Добро утро на всички,

с едно уникално изпълнение на песента "Human" на Кристина Пери в прослушването "на сляпо" в украинският формат на "Гласът"❗ 

💗 🧑‍🦽‍➡️🎙️🎼🎶🎵🎶 

Тя се казва Магдалена Паскар. Тя е от Одеската област в Украйна и в само на 18г.

Мария-Магдалена е родом от село Крутояровка, Белгород-Днестровски район (Одеска област), област с богато етническо разнообразие.

Нейният огромен талант разплаква както журито, така и публиката на "Гласът" , и я превръща в една от най-големите сензации на 9-ия сезон на украинския формат на предаването през 2019 г.

 Освен с модерна музика, Магдалена активно се занимава със събиране и записване на традиционен фолклор от Бесарабия. Тя издирва и изпълнява стари румънски народни песни, приспивни песни и дойни, за да съхрани културното наследство на своя роден край.

Голямата цел на младата певица е, да издаде множество авторски албуми и един ден да представи Украйна на песенния конкурс „Евровизия“.

Споделям това с вас, защото е един уникален пример, как може, да съдим за хората отвъд очевидното. Само въз основа на техните качества, а не на дефицитите им!

Не казвайте на децата си, че не могат!

Подкрепяйте ги и ги окрилявайте, да не спират да опитват и да следват мечтите си!

И може би, ще ги сбъднат! ❗💗🎼🎶🎵🎶

А дуетът й с Александър Мороз на "Another love" Tom Odell, 

ме разтърси още повече ❗👇

Магдалена Паскар & Александър Мороз

В 10-ти епизод на предаването тя изпълнява песента „У мене немає дому“ на групата „Один в каное“. Изпълнението ѝ е изключително популярно и събира милиони гледания в Интернет. 

🧑‍🦽‍➡️🎙️ 🎼🎶🎵🎶 

Публикувам и превод на текста на песента, защото смятам, че изборът съвсем не е случаен :

"Човек" 

Кристина Пери 

(Текст) 

🎼🎶🎵🎵 

Мога да задържа дъха си,

мога да прехапя езика си,

мога да стоя буден с дни, ако това искаш,

мога, да бъда твоят номер едно,

Мога, да го направя...

[Припев]
Но аз съм само човек

И кървя, когато падна

Аз съм само човек

И се разбивам и се разбивам

Думите ти в главата ми, ножове в сърцето ми

Ти ме изграждаш и после се разпадам

Защото съм само човек

[Куплет 2]
Мога да го включа

Бъди добра машина

Мога да нося тежестта на светове, ако това 

е, от което имаш нужда, 

мога, да бъда твоето всичко

[Пред-припев]
Мога да го направя

Мога да го направя

Ще го преодолея

[Припев]
Но аз съм само човек

И кървя, когато падна. 

Аз съм само човек

И се разбивам и се разбивам

Думите ти в главата ми, са ножове в сърцето ми

Ти ме изграждаш и после се разпадам

Защото съм само човек. 

Криле от вятър и съдба

 Човекът е роден с душа на птица и най-голямата загуба след загубата на пулс е загубата на мечтата му, да лети

Човекът е създаден, да лети

с лекокрилата душа на птица. 

Макар и с крехко тленно тяло, но с мечти

огряващи съдбата му, като Зорница. 

С любов и гняв, но с грижа и с нежност 

сърцето ни до краят ни пулсира. 

И с устрем към потайната безбрежност 

душата ни с Вселената вибрира. 

И бури няма как, да я сломят. 

Във бурите, крилете се каляват. 

Дори, да паднеш, всеки следващ път

по-силен пред съдбата се изправяш.

И имаш ли, до себе си сърце, което 

в теб вярва безусловно и те люби. 

Попътен вятър щом е в твоите криле, 

мечтата си ти няма, да изгубиш. 

И няма тежест, колко си голям,

докато в теб израства кръгозора. 

Изпълнен ли си с вяра, страст и плам. 

Имаш ли рамото на правилните хора. 

Ще победиш и най-големият си страх, 

зад всички хоризонти и предели. 

Ще се изправиш, по-могъщ от всеки крах

и ще проправиш нови паралели,

Загубим ли искрата си, тогаз

изгубили сме личният си смисъл, 

ефирният ни вътрешен атлас

и пътя, който Бог ни е изписал. 

Престанем ли в живота, да горим.

жаравата ни почне ли, да тлее,

престанем ли, да любим и творим, 

изгубили сме порив, да живеем! 

Сърцето ни, в гърдите, щом пулсира

то нишката в живота ни държи. 

Но в нас мечтата спре ли, да вибрира

душата, бавно дави се в лъжи . 

