"Ian" - Емблематичният анимационен късометражен филм, който се изправи срещу дискриминацията спрямо децата с увреждания

 

ВСИЧКИ деца искат преди всичко, да играят,

а децата с увреждания са, преди всичко ДЕЦА !

        "Ian" е кратък, анимационен филм, но за кратката си продължителност, той разполага с изключителен емоционален заряд, към който никой не би могъл да остане безучастен. 

Това е един филм, за жаждата за приемане и приобщаване. За непреодолимият стремеж, за валидизирането и оценяването на човека такъв, какъвто Е, в цялата му пълнота. А не просто, като представител на своето различие или с инвалидната количка, към която си прикован. Това е филм, за копнежа за принадлежност и равнопоставеност, като пълноправна част от Общността, чието отхвърляне, буквално те разпада "отвътре".  

Днес обаче, искам да ви разкажа за истинската история, която стои зад сюжета на филма, която за някой може да звучи малко тривиално, но особено за хора, които са я преживели лично, е изпълнена с много съдържание, смисъл и най-вече с много емоции. 

Филмът е вдъхновен от реалния живот - Иън е момче с увреждане, решено да стигне до детската площадка, въпреки че неговите партньори за игра, го тормозят. Този филм има за цел да покаже, че децата с увреждания могат и трябва да бъдат включени.

Истинският Иън е четвъртокласник, който като повечето четвъртокласници иска да играе с приятелите си. Но тъй като има деца, които не са свикнали с такива като Иън - дете, което е с церебрална парализа, използва инвалидна количка и компютър с контрол с поглед, чрез който комуникира - те го игнорират. Тъй като не знаят какво той може да прави. Не знаят, как те трябва да реагират.. Не знаят, как да играят с него, ... за тях е по-лесно, да го отхвърлят и буквално директно го тормозят, когато играят.

Четвъртокласника Иън Гращински - 

вдъхновил образа на главният герой

Иън иска светът да знае, че И ТОЙ, както и всички останали деца като него, СЪЩО ИСКАТ и СЪЩО МОГАТ да играят, ако другите ги включват. "МОГА ДА ИГРАЯ И ДА УЧАСТВАМ", казва Иън.

Едноименният филм, посветен на неговата история, възпитава децата на детската площадка, на която той иска да играе, че те могат да играят И С НЕГО и децата, като него. Анимацията показва, че ВСИЧКИ ДЕЦА, без значение С увреждания или НЕ, обичат да правят едни и същи неща.

Когато майката на Иън, Шейла Гращински, вижда как деца, които не са свикнали с хора с увреждания, се отнасят към сина си на детската площадка, тя се заема да работи, за да промени възприятията им. Тя написва книга, наречена „Подаръкът“ за ежедневието на семейство, включващо хора с увреждания, която тя раздава на децата, които тормозят Иън, разказа тя пред сп. Variety. Раздаването на книги по детските площадки обаче, няма как да има толкова широко въздействие, колкото тя желае.

За Гращински посланието на „Ian” се простира далеч отвъд люлки и слайдове. В безсловесният сюжет на филма, Иън е момче което се бори да постигне достъп до нещо, което истински желае, нещо което за другите деца е съвсем лесно достъпно. Хората с увреждания редовно се борят за достъп до обществени пространства, работни места и социално включване. Широкият Международен отзвук и десетките награди, които филмът получава, доказва на Гращински, че „ЕДИН ПО-ПРИОБЩАВАЩ СВЯТ, Е ВЪЗМОЖЕН“.

"Филмът е възможност за цялото общество ... да разруши бариерите, стените и да ни освободи от предразсъдъци", каза Гращински. Филмът е създаден да „напътства [всички деца] да придобият конкретни "инструменти", за да станат "хора на Солидарността“.

Видео >>>

jan

По материали от: reporthatenow.com

ПРИЕМАНЕТО на детето и на наличието на "проблеми" в развитието, като ключов фактор за ефективността на цялостният процес на развитие и компенсиране на дефицитите

Да приемеш детето си такова, каквото е. Без да проецираш върху него своите собствени очаквания, личните си планове, амбиции и мечти, нито очакванията и вижданията на околните.
Според специалистите, това е повратният момент за всеки родител.

За родителите на деца с проблеми в развитието обаче, Приемането е от ключово значение и за ефективността на цялостният процес на развитие и компенсиране на дефицитите.

