назад!Бащата само се усмихнал и продължил да наблюдава пейзажа навън.В същото купе пътувала и семейна двойка. Двамата съпрузи се спогледали и едва забележимо се усмихнали, очевидно сконфузени от детинската реакция на младия мъж.След малко младежът отново се оживил. Отворил прозореца и още по-въодушевено започнал да коментира препускащите зад стъклото на прозореца пейзажи:- Татко, татко, виж! Облакът върви заедно с нас! А това е езеро!- Да, сине... – ласкаво се усмихнал бащата.Двойката продължавала смутено да наблюдава разиграващата се в купето сцена, която очевидно възрастният човек намирал за напълно нормална.След малко навън завалял дъжд. Младият мъж веднага скочил и размахал ръце през отворения прозорец. А после, обзет от неописуема радост извикал:- Татко, това е дъждът! И той ме докосва! Виждаш ли дъждовните капки?Спътниците на бащата и сина вече се почувствали съвсем неловко и решили да вземат отношение:- Извинете, но може би трябва да заведете сина си в някоя клиника и да потърсите специализирана помощ.- Ние точно се връщаме от една клиника, където синът ми претърпя сложна операция на очите. Днес е първият ден в живота му, в който той вижда... - тихо отговорил възрастният мъж.


източник: Гнездото

За Общността и Приобщаващото Образование - Част 2

продължение>>

За Мъдростта и Образоването за Приобщаване...

Образованието както и Приобщаването, също е комплексен и продължителен процес, който в същността си, се състои в натрупването на полезни лично и „на ползу роду” знания.
Така както не всяко Знание идва от Образованието, така и Мъдростта не е проста функция на Образованието ...

Нито Образованието, нито Мъдростта са обикновена съвкупност от Знания в различни области. Резултатът нито при едно от двете не може да се изчисли с някоя от формулите на "точните науки" и да се определи с конкретен коефициент.
Високият "коефициент на интелигентност" (IQ) не означава Мъдрост...
Мъдростта е резултат от всички придобити теоретични и практически знания и умения, пречупени през критичната оценка и анализ на човека така, че да са максимално полезни както за него така и за всички останали, като са спазени хармонично всички морални, социални и други принципи и норми. 
Мъдростта ( София ) не случайно е майка на Вярата, Любовта и Надеждата. Защото без Мъдрост, Вярата може да прерасне в екстремизъм и фанатизъм, Любовта в Стремеж за притежание и контрол, а Надеждата в напразна Химера..
Мъдростта не е крайно състояние. Тя е безкраен процес, чието начало е осъзнаването на собственото ни невежество..'
Мъдростта е "първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна" (Як. 3:17).

 Има два типа хора на Знанието , които променят човешкият живот и движат цялото човечество напред. 

Единият е академичният тип - онзи на "красивите умове", които правят кардиналните открития в Науката и променят глобално живота и бъдещето на цивилизацията ....
Вторият тип е  на духовните водачи, на онези, които през Възраждането у нас са наричали Просветители. Те са хората, които променят съществуващите досега нагласи и нашият светоглед. Именно те са тези, които ни водят по пътя на просветлението и познанието, и ни извеждат от мрака на невежеството.
И двата типа са еднакво важни. И двата типа , уважавам безкрайно!.. Но двата типа притежават съвсем различен тип знания, компетенции и личностни качества. И имат коренно различен подход към живота и хората....
Първият тип е целеустремен и съсредоточен. Неговите представители, притежават способността, да проникват дълбоко в същността нещата, да ги анализират обстойно и да откриват дори невидими взаимовръзки между тях, но именно това, често им пречи в реалният живот и отношенията им с останалите..(В университета срещнах доста такива преподаватели..)
Вторият тип, е много по-просоциален . Той е съсредоточен върху човешката душевност и отношенията между хората. Изключително добре умее да им предава знания и опитности, да ги учи как да си поставят цели и как да ги постигат; да ги мотивира и да ги напътства по пътя им към Знанието и Мъдростта...

Защо пиша всичко това?....