За туй пази мечтата в кръгизора си

и устрема за висини и за простори, 

надмогнал всяко колебание и страх!... 

Дори, да се изправиш пред позора си!

Дори, да казват всички, твърде сложно е! 

Дори, да казват всички, невъзможно е!...

Умираш в миг тогава, аз разбрах,

когато спреш да гледаш ти нагоре.

Пази я, като пътеводна светлина, приятелю

Светът напред върти се от мечтатели. 

© Ивайло Апостолов 

    20.08.2026

Призори на Еньовден

Изгрев трепти, небето синее

и утрото ни с тайнство омагьосва. 

В зори пристъпва бавно Еньовден. Седее. 

И слънцето, игриво ни докосва.

Станете ми девойки и невести.

Станете рано, преди ден, да завибрира

с лъчи си златни над тревите росни

и Слънцето тъмата, да измести.

Че днес лекът от земните недра извира.

Лекува с билки силни и преносни.

Дарява ни с увереност и сила... 

Извийте рано танц в росата боси. 

Берете пъргаво, преди денят да блесне,

омайниче и бял равнец, и здравец... 

Босилек, Мащерка и еньовче, и кестен, 

звъника, лавандулата лилава.

Пелин и Мащерка, сплетете и тинтява

в магическия еньовски венец, 

традицията както повелява. 

И по реката го пуснете, да отплава. 

Седемдесет и седем билки ми сберете,

за всяка болка и тегоба по света, що стене. 

И още стрьк-половинка откъснете –

за болестта без име изцеление.

През тоз' венец магичен преминете,

за здраве, за късмет, за берекет! 

В роса, лицата и душите пречистете,

за цяр, за всяка живинка или човек!

Реката с ромон, кани ни за къпане,

И лумва огън в нощта сияйна. 

Прескачайте го с дързост! Без от страх, да тръпнете. 

Да изгори в него всяка злостна тайна!

По-сетне Еньовата буля накичете. 

С песни за плодородие и вяра, през селото,

високо на ръце я пренесете.

Да се роди в изобилие житото!

Пуснете китките си във водата жива,

за брак и сватба орис, да гадаем...

Че иде Еньовден, земята оживява,

С билки и вяра, днес съдбата си вещаем!

@ Ивайло Апостолов

    23.06.2026

 Не се сърдете на дъжда. И той има нужда понякога да поплаче. Да излее тежките облаци, да освободи небето и да остави след себе си свежест, чистота и надежда. Защото след всеки дъжд светът става по-зелен, а слънцето грее още по-ярко. 

🌧️☀️🌧

Не съдете дъжда, че горчиво тъжи! 

И той навярно има нужда, да поплаче, 

небето щом от бури натежи

и хоризонта стане сив и мрачен!

Не се сърдете на дъжда, ако тъжи! 

Сърцето му, ще да се облекчи навярно! 

Градушката се ражда от лъжи, 

предадено доверие и вярност!

Не винете дъжда, че пролива сълзи,

той не иска в деня ви сумрак, да коварства.

Просто мъка в гърдите му сиви пълзи, 

а за скръбта в небето ни, те са лекарство.

На потоци излива се тежък товар,

да разбие оковите, скрили лазура. 

Всяка капка е вик, но безценен е дар,

който ражда пречистване и дъга, скрити в бурята.

Той пречистване ражда и дъга подир бурята. 

Недейте съди бурята! И тя

изгубила е пътя си в мъглата. 

Погребала е някоя мечта.

Живяла твърде дълго в самота, 

лелеяла е обич и цветя... 

И лутайки се, търси светлината.

Изливат облаците своята тегоба,

без капка гняв, без жалба и без злоба.

И щом си тръгнат, всичко е по-чисто,

с надежда нова, свежо и лъчисто. 

Ще отмие дъжда страх и гняв, победени.

Светът отново ярко Слънце, ще прегърне. 

Ще се усмихне утрото, на идващият ден. 

По-свеж и чист, с любов, ще го обгърне.

Бъдете благочестно озарени! 

©Ивайло Апостолов 

23.06.2026

 

Брилянтен протест в Лисабон, Португалия! Инвалидни колички, паркирани на нормалните места за паркиране, с надписи на тях "Ей сега се връщам" и "Само за малко, взимам нещо и идвам!"

Източник : 31 СУЧЕМ "Иван Вазов" - Официална страница

 

Казано ѝ е, че тези деца няма да могат да присъстват на сватбата ѝ. Но младоженецът реши друго

Синтия Бонфанте Перейра сънувала един спокоен сън в деня на сватбата си.

Не е голяма зала.

Не е изискано парти.

Не е перфектна снимка за социалните медии.

Тя искаше всички деца наоколо.