Приемането “въпреки всичко, въпреки всички и въпреки това, което ни заобикаля в днешно време”, е решаващо за това, колко детето ще вярва в нас, като родители, в себе си и в хората (в частност, в специалистите, които се ангажират в цялостния му учебен и терапевтичен процес ).
Както и за това, доколко ще е мотивирано, да съдейства и работи активно в този процес!...

„Повратният момент е да приемеш детето си такова, каквото е“

(Един разказ от първо лице)

“Сега като ме питате, се замислям. Може би от около година и половина не съм се питала: “Защо на мен ми се случва всичко това?”. Горе-долу по това време е и моментът, в който благодарение на помощта на специалисти и психолози Веселина започва да разбира по-добре сина си, да го приема, да излезе извън своите представи за това какво трябва да може и да прави едно дете, как то да бъде щастливо. Започва да забелязва повече неговите стъпки напред, да ги оценява, независимо че за повечето хора с деца “в нормата” тези стъпки може да се сторят минимални, незабележими.

Веселина е майка на Ивайло, будно и активно момченце, малко под 6 години. Освен дете, което обича “да пие сок, да яде ябълки, пясък, вода, сняг…” (както с усмивка го описва Веселина), което има тротинетка и приятели в детската градина, Ивайло има и диагноза – генерализирано разстройство на развитието. И затруднения, характерни за аутистичния спектър.
Днес Веселина казва, че може да се нарече щастлива. Или поне колкото всеки човек би могъл да го каже за себе си. Спокойна, уверена в себе си и детето си. За да стигне дотук обаче й е трябвало време. И подкрепа. Поне година е отнело на Веселина да се стабилизира. “Беше доста болезнено – да чуеш и да приемеш фактите. Може би една година бях потисната, затворена. Питах се защо на моето дете. Разбира се, искаше ми се да не е вярно. Има и отчаяние, няма как. Мислиш как никога няма да е като другите деца”, спомня си тя. Но когато го приех, когато осъзнах, сякаш се стегнах, допълва Веселина.
“След като започнахме да посещаваме психолог, ние станахме по-сигурни като родители. Това е страшна подкрепа, даде ни невероятен старт, окуражи ни”, спомня си тя. И смята, че подобна опора трябва да получи всяко семейство на дете със затруднения. Защото логопеди, специалисти за детето могат много да се намерят, но ако родителите не са до децата си и не могат пълноценно да им помагат, нещата няма да се случат, казва младата жена.

“Дадохме си сметка, че каквото и да става, ние никога няма да се откажем от детето си. И че просто трябва да направим всичко, което зависи от нас, за да напредва. И да е щастливо. Че можем да го постигнем”, обяснява още тя.

Повратният момент според нея бил, когато е приела детето си такова, каквото е. Без да наслагва върху него своите собствени очаквания и тези на околните. Приела го “въпреки всичко, въпреки всички и въпреки това, което ни заобикаля в днешно време”. Спряла да се притеснява, като излиза на разходка с детето си, спряло да ѝ се свива стомахът от тревога за това какво ще се случи навън, дали Ивайло ще се разсърди, “дали ще почне да се търкаля в магазина, как ще реагират другите в парка”. Защото все пак това си е моето дете.

Младата жена не може да даде генерален съвет за това как да си щастлив и пълноценен, докато си и родител на дете със затруднения, и смята, че всеки сам трябва да открие механизма как да постигне това състояние. “Но може би трябва да спре да ти пука за околните, от останалите”, казва Веселина.

Според нея родителите често изискват твърде много от децата си. Пречупват всичко през призмата на техните представи за прогрес, за щастие. А трябва да приемем децата си с техните силни и слаби страни, да ги разберем. Ако човек се вторачи в негативните неща около детето си и живота си, никога няма да е удовлетворен, казва тя.\

“И аз искам Ивчо да прилича на другите по това, което прави. Но всяко дете е различно. И започнах да забелязвам позитивните неща на Иви – той е любящ, грижовен, обича да го гушкат, да се смее, добър е, весел. И даже понякога, като видя в градинката какво “нормалните” деца правят с родителите си, как се глезят, как се карат…си казвам, че всъщност нямаме чак такива проблеми”, казва, смеейки се, Веселина.