Защото истинският учител е по малко и от двете. (Вече чувствам недоверчивите погледи на някои скептици!..) Но вярвам, че точно онези, които трябва, ще ме разберат и ще се съгласят с мен!...
Няма полза от истинското задълбочено знание, ако не съумееш да го предадеш разбираемо и по подходящ начин на останалите.
Когато става дума за обучение и възпитание на деца със специални потребности и за Приобщаващо Образование, на учителя са нужни повече от качествата, присъщи на вторият тип хора на Знанието.
Качества като наблюдателност и бърза преценка на ситуацията, тъй като много от тези деца са хиперактивни, с бързо променящи се настроения, слабо и неустойчиво внимание, и слаба концентрация, а нерядко са и невербални. Качества като висока социабилност и адаптивност, гъвкавост, изобретателност, въображение, творческо мислене и персонален творчески подход, за да привличат и задържат неустойчивото внимание на учениците, за да намират индивидуален начин за мотивирането им за обучение, за създаване и надграждане трайни знания, умения и навици. Нуждаят се от много търпение, упоритост и последователност, защото паметта на повечето от нашите деца не е най-силната им страна, поради което целите и трайните резултати се постигат изключително бавно и с много усилия от страна на педагога и детето ..... и това са само част от необходимите качества. Но преди всичко добрите педагози, трябва да са приемащи, разбиращи и подкрепящи..
Именно развитието на такива специфични качества и умения е недостатъчно, у немалка част от педагозите в масовите училища.  Ако не беше така, нямаше да има нужда от отделни специалности като специална педагогика и етопедия*, например.
Освен това, все още съществуват и доста неясноти по отношение на набавянето на достатъчен финансов , както и достатъчен като количество и качество добре квалифициран и мотивиран човешки ресурс, които да гарантират изграждането на една адекватна на потребностите, безопасна и подкрепяща среда, без да се нарушава цялостният учебен процес .
Изключително важен за успеха и дори изобщо за реализирането на едно на такова начинание, като Приобщаващото Образование е качественото обследване и адекватната и точна оценка на индивидуалният потенциал, дефицити и потребности на всяко дете, за да се прецени, каква би била най-подходящата форма на обучение за него.(интегриране в масова паралелка, интегрирана паралелка, индивидуална форма на обучение или нещо друго...)
Макар че, относно индивидуалната форма на обучение, за каква точно интеграция говорим!?..
Просто се питам!..
Подкрепям Приобщаващото Образование! Категорично!
То е прекрасна инициатива, ....но не "на всяка цена"!
Лично аз и съпругата ми , познавайки начинът и качеството на работа и подходът на специалните педагози, от досегашното Помощно Училище, които работят с детето ми до този момент от една страна (За което сме им безкрайно благодарни.) и хипотетичните и реални условия за "Приобщеното му образование", предложени от настоящият закон и прилежащи разпоредби, както и предложените от "интегриращите" училища условия, твърдо не бихме рискували "приобщаване" на детето ни, което е с ДЦП кавдрипареза. Въпреки че е напълно съхраненоно интелектуално, то е почти изцяло зависимо като обслужване и е почти невербално. За това, според нас то е напълно неподходящо за интегриране в масово училище при настоящите условия!
И не защото е "зверски опасно" или не може да отговори на условията, а защото актуалните условия, не могат да отговорят адекватно на потребностите му и имаме сериозни притеснения относно безопасността му!
Искрените ми симпатии , уважение и адмирации, към всеки педагог и специалист, които имат сърце, да се нагърбят отговорно с задачата, да работят с деца със специални потребности условията на настоящата реалност, защото това наистина е едно огромно предизвикателство!
Най-притеснителни обаче са дефицитите свързани с елементарна толерантност и разбиране по проблемите на децата и хората със специални потребности изобщо у мнозинството от родителите и дори от педагозите и специалистите в немалко масови училища!..
Новата учебна година вече набира скорост и по мои наблюдения и споделеното от познати родители на деца със специални потребности, атмосферата на Приобщаване е меко казано неприветлива, нетолерантна и напрегната..
Да , подкрепям Приобщаващото Образования, защото "посоката" в която ни движи е вярна!
Но все още има твърде много въпросителни!...Все още има твърде много неща за прицезиране, за да заработи системата поне относително нормално, въпреки усилената работа на колегите от центровете за Приобщаващо Образование.
Но, решението "Това не стана, дай следващото!.. Не е опция."
Най-притеснителното е, че с набирането на скорост на новата учебна година, в по-глобален мащаб, се оформят силно анти-приобщаващи настроения, тъй като нашите специални деца, щели сериозно да стресират "нормалните" с присъствието си и щели да им нанесат сериозни "емоционални травми".

