Страхът е естествена емоция. Вероятно няма дете или възрастен, който да не изпитва, в една или друга степен, различни страхове.
Настоящата ситуация на пандемия от коронавирус създаде и нови допълнителни страхове у всички ни. Поради, незрялата си психика, децата са особено уязвими.
Затова, освен терапевтичната приказка за „Тошко и коронавируса“ решихме да ви предложим и няколко идеи за игри, които също могат да помогнат на родителите да се справят със страха на децата от коронавируса.Игрите дават възможност на децата да режисират свои собствени спасителни перспективи, да се смеят и забавляват.
Надяваме се, нашите предложения да ви харесат и да ги направите заедно с децата си у дома! Ние знаем, че няма по- успокояващо нещо за децата от общуването с техните родители!
Препоръчваме на родителите да се запознаят с игрите преди да ги предложат на децата си. Те не са универсално решение, а дават само вариант за подход към детския страх. Ако сметнете, че в тях има нещо, което би се отразило негативно на вашето дете, моля, да не ги прилагайте!
Идеи за игри срещу детски страх от коронавирус
СПРЕЙ срещу коронавирус може да стане всеки дезодорант или друго шише, което имате под ръка. То може да бъде облепено с хартиено тиксо, надписано или нарисувано, според идеите на детето.
ЗАТВОР може да стане всяка купа, пълна с вода и сапун. Според идеите на детето, също може да бъде облепена и изрисувана.
БИТКАТА между смелият Дезинфектант и страшния Коронавирус. Може да бъде разиграна с помощта на кукли или картонени герои на клечки.
ВИТАМИНИТЕ– верните приятели на всяко дете – ЦИТРОСИНТУС, МУЛТИНИ и ИМУНА- те живеят в специални бурканчета, който са приказно красиви (защото са изрисувани с различни цветове и шарки).
ДОБРИЯТ ЛЕКАР– той помага всички от семейството да водят здравословен начин на живот като дава съвети. Може да е представител на семейството. Предварително може да се изработят няколко листи за рецепти и на тях специалиста да дава насоки за здравословно хранене, прием на течности, практикуване на различни спортни дейности като аеробика, гимнастика, йога за цялото семейство и други.
Можете да разиграете различни сценарии или пък дори приказката за „Тошко и Коронавируса“, за целта ще ви бъде необходим и Коронавирус, който би могъл да бъде направен от хартия или надута гумена ръкавица и др.
Когато децата ни идват на този свят, за да ни направят най-щастлвите родители, те са абслютно неподготвени за живота и зависими от нас. Ние сме, най-значимите и влиятелни хора в живота им. Ние осигуряваме всичките им нужди и задоволяваме всички техни потребности. Ние сме ЗНАЕЩИТЕ и МОЖЕЩИТЕ ВСИЧКО. И колкото по-осъзнати стават, толкова повече ние се издигаме в техните очи. Ние сме като непогрешимите Супергерои от приказките и техните комикси и анимации. Не е нужно, да се опитваме да поддържаме този богоподобен образ в техните очи, но наистина е добре, да внимаваме какво правим и казваме, в тяхно присъствие. И дори когато мислим, че не ни чуват, не ни виждат или не разбират трябва, да се опитваме да бъдем "най-добрата версия на себе си". Защото именно в периода на ранното детство, малчуганите са най-любопитни и най-впечатлителни, когато попиват и копират всичко. Това е периода, когато онова което правим и казваме има върху тях най-голямо значение, защото сме най-големите авторитети в живота им. Точно тогава, то оказва най-дълбоко влияние, върху самите тях, върху взаимоотношенията, които ще изграждат и втрху целият им живот, като възрастни. А не е тайна, че съвсем не рядко, прекомерното ни отдаване на работата като професионалисти, ощетява именно тази най-важна част от живота ни и че дори в семейният живот на много от световно признатите ментори в сверата на семейните взаимоотношения и възпитанието на децата, не всичко е било "цветя и рози".
Днес ви предлагам един инересен материал на тази тема от американският ми колега Дейвид Робинс - президент и изпълнителен директор на FamilyLife .