Тя разказва, че засега ѝ е по-лесно да гледа нещата ден за ден. Когато мисли за бъдещето, малко унива. “Като започна да мисля например как ще тръгне на училище, дали ще успее сега или ще трябва да го отложим, как ще продължи, какво ще е бъдещето. Но за мен съм решила да мисля и гледам ден за ден и да виждам всекидневните стъпки”, допълва Веселина. С гордост си спомня например, че наскоро е научила Ивчо да кара тротинетка. Което ми изглеждаше супер невъзможно, но с много стимулации, работа със специалисти, работа вкъщи, поощрения, успяхме, допълва тя. Това може да е нещо обикновено за дете на две години, но за нас е голям напредък, допълва младата жена. И разказва, че телефонът й е пълен с щастливи моменти – клипове и снимки, от подобни етапи на прогрес. Той вижда моето щастие, разбира и е щастлив, казва Веселина.\

Но от тази борба има смисъл. В привидно малките всекидневни стъпки напред.

Тази история е част от инициативата на УНИЦЕФ „Месец на родителите“ 
Автор: Юлиана Колева

Източник : http://purvite7.bg

За Общността и Приобщаващото Образование - Част 2

продължение>>

За Мъдростта и Образоването за Приобщаване...

Образованието както и Приобщаването, също е комплексен и продължителен процес, който в същността си, се състои в натрупването на полезни лично и „на ползу роду” знания.
Така както не всяко Знание идва от Образованието, така и Мъдростта не е проста функция на Образованието ...

Нито Образованието, нито Мъдростта са обикновена съвкупност от Знания в различни области. Резултатът нито при едно от двете не може да се изчисли с някоя от формулите на "точните науки" и да се определи с конкретен коефициент.
Високият "коефициент на интелигентност" (IQ) не означава Мъдрост...
Мъдростта е резултат от всички придобити теоретични и практически знания и умения, пречупени през критичната оценка и анализ на човека така, че да са максимално полезни както за него така и за всички останали, като са спазени хармонично всички морални, социални и други принципи и норми. 
Мъдростта ( София ) не случайно е майка на Вярата, Любовта и Надеждата. Защото без Мъдрост, Вярата може да прерасне в екстремизъм и фанатизъм, Любовта в Стремеж за притежание и контрол, а Надеждата в напразна Химера..
Мъдростта не е крайно състояние. Тя е безкраен процес, чието начало е осъзнаването на собственото ни невежество..'
Мъдростта е "първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна" (Як. 3:17).

 Има два типа хора на Знанието , които променят човешкият живот и движат цялото човечество напред. 

Единият е академичният тип - онзи на "красивите умове", които правят кардиналните открития в Науката и променят глобално живота и бъдещето на цивилизацията ....
Вторият тип е  на духовните водачи, на онези, които през Възраждането у нас са наричали Просветители. Те са хората, които променят съществуващите досега нагласи и нашият светоглед. Именно те са тези, които ни водят по пътя на просветлението и познанието, и ни извеждат от мрака на невежеството.
И двата типа са еднакво важни. И двата типа , уважавам безкрайно!.. Но двата типа притежават съвсем различен тип знания, компетенции и личностни качества. И имат коренно различен подход към живота и хората....
Първият тип е целеустремен и съсредоточен. Неговите представители, притежават способността, да проникват дълбоко в същността нещата, да ги анализират обстойно и да откриват дори невидими взаимовръзки между тях, но именно това, често им пречи в реалният живот и отношенията им с останалите..(В университета срещнах доста такива преподаватели..)
Вторият тип, е много по-просоциален . Той е съсредоточен върху човешката душевност и отношенията между хората. Изключително добре умее да им предава знания и опитности, да ги учи как да си поставят цели и как да ги постигат; да ги мотивира и да ги напътства по пътя им към Знанието и Мъдростта...

Защо пиша всичко това?....