Синтия работи като логопед в град Cachias do Sol в Бразилия. Тя помага на децата със синдром на Даун да се научат да говорят, да изразяват себе си, да намерят своя глас и своето място в света.

За някои това е просто професия.

За нея животът е въпрос на живот.

Тези деца не бяха просто малки пациенти от работния график. Те станаха част от сърцето ѝ. Част от ежедневната ѝ работа, любовта ѝ, вярата ѝ, че всяко дете заслужава да бъде чуто.

Когато Синтия и годеникът ѝ Хосе Витор Флах започват планирането на сватбата, тя попита дали децата, с които работи, могат да участват в церемонията.

В семейството нямаше малки деца, които да могат да носят брачни халки. А Синтия мечтаеше, че ще го направят.

Но й казаха, че е невъзможно.

Тя прие отговора.

Не бях готов за спора.

Не съм настоявал.

Просто скрих дълбоко в себе си тази мечта и започнах да си представям деня на сватбата без тях.

Но Хосе чу повече от думите ѝ.

Той видя колко много означава това за нея.

И реших да направя това, което правят хората, които наистина обичат: не просто да слушат мечтата на любим човек, а тихичко да ѝ помогнат да се сбъдне.

Скрий се от Синтия, той се свърза с майките на децата и започна да приготвя изненада.

Родителите бяха притеснени. Децата нямаха дълга репетиция. Те не бяха специално подготвени да вървят по пътеката на църквата пред голям брой непознати.

Но всички се съгласиха.

Защото не беше само "отиване на сватбата".

Всичко беше свързано с доверие.

За любовта.

На път да бъде включен.

За момента, в който тези деца не трябваше да стоят настрана, а да са в центъра на радостта.

Сватбата се състоя през март 2020 г.

Синтия стоеше пред олтара в бяла рокля. Хосе беше до мен. Церемонията продължи - красива, спокойна, трогателна.

И ето че дойде момента на годежа.

Хосе не помръдна.

Синтия му стисна ръката. Тя мислеше, че може да е забравил.

И тогава вратите на църквата се отвориха.

Тя се обърна.

И аз ги видях.

Децата ѝ ходеха по пътеката към нея.

Пред по-голямото момче взе малкото момиченце за ръка и носеше брачни халки. Момичета в празнични рокли ги последваха. И накрая двете най-малки се появиха особено зрелищно - в малък електрически автомобил, бавно движещ се по червения килим.

Цялата църква замръзна.

И Синтия плачеше.

Не просто от нищото.

Тя плака, защото мечтата ѝ беше пред нея. Нейната работа. Нейният вид любов. Вярата ѝ в децата, които светът често подценява.

И тогава сватбата спря.

Никой не бърза към следващата част на церемонията. Синтия и Хосе се приближиха към всяко дете, прегърнаха ги, усмихнаха се през сълзите и позволиха момента да бъде точно такъв, какъвто трябва да бъде - жив, истински, човек.

И родителите на децата не можаха да сдържат емоциите си.

Защото за тях не беше просто сладка сватбена изненада.

Беше признание.

Децата им не бяха скрити.

Те не бяха поставени "тук отстрани".

Не им беше казано, че могат да застанат на пътя на перфектната картина.

Напротив, те са тези, които направиха този ден незабравим.

Синтия и Хосе се погрижиха и за още един важен детайл: млад фотограф със синдром на Даун беше поканен в екипа от фотографи, за да бъде част от тази история.

Защото истинското включване не е красива дума в речта.

Така е, когато на човек му се дава място.

Давам шанс.

Даваме доверие.

Дава ти усещане: "Тук си нужен. "

Когато Синтия сподели видеото, то бързо прелетя през мрежата. Милиони хора видяха булката да плаче пред олтара, защото децата, които обича толкова много, идват при нея.

И явно всеки е усетил нещо много просто и силно:

любовта може да бъде по-голяма от романтиката между двама души.

Понякога любовта е, когато денят ти на щастието се превърне в ден на радост за тези, които заслужават да бъдат видяни.

Днес Синтия и Хосе вече станаха родители на момче на име Мигел. И тя продължава работата си - помага на децата да намерят глас, както винаги е правила.

Хосе ѝ подари повече от сватбена изненада.

Той ѝ подари момент, когато всичко, в което тя вярваше, изведнъж оживя - в малки костюми, празнични рокли, истински усмивки и олтарни стъпки.

Казано ѝ е, че тези деца не могат да участват в сватбата.

А годеникът ѝ с месеци тихо доказа обратното.

Защото разбра основното:

не можеш да отпразнуваш любовта на такава жена като оставиш зад вратата на тези, които придават смисъл на живота ѝ. ❤️

 Източник: . Keguru UA