(Повече от 41 години FamilyLife се фокусира върху укрепването на браковете и семействата. Чрез събития и ресурси FamilyLife предоставя практическа, теоретична помощ на семейства за най-важните взаимоотношения в живота.)
👪 👪 👪
Феновете на филмите „Железният човек“ знаят, че твърдата обвивка около сърцето на Тони Старк е се дължи на нещо повече от високотехнологичената броня. Възпитан от гениален изобретател, отношенията на Старк с неговият баща са доста обтегнати, в следствие на безкрайния стремеж на баща му към следващото блестящо изобретение.
Няколко филма на Marvel разкриват тази емоционална нишка, когато Старк търси одобрение и копнее за връзката, която никога не е имал с баща си.
Този сценарий уцелва доста точно взаимоотношенията в домовете на толкова много мъже. Бихте си помислили, че като изпълнителен директор на брачна и семейна организация, аз съм овладял този проблем с бащинството. Но в стремежа си да създам някои от най-добрите ресурси, за да достигна до различни семейства и да запазя колкото се може повече бракове, е лесно да се увлека толкова в работата си, че да пренебрегна една от най-важните задачи, които някога ще имам да свърша: да отглеждам децата си.
Досега бащинството беше невероятен увеселителен парк с влакчета и атракциони. На моменти се чувствам като супергерой - непоколебим и уверен в решенията, които вземам и в това, как се справям като татко. Тогава изневиделица идва момент, в който осъзнавам, че все още имам какво да науча по време на всеки нов етап, до който достигат децата ми. Разговарял съм с достатъчно родители, за да знам, че не само аз се чувствам по този начин.
Има толкова много ресурси (за възпитанието ) на разположение, че е лесно да бъдеш парализиран от всички добри идеи и възможности. В тази епоха на постоянна свързаност обаче открих, че понякога пускането на "устройството", да лежи на пода и да си поиграеш с децата си, може да бъде по-добро решение на някои поведенчески проблем, отколкото да продължиш да търсиш в Интернет следващата нова "стратегия".
Уча се да се освобождавам от натиска да бъда съвършен или да бъда герой. Децата ми ще се научат на това, като ме гледат докато израстват и се променят с времето и това е нещо хубаво.
Има някои основни истини, които отчаяно желая да накажа на децата си.
- Искам те да разберат своите граници и границите на другите,
- да бъдат милостиви и свързани с другите, дори когато отношенията са предизвикателни.
- Искам децата ми да знаят в какво вярват и как да имат смелостта да заемат позиция, когато е необходимо.
- Искам те да се научат на постоянство и на способността да следват пътя си, дори когато животът стане тежък.
Но децата ми няма как да научат тези неща, освен ако не видят, как аз преживявам тези промени пред тях. Трябва целенасочено да отделя време, за да обсъждам с тях всекидневния им живот - случките в училище и взаимодействията с другите хора - за да могат да започнат да виждат възможности да бъдат смели.
Трябва да присъствам достатъчно дълго, за да им помогна да мислят ясно за ситуациите, пред които са изправени, и да ги насърча да се ангажират да вършат правилното нещо, дори когато е трудно.
Все още има дни, когато докато се прибирам от офиса си припомням, че вече не съм на работа. Не, нямам предвид, че не съм донесъл вкъщи куп видеа от сесиите за преглед, а че не е необходимо да прекарвам вечерта постоянно грабвайки телефона си, за да проверя имейла си. Че подготвям ума и сърцето си за най-важната работа за деня: да съм баща.
В началото на моето "пътуване" като родител, един приятел сподели с мен цитат, който сега седи в рамката в офиса ми: „Аз съм единственият, който може да се грижи за мен самия. Бъди съпруг на жена си, бъди баща на децата си; всичко останало може да бъде (и някой ден ще бъде) направено от някой друг. "
Малко думи могат да бъдат по-верни от тези.
На моите колеги татковци в деня на бащата предлагам тези думи на насърчение: Не е нужно да сте супергерои или дори супер успешни. Децата ви не се интересуват от бизнес империята или от перфектният татко. Те просто Ви искат - с всичките Ви недостатъци и измислици. Защото за вашите деца няма по-добър баща на Земята от Вас.