Защото истинският учител е по малко и от двете. (Вече чувствам недоверчивите погледи на някои скептици!..) Но вярвам, че точно онези, които трябва, ще ме разберат и ще се съгласят с мен!...
Няма полза от истинското задълбочено знание, ако не съумееш да го предадеш разбираемо и по подходящ начин на останалите.
Когато става дума за обучение и възпитание на деца със специални потребности и за Приобщаващо Образование, на учителя са нужни повече от качествата, присъщи на вторият тип хора на Знанието.
Качества като наблюдателност и бърза преценка на ситуацията, тъй като много от тези деца са хиперактивни, с бързо променящи се настроения, слабо и неустойчиво внимание, и слаба концентрация, а нерядко са и невербални. Качества като висока социабилност и адаптивност, гъвкавост, изобретателност, въображение, творческо мислене и персонален творчески подход, за да привличат и задържат неустойчивото внимание на учениците, за да намират индивидуален начин за мотивирането им за обучение, за създаване и надграждане трайни знания, умения и навици. Нуждаят се от много търпение, упоритост и последователност, защото паметта на повечето от нашите деца не е най-силната им страна, поради което целите и трайните резултати се постигат изключително бавно и с много усилия от страна на педагога и детето ..... и това са само част от необходимите качества. Но преди всичко добрите педагози, трябва да са приемащи, разбиращи и подкрепящи..
Именно развитието на такива специфични качества и умения е недостатъчно, у немалка част от педагозите в масовите училища.  Ако не беше така, нямаше да има нужда от отделни специалности като специална педагогика и етопедия*, например.
Освен това, все още съществуват и доста неясноти по отношение на набавянето на достатъчен финансов , както и достатъчен като количество и качество добре квалифициран и мотивиран човешки ресурс, които да гарантират изграждането на една адекватна на потребностите, безопасна и подкрепяща среда, без да се нарушава цялостният учебен процес .
Изключително важен за успеха и дори изобщо за реализирането на едно на такова начинание, като Приобщаващото Образование е качественото обследване и адекватната и точна оценка на индивидуалният потенциал, дефицити и потребности на всяко дете, за да се прецени, каква би била най-подходящата форма на обучение за него.(интегриране в масова паралелка, интегрирана паралелка, индивидуална форма на обучение или нещо друго...)
Макар че, относно индивидуалната форма на обучение, за каква точно интеграция говорим!?..
Просто се питам!..
Подкрепям Приобщаващото Образование! Категорично!
То е прекрасна инициатива, ....но не "на всяка цена"!
Лично аз и съпругата ми , познавайки начинът и качеството на работа и подходът на специалните педагози, от досегашното Помощно Училище, които работят с детето ми до този момент от една страна (За което сме им безкрайно благодарни.) и хипотетичните и реални условия за "Приобщеното му образование", предложени от настоящият закон и прилежащи разпоредби, както и предложените от "интегриращите" училища условия, твърдо не бихме рискували "приобщаване" на детето ни, което е с ДЦП кавдрипареза. Въпреки че е напълно съхраненоно интелектуално, то е почти изцяло зависимо като обслужване и е почти невербално. За това, според нас то е напълно неподходящо за интегриране в масово училище при настоящите условия!
И не защото е "зверски опасно" или не може да отговори на условията, а защото актуалните условия, не могат да отговорят адекватно на потребностите му и имаме сериозни притеснения относно безопасността му!
Искрените ми симпатии , уважение и адмирации, към всеки педагог и специалист, които имат сърце, да се нагърбят отговорно с задачата, да работят с деца със специални потребности условията на настоящата реалност, защото това наистина е едно огромно предизвикателство!
Най-притеснителни обаче са дефицитите свързани с елементарна толерантност и разбиране по проблемите на децата и хората със специални потребности изобщо у мнозинството от родителите и дори от педагозите и специалистите в немалко масови училища!..
Новата учебна година вече набира скорост и по мои наблюдения и споделеното от познати родители на деца със специални потребности, атмосферата на Приобщаване е меко казано неприветлива, нетолерантна и напрегната..
Да , подкрепям Приобщаващото Образования, защото "посоката" в която ни движи е вярна!
Но все още има твърде много въпросителни!...Все още има твърде много неща за прицезиране, за да заработи системата поне относително нормално, въпреки усилената работа на колегите от центровете за Приобщаващо Образование.
Но, решението "Това не стана, дай следващото!.. Не е опция."
Най-притеснителното е, че с набирането на скорост на новата учебна година, в по-глобален мащаб, се оформят силно анти-приобщаващи настроения, тъй като нашите специални деца, щели сериозно да стресират "нормалните" с присъствието си и щели да им нанесат сериозни "емоционални травми".