Българското Образование като цяло, не е никак зле ценено навън!..
Учениците ни печелят десетки отличия на международните Олимпиади. 
Не малко от специалистите ни , успяват да направят в странство, много добра кариера.. Естествено, след като завършат тамошен Университет!..
От Българският гений се родиха, революционни открития, които преобърнаха живота на човечеството като пишещата машина, двигателя с вътрешно горене и компютъра...

Въпреки това, тъжната истина е, че най-голяма част от по-малко или повече образованите ни специалисти отиват на гурбет, да прислугват като черноработници, на някои профанизирани чужденци, които просто са имали късмета да се родят навсякъде другаде в Европа или Америка....
Още по-тъжното е , че не остават млади интелигентни хора, които да градят бъдещето на Общността тук, в България!

Обръщам се назад и се питам, колко пъти ми е влязла в употреба висшата математика, например!?.. А задълбочените знания по физика, химия или философия?!..

Богатата обща култура е прекрасно нещо, но колко полезна ни е тя, когато толкова често ни липсва елементарната култура!...
Всъщност, истинската мъдрост не идва с академичните степени, а с опита... С направените житейски избори,...Идва с активното ни осъзнато действие и отговорната гражданска и житейска позиция и обратно. 

Знанията за елементарните, съвсем простички неща, социални и емоционални компетенции, придобитите умения и навици свързани с обикновените дейности от ежедневието, прилагани всеки ден, са онези, които ни правят Човеци!..

Мои приятели, на които децата учат в страна като Испания например, която не може да се похвали особено нито с трудолюбието, нито с интелекта на населението си, са ми споделяли, че „богатото разнообразие” на така наречените у нас „общообразователни предмети” е сведено до минимум и то до най-основни неща. Като до 15-16 годишна възраст, младежите се учат да придобиват така наречените „житейски умения”.  Например, как да организират живота и времето си; как да оказват първа помощ на пострадал в различни ситуации; как да се предпазват и оцеляват при различни екстремни ситуации, как да работят в екип....
Защото, колко ще ни помогнат енциклопедичните знания, когато обикновените умения за оцеляване, общуване, съжителство, съ-преживяване и социализация , взаимопомощ и подкрепа ни липсват?...

Не казвам, кое е по-добро, кое , по-лошо!...

Просто се питам?!...

Защото по мое скромно мнение, именно последните ни правят Човеци!...

Образованието може би трябва да почне от осведомеността ....
От информираността на обществото по въпросите свързани със „специалните деца” и хората в неравностойно положение, както и с всички останали "Различни".
От уроците по търпимост, толерантност, взаимно уважение, съпричастност и емпатия..
Защото интелигентността и степента на развитие на едно общество, се измерва в отношението му към най-уязвимите му членове.
Ето това би било една достойна кауза, около която всички в Общността, да се обединим и в която всеки да поеме своята осъзната роля и отговорност.

----------------------------------------------------------------------------------------

*Етопедия (Педагогика на девиантното поведение) - Клон от Специалната педагогика, който паралелно със всички групи лица с нарушения се изучават и тези с поведенчески отклонени (девиации). Етопедията е наука за възпитанието на човека, която изучава причините, характера и динамиката на отклоненията във формирането и развитието на личността от тъй нареченото про социално социално поведение, наречени "социални аномалии". Например: склонност към скитничество, опити за самоубийство, ранна алкохолзация, токсикомании и др.  

За Общността и Приобщаващото образование...Част 1

снимка:dreamstime.com

За Приобщаването в Образованието и извън него

Приобщаващото образование включва естествено две основни  дейности

Приобщаване и Образоване .

Приобщаване - харесвам тази дума ! Звучи меко, благозвучно, напевно,  гальовно ..  

Като приласкаване към Общността.

Не е като чуждицата ИНТЕГРАЦИЯ!  ... Стържещо, режещо... Сякаш пробиваш Обществото с нещо тъпо и ръждиво!..

Винаги съм се възхищавал колко е красив , богат и разнообразен българският език!..А сме забравили да го ценим.  Забравили сме да го ползваме... Замърсили сме го с пошли и безцветни чуждици.  Във все по-редките случаи, когато  общуват писмено, днешните младежи използват някаква странна смесица от латински букви (често съкратени), абревиатури, цифри и други символи... А всъщност , езикът (писмеността) е единият от четирите носещи стълба на Общността, заедно с общата вяра, общата култура и традиции , и общата територия.