Някога замисляли ли сте се, дали оглеждате и възпитавате детето си правилно?
"И аз се замислих за това.
Често чувам от родителите, че изпитват вина и страх, докато отглеждат децата си. Виновни, защото не прекарват достатъчно време с децата си или не могат да им осигурят всичко, от което се нуждаят; страхуват се, защото казват или правят нещо лошо.
И знаеш ли какво? И аз се чувствам така.
Ето защо се чувствам по-добре, когато видях Daniel Siegel и Tina Payne-Bryson резултати от изследвания *.
Как ще свършат децата ни, зависи дали са имали надеждна обич към поне един човек в детството.
Значи за това става въпрос! Надеждна обич.
Не сумата и мащаба на това, в което участват децата. Не семейно социално положение. Не училището, в което са отишли. Не броят на часовете, които родителите са прекарали с тях.
Според Даниел и Тина, за да създадеш надеждна обич с дете, трябва да се появиш в живота им, да бъдеш замесен и отзивчив.
Вероятно ще попитате какво означава ′′ появяване
Последните проучвания показват, че за установяване на надеждна привързаност към дете:
Да бъдат забелязани.
Важно е някой да възприема детето като личност и да вижда вътрешния му свят. Чувства ли се детето ви, че се опитвате да го опознаете по-добре и да го разберете?
Чувствайте се спокойни физически и психически. Предоставяте ли на детето условия, в които то спокойно може да изразява мислите, емоциите, мнението си, без да се страхува да бъде осъдено и отхвърлено?
Да се утешава, когато е депресиран от нещо.
Може ли детето ви да дойде при вас за подкрепа, когато е разстроено или разтърсено?
Когато предишните три точки са в живота на едно дете, то се чувства в безопасност.
Да се появиш в живота на детето, означава да го забележиш, да можеш да го утешиш, да му дадеш спокойствие и безопасност. Това спомага за развитието на надеждна привързаност.
Така че сега всички можем да дишаме с облекчение, за да спрем да мислим, че трябва да станем идеалният родител за детето си. Идеалните родители не съществуват, затова не е нужно да се стремите да бъдете такива.
Автор: Кира Мерковски (социален обучител и консултант за развитието на деца от Америка; майка на три деца.)
* Даниел Сийгъл - доктор на медицинските науки, детски психиатър.
* Тина Пейн-Брайсън е терапевт и основател на общността на Комуникационния център, чиято цел е да помогне на хората и семействата да намерят радостта и смисъла на живота чрез комуникация с другите.
Даниел и Тина съоторизираха книги, станали бестселъри според New York Times, дисциплина No-Drama: Целият мозъчен начин да успокоиш хаоса и да възпиташ развиващия се ум на детето си и цялото мозъчно дете: 12 Революционер Стратегии за възпитаване на развития ум на детето ви ". За съжаление книгите все още не са преведени на руски език.
Нещастните преживявания в детството - като смърт на родител, израстване в бедност, физическо или сексуално насилие, или съжителстване с близък, страдащ от психиатрично заболяване, са свързани с физически и психически проблеми в по-късен етап от живота. Това показват задълбочени изследвания на учени от университета на Вашингтон.
Многобройните тежки преживявания в ранното детство значително увеличават риска от депресия и физически здравословни проблеми при деца на възраст от 9 до 15 години. Освен това, изследователите са идентифицирали и потенциална пътека в мозъка, която може да обясни как стресовите преживявания вредят на детското здраве.
Учените установяват, че ключовата мозъчна структура, която е свързана с регулирането на емоциите и вземането на решения, е с по-малки размери при децата, които са преживели три или повече нещастни събития преди 8-годишна възраст, в сравнение с децата, чийто живот е бил по-стабилен. При малките деца, които са изправени пред многобройни тежки преживявания, рискът да развият тежка депресия по време на пубертета е 15%, докато опасността от здравословни проблеми като астма и стомашно-чревни нарушения е 25 процента.
Новите данни са публикувани в списание JAMA Pediatrics.