Българското Образование като цяло, не е никак зле ценено навън!..
Учениците ни печелят десетки отличия на международните Олимпиади. 
Не малко от специалистите ни , успяват да направят в странство, много добра кариера.. Естествено, след като завършат тамошен Университет!..
От Българският гений се родиха, революционни открития, които преобърнаха живота на човечеството като пишещата машина, двигателя с вътрешно горене и компютъра...

Въпреки това, тъжната истина е, че най-голяма част от по-малко или повече образованите ни специалисти отиват на гурбет, да прислугват като черноработници, на някои профанизирани чужденци, които просто са имали късмета да се родят навсякъде другаде в Европа или Америка....
Още по-тъжното е , че не остават млади интелигентни хора, които да градят бъдещето на Общността тук, в България!

Обръщам се назад и се питам, колко пъти ми е влязла в употреба висшата математика, например!?.. А задълбочените знания по физика, химия или философия?!..

Богатата обща култура е прекрасно нещо, но колко полезна ни е тя, когато толкова често ни липсва елементарната култура!...
Всъщност, истинската мъдрост не идва с академичните степени, а с опита... С направените житейски избори,...Идва с активното ни осъзнато действие и отговорната гражданска и житейска позиция и обратно. 

Знанията за елементарните, съвсем простички неща, социални и емоционални компетенции, придобитите умения и навици свързани с обикновените дейности от ежедневието, прилагани всеки ден, са онези, които ни правят Човеци!..

Мои приятели, на които децата учат в страна като Испания например, която не може да се похвали особено нито с трудолюбието, нито с интелекта на населението си, са ми споделяли, че „богатото разнообразие” на така наречените у нас „общообразователни предмети” е сведено до минимум и то до най-основни неща. Като до 15-16 годишна възраст, младежите се учат да придобиват така наречените „житейски умения”.  Например, как да организират живота и времето си; как да оказват първа помощ на пострадал в различни ситуации; как да се предпазват и оцеляват при различни екстремни ситуации, как да работят в екип....
Защото, колко ще ни помогнат енциклопедичните знания, когато обикновените умения за оцеляване, общуване, съжителство, съ-преживяване и социализация , взаимопомощ и подкрепа ни липсват?...

Не казвам, кое е по-добро, кое , по-лошо!...

Просто се питам?!...

Защото по мое скромно мнение, именно последните ни правят Човеци!...

Образованието може би трябва да почне от осведомеността ....
От информираността на обществото по въпросите свързани със „специалните деца” и хората в неравностойно положение, както и с всички останали "Различни".
От уроците по търпимост, толерантност, взаимно уважение, съпричастност и емпатия..
Защото интелигентността и степента на развитие на едно общество, се измерва в отношението му към най-уязвимите му членове.
Ето това би било една достойна кауза, около която всички в Общността, да се обединим и в която всеки да поеме своята осъзната роля и отговорност.

----------------------------------------------------------------------------------------

*Етопедия (Педагогика на девиантното поведение) - Клон от Специалната педагогика, който паралелно със всички групи лица с нарушения се изучават и тези с поведенчески отклонени (девиации). Етопедията е наука за възпитанието на човека, която изучава причините, характера и динамиката на отклоненията във формирането и развитието на личността от тъй нареченото про социално социално поведение, наречени "социални аномалии". Например: склонност към скитничество, опити за самоубийство, ранна алкохолзация, токсикомании и др.  

Приказка за малката гъсеничка с чипото носле

Снимка: zerochan

Автор: Ивайло Апостолов

Посвещавам на моето малко Слънце 
и на всеки,който поне веднъж в живота си 
се е чувствал самотен, неразбран и неприет...

          На една слънчева полянака във вълшебната гора, живееше една малка гъсеничка с чипо носле и огромни любопитни очи.

Всяка сутрин малката гъсеничка отваряше огромните си любопитни очи и изпърхваше няколко пъти с мигли. Това пърхане беше нейният весел поздрав към Слънцето, което толково много обичаше . Слънцето пък,  беше толкова влюбено в усмивката на малката гъсеничка с чипото носле, че всяка сутрин й подаряваше по една малка искрица от себе си.

Получила слънчевата искра, малката гъсеничка с чипото носле се втурваше с една огромна лъчезарна усмивка и сърце, изпълнено с жажда да отпие на големи глъдки от живота, за да изживее приключението на поредният слънчев ден, който той и беше поднесъл.