Вярата, лежи погребана някъде дълбоко под забвението на 45-години идеологическа пропаганда... Традициите за избутани в ъгъла на помраченото ни от притеснения за несигурното утре съзнание и привнесени чужди езически празници като хелоуин например и щедро посипани с дебели пластове пошла чалга... От общата територия на единствената държава в света, която никога не е променяла името си, през десетилетията е останало едно символично парче, чиито граници са по-скоро условни, тъй като  в голямата си част , нотариално принадлежат на чужди инвеститори или се експлоатират  за чужди интереси...  

Приобщаването като социално явление предполага една съществена предпоставка - Наличието на Общност.

Поради ред причини, Чувството за Общност всъщност никога не е било най-силната черта в народопсихологията на българина.

Винаги сме имали склонност да намираме признаци по които да се разединяваме и причини, поради които да го правим... Тогава към кого точно ще приобщим „нашите различни деца”?...

Вече прекалено отдавна е крайно време да загърбим различията, да се обединим и да заработим заедно в една посока! Защото добруването на Общността, дори самото й съществуване предполага именно това-общи ценности, интереси, приоритети и цели в дългосрочна перспектива и приемственост.  
За това, защото България е може би единствената страна в света, което не се поучава от миналите си грешки, в която всяко следващо поколение, отрича постигнатото от предишното... В която всяка власт, руши досега постигнатото и вместо да надгражда , копае нови основи. От третото българско царство насам, Българинът живее в „перманентни изкопни работи”.
Забравили сме заветът на хан Кубрат, че силата е в единството, а националният ни девиз "Съединението прави силата", отдавна се е изпразнил от съдържание...

Около какво и как да обединим първо всички останали в едно съ-битие? ....

Как да направим единно и целокупно националното самосъзнание ?.. Отговорът  сякаш изплува от само себе си с последната  дума... СЪс – ЗНАНИЕ!.. 

Въпреки, че Знанието само по себе си не е достатъчно условие.
Защото приемането е не само резултат от рационалната , но и от емоционалната интелигентност и социална зрелост на личността и обществото. 

Именно незнанието ражда демоните на страха от Различното Непознато и са главната причина за  нетолерантността.

Приобщаващото Образование не може да се разглежда извън контекста на Образованието като цялостен процес, а то от своя страна извън контекста на съществуващите основни социални нагласи и стереотипи . 

За това изработването на единна Социална политика и стратегия, за информиране на Общността по проблемите на хората с увреждания и спецификата на конкретните особености на всяка от отделните групи такива хора, които да ни образоват в това, как трябва да се отнасяме с тях и как да ги подкрепяме, според мен са от изключително значение и са станали вече крайно наложителни....
Продължава>>

Кое е то това, „нормалното”?

снимка:Dama.bg

На везните между Tипичното и Нормалното

Автор: Ивайло Апостолов

       Гледайки новините напоследък за пореден път се убеждавам, че понятието „норма” в социален аспект е доста мъгляво за голяма част от народонаселението , а критериите и стандартите за „нормалност” някак си се разминават, когато става въпрос за сходен тип поведение, но  за субекти от различни „категории”... 

Не всичко Нормално е Типично, но и не всичко Типично е Нормално!

Много  често, поведение или възгледи  Типични за голяма група хора, се приемат за Нормални и обратно, постъпки и мнения, които са правилнии и естествени, според моралните и естетични норми, но се превръщат все по-често в изключение, отколкото в правило, се приемат за „не много наред” ..

Така например:

Типично е , повечето родители на детската площадката да дърпат децата си от „онова раличното”,

Нормално ли е,... НЕ.

Типично е повечето деца да нямат респект от своите учители, от  полицаите, от лекарите и всякакви авторитети, дори  от вас, техните роители...

Нормално ли е, ..НЕ.

Нормално ли е , да отстъпят  мястото си в автобуса или на опашката при лекара на възрастни хора, хора във видимо много лошо здравословно състояние, бременни или майки с малки деца?,.. Да Нормално и морално е!

Типично ли е,.. НЕ

А вие правите ли го?....