"Определено не очаквахме да видим подобни здравословни проблеми при толкова малки деца", коментира ръководителят на изследването и детски психиатър в университета на Вашингтон Джоан Луби.
"Нашите открития демонстрират колко силна е психосоциалната среда. Мозъкът на детето не се развива само на базата на своята генетична инфраструктура, а е повлиян от бедността, насилието, стреса, загубата на родител и други нещастни преживявания, които могат да имат сериозни последици за здравето още в годините на пубертета", допълва Луби.
В проучването са участвали 119 деца, които в началото на проекта са били на възраст между 3 и 6 години. Изследователите проследяват неблагоприятните преживявания в живота на децата - които включват и такива като природни бедствия, арест на родителите или близък със сериозно заболяване, изискващо хоспитализация. По-голямата част от децата, наблюдавани в проекта, са имали средно по 5 подобни преживявания преди навършване на 8 години.
Изследователите са направили и множество скенерни снимки на мозъчната дейност на малчуганите. Резултатите от тях показват, че при децата, преживели повече нещастни събития преди навършване на 8 години, долният ляв фронтален гирус е значително по-малък.
"При децата, преживели различни нещастни събития в началото на живота си, се наблюдават промени в обема на долния ляв фронтален гирус, което ги прави по-уязвими към поведенчески проблеми", коментира още проф. Джоан Луби. По думите й подобни промени в мозъчната среда са свързани и с проблеми като лоши хранителни навици, склонност към рисково поведение, недобра грижа за себе си, което води до проблеми и с физическото, и с психичното здраве.
Въпреки че и по-ранни изследвания са откривали връзка между нещастните събития в детството и развитието на сериозни заболявания (онкологични, сърдечносъдови и психични), това е първото по рода си, което проучва връзката между стресовите преживявания в първите години от живота и здравословните проблеми на подрастващите.
До момента изследователите не бяха в състояние да обяснят как подобни преживявания могат да навредят на здравето по време на пубертета.
Учените са категорични, че три и повече нещастни събития в ранното детство са достатъчни, за да предизвикат промени в обема на мозъка, което на свой ред да доведе и до недобро умение за изразяване на емоциите – това от своя страна се свързва с повишен риск от депресия и проблеми в общуването. При тези деца се наблюдава и по-голяма податливост към различни заболявания по време на пубертета.
Родителите съобщават, че децата, преживели повече нещастни събития преди навършване на 8 години, имат значително повече здравословни проблеми като подрастващи, заради които и често отсъстват от училище.
В предишни изследвания проф. Луби открива, че децата могат да бъдат устойчиви и да преодолеят индивидуални стресови фактори като бедност или загуба на родител. В това ново изследване обаче тя установява, че натрупването на множество стресиращи събития в ранното детство може да доведе до сериозни здравословни проблеми по време на пубертета.
Точно поради тази причина проф. Луби апелира родителите да осъзнаят мощното влияние на тези психосоциални рискове и да осигурят навременна професионална помощ на децата си.
"Независимо дали вашите способности имат силни или слаби страни, помислете да се присъедините към Team Hoyt Coeur d'Alene! Ние сме организация с нестопанска цел в красивия Coeur d'Alene, Айдахо. ...Без значение за вашето увреждане, без значение на вашата възраст, ние сме тук, за да ви помигнем, ...заедно сме невероятни!"
Така Ви посреща официалната страница на Фондация Хойт.
"Тимът Хойт" са тандем Триатлети и мотивационни оратори. Той се състои от Дик Хойт и неговият син Рик (Ричард) Хойт, който от рождението си е диагностициран с Детска Церебрална Парализа, с тежка квадрипареза, в резултат на която е не само обездвижен, но и невербален..
„Мотивът беше Рик, той ме помоли да се състезавам“
„Той ме е мотивирал, защото ако не беше той, нямаше да бъда там да правя триатлони. Това, което правя, е да дам на Рик ръцете и краката си, за да може той да се състезава там като всички останали “, казва Дик.
Това е забележителната и безкрайно вдъхновяваща история за бащината всеотдайност, любов и преданост към своя син, прикован в инвалидна количка, и как тази връзка вдъхнови милиони хора по целия свят. Иторията на Дик и