Така, устремена през глава в приключението, нашата малка героиня щедро раздаваше от искрицата топлина и любов, която й беше подарило Слънцето.

Както всяка друга малка гъсеничка, така и нашата, жадуваше безкрайно за вниманието на родителите си и всеки миг прекаран с тях караше сърцето й да прелива от щастие.

Тя също така, безкрайно обичаше игрите и забавленията в компанията на своите връстници. И като всяка друга малка гъсеничка,  повече от всичко на света мечтаеше да се превърне в красива пъстра пеперуда и да полети високо, високо над полянката, за да я види в цялата й приказна красота...

 Мечтаеше,  да може да отлети до всяко малко красиво цвете, за да го разгледа отблизо и да го направи свой приятел...  
И истински силно  мечтаеше, да изучи  Красивото Непознато, което се криеше отвъд границите на нейната слънчева полянка. 

С две думи, малката гъсеничка с чипото носле беше точно толкова уникална, колкото всяка друга малка гъсеничка и точно толкова, не се различаваше от своите връстници.

Въпреки това, когато излизаше навън и тръгваше към другите с широката си усмивка и изпълнено с любов сърце , те я гледаха малко странно. А възрастните гъсеници, често дърпаха децата си настрани... Просто така. За всеки случай...

 Защото нашата малка героиня имаше една малка особеност. Имаше болни крачета и не можеше да ходи сама и .... малко трудно й се разбираше като говори... 

И всеки път, когато някой се отнасяше с нея по такъв начин, открадваше по малко от слънчевата искра в сърцето й. Всеки път, тъгата я парваше с малкото си острото жило, защото сърцето на малката чъсеничка с чипото носле преливаше от  любов, която копнееше да раздаде на всички!..

Въпреки всичко тя не се обезкуражаваше и не преставаше да раздава от слънчевата искра на щастието, изпълваща сърцето й. Понякога дори с риск, да я изчерпа докрай. 

Често  се случваше, другите малки гъсенички да й обръщат гръб или пък, да я сочат с пръст и да я наричат „голямо бебе”..  Това също малко я обиждаше, защото макар и малка, тя вече ходеше на училище.

Малката гъсеничка с чипото носле не се сърдеше, когато някоя друга любопитна малка гъсеничка се приближаваше и питеше родителите й, защо не ходи!? .. Защото малките гъсенички, са точно като малките деца. Те просто искат да си изяснят нещо, което не разбират...

Не се сърдеше защото знаеше, че всичко това е просто, защото нямаше кой да им обясни.

Нямаше кой да им обясни разбираемо, че има и такива малки гъсенички, които не могат да ходят, не могат да говорят или да виждат и чуват...  И че това е съвсем в реда на нещата. Защото  всички са еновремено различни и еднакви, въпреки своите странности. Да им обясни, че точно тези техни странности ги правят уникални ...

Че Светът е Голям, красив и пъстър!.. И в него няма дори две съвсем еднакви малки гъсеничка! И слава Богу, че е така! Защото ако всички малки гъсенички приличаха една, на друга, Света би бил безкрайно тъжен, сив и скучен! 

Защото именно "страностите" които има всеки от нас, му даряват цялот пъстро разнообразие, което го прави още по-прекрасен и по-забавен! 

И точно тези, на пръв поглед необясними странности, често помагат на малките гъсенички, да станат големи красиви и пъстри пеперуди. Всяка от които, да има своя собствена неповторима украса! 

Не бяха виновни и техните родители, които понякога недоверчиво ги дърпаха от малката чъсеничка с чипото носле, когато децата им искаха да си играят с нея. Тъй като децата са без предубеждения, но много лесно възприемат предубежденията на своите родители.

 Родителите им пък постъпваха така, просто защото не знаеха какво да очакват и как да се държат с малко по-специални малки гъсенички с чипи нослета и болни крачета, очички или главички и понякога малко чудато поведение.

Да, те не бяха виновни! Защото незнанието не е престъпление, но бяха отговорни.

Бяха отговорни към себе си и към толкова обичаните си деца, които ги боготворяха като Супергерои и попиваха всяка тяхна дума, жест и поведение.

Бяха отговорни, защото липсата на знание, дава криле на страха. А страхът е баща на омразата. А няма нищо, което да е толкова смъртоносно и пагубно за Щастието и Любовта, колкото Страха и Омразата.

За това, всеки любящ и грижовен родител дължи на себе си и на децата си това малко усилие. Да прогонва малко, по малко незнанието от съзнанието си... А след това и от тяхното съзнание.

 Защото най-голямото неизвестно в Живота ни е Бъдещето и никой от нас не знае какви изненади и предизвикателства му е подготвило то.

 За това, Бъдещето не трябва да ни сварва неподготвени.

 Защото нашите думи, но на-вече нашите постъпки днес, правят нас и нашите деца  Хората, които ще бъдем утре. 

Точно за това, всяка възрастна гъсеничка трябва, да насърчава малките гъсеничка, да бъдат мили и смели, за да опознаят „различния“ си! Особено, ако има някой малко по-специален или чудноват техен съученик!... И да ги окуражи, че няма проблем, да задават въпроси на по-мъдрите възрастни гъсеници. 

За да знаят! 

Защото ако малките чипонси гъсеничка с любопитни очи  разбират повече за онези "другите" гъсенички, които не са съвсем като тях, тогава е много по-вероятно да разберат по-добре здрасти, как те се чувстват и да са по-приятелски настроени. 

Тогава тези, уж "различните" гъсенички, ще бъдат по-щастливи и по-успешни. А това, че са им помогнали и са направили това заедно, ще направи по-щастливи и успешни и ВСИЧКИ ТЯХ❗ЗАЕДНО ❗ 

Защото малките гъсеничка са, точно както малките дечица. Ако разберат, защо едно дете се смее на неща, които не изглеждат толкова смешни, биха могли да приемат с усмивка неговта искрена радост. Ако разберат по-добре, защо някои съученик по-бързо се преуморява, може би ще го подкрепят, когато той се нуждае от това. Ако знаят, че някоя малка гъсеничка с леко странно поведение, просто иска да им е приятел, но не знае как да бъде такъв, може би ще й покажат, как... Ако знаят, че тя също обича всички гъсеничка и пеперуди, но не винаги може да изрази обичта си, може би ще я приемат такъв, какъвто е!... 

За сега обаче, само Слънцето оценяваше безкрайната щедрост и доброта на сърцето на малката гъсеничка с чипото носле и не пропускаше всяка сутрин като един истински приятел, да й подарява по една от своите малки искри в замяна на поздрава на пърхащите й мигли.  

Макар че дори и на Слънцето, което огрява еднакво всички със своята благодат, без предразсъдаци и разлика на техните уникални особености, му се случваше понякога да помръкне.   Дори и на него се случваше, някой свъсен, сив, гневен или още по-страшното - безразличен облак, да засенчи челото му.

И получила слънчевия дар, малката гъсеничка с чипото носле преливаше от щастие, че има поне един истински приятел. 
И не се поколебаваше нито за миг, да дарява света със своята щастлива усмивка и любовта, преливаща от сърцето й.

А родителите й пък, осъзнавайки, колко жизненоважно за всяка малка гъсеничка е да бъде част от другите, не се уморяваха , да обясняват на всички отново и отново... Че на света има и такива малки гъсенички, които имат болни крачета, ръчички, очички и главички, или малко чудато поведение и че те също трябва да бъдат приети. Защото това е съсвем естествено и прави света по-богат, пъстър и разнообразен.

 Защото и при гъсеничките е точно както при хората ... Имат нужда, да са сред други гъсенички и никоя не заслужава да живее в изолация и самота...

Дали нашата малка гъсеничка с чипото насле станала красива пеперуда и осъществила мачтата си, ще ме попитате!? .... 
Може би да, а може би не!....

И това не е важното, важното е 
да не забравяме, че приемането, вниманието, обичта и подкрепата на околните, дават сили и криле на всеки от нас, да постигне невъзможното без значение на неговите уникални особености. 
А и понякога, е по-добре някои мечти да останат неосъществени, защото мечтите ни дават цел и мотивация да се развиваме и да ставаме все по-добри.

Сигурен съм само в едно!.... В сърцето си,  малката гъсеничка с чипото носле нито за миг не престанала да лети!... 

.........

Вярвам, че на всеки от нас се случвало понякога да се чувства самотен, неоценен или неприет. Понякога сами избираме самотата си, друг път, просто не успяваме да се впишем.

Никой обаче, не заслужава да бъде осъден на изолация, 

защото човек не е роден да живее в самота...