Вярно , Човек е „социално животно”.... но преди да е социален, той е преди всичко, живо същество... тоест, първото условие на което се подчинява инстинктивно е , да оцелее, защото ако не е жив, всичко друго губи смислъл...

  Децата са по природа асоциални и аморални... Като новородени, те нямат ценностна система..  Нямат още дори понятия за Добро и Зло..

Социални са до толкова,  доколкото съществуването им зависи от техните родители ...
Всичко друго се учи в последствие.

Според специалистите Детската личност започва да се оформя като такава около третата година.. Преди това, децата нямат социално Аз, нямат ценностна система, нямат морални норми, следователно и задръжки. Всичко това те учат  най-вече и най-първо от своите родители. От онова, което им казват те и най-вече от онова което виждат да правят....

Това че нещо е типично,че го казват или правят повечето хора, не значи че е нормално.

Шамарът и Макаренковските наказания, Нормални методи за възпитание ли са?... Не.

Типични ли са за българският възпитателен модел?.. - ДА!

Не случайно народната мъдрост казва: "Со кротце , со благо и .. со малко кютек." и "Бие ме значи ме обича."
Все по-често нормалното не е типично......

Ние като родители сме първият и най-важен за децата си авторитет! ...
Те попиват всичко, което казваме или правим.
За това, трябва винаги изключително да внимаваме, какво казваме и най-вече, какво правим. Защото , ако действията ни противоречат на думите ни, децата ви, ще запомнят и ще възпроизведат по-скоро поведението, отколкото думите и ще загубят доверие в нас.

За това, винаги , когато  правите нещо, особено, ако е пред децате ви-

БЪДЕТЕ ОСОБЕНО ВНИМАТЕЛНИ !!

Бъдете любвеобилни и загрижени!

Автор: Ивайло Апостолов

Не се уморявайте да казвате на детето си, че го обичате, че е най-ценното и най-важното за вас и най-вече, да му го показвате. Не се уморявайте да бъдете нежни и грижовни. Независимо дали детето ви е „специално” по „онзи начин” или е всяко друго „нормално” - уникално само по себе си дете. То има нужда да знае и най-вече, да чувства че е ценно и обичано, че се гордеете с него и го подкрепяте безрезервно.
Не оставяйте детето да предполага, че го обичате! Но въпреки, че няма да се умори да го чува постоянно, особено от вашата уста, то има нужда най-вече , да го чувстеа. Разумът и емоциите са две независими "инстанции", а децата са все още предимно емоционални същества и имат преди всичко нужда, да преживяват и съпреживяват нещата, които им се случват.

 Няма неподходящо време и място , да сме любящи, доверяващи се, толерантни, загрижени и подкрепящи един към друг. И най-вече към децата си!Те ще имат нужда , да чуват и чувстват това, през целият си живот.(При тийнейджърите обаче, въпросът с демонстрирането на чувства от страна на родителите е малко по-различен..)

Любовта и позитивната нагласа досега не са навредили на никого.(Освен ако не прераснат в свръх обгрижване, което вече не е форма на любов , а на стремеж за контрол. Тогава децата ви има опасност да станат, разглезени, самоценни и егоистични манипулатори. Мярката винаги е важна, но липсата е пагубана...)

Ако вашето специално дете е в „спектъра” и е превъзбудено добре може да му се отрази , ако го прегърнете и приберете ръцете му към тялото, така то се чувства по-малко „разпиляно” и е по-вероятно да се успокои. Често много успокояващо при превъзбуда на децата с такова състояние, действа и галенето по гърба директно върху кожата. Това разбира се, не са универсални решения за всяко дете и всяка ситуация. Вие все пак най-добре познавате собственото си дете, просто го наблюдавайте внимателно как реагира в различни ситуации и търсете повтаряемостт. За децата „в спектъра” са характерни стереотипиите в различни сфери. Тъй като това състояние на духа е характеризира с усещане на разпокъсаност на тялото, разпиляност и обърканост , както навярно повечето от вас, които са родители на тези уникални деца знаят, така наречените „котви” (тоест наличието на познати предмети, повтарящи се , стереотипни действия, рутинни поредици от действия, ритуали или изрази), са много важни за техният душевен комфорт и спокойствие. Изрично подчертавам, да знае и да чувства, обичта ви, защото първото е свързано с разума , второто по-важното, с емоциите основно предизвикани от физически усещания от вашите ласки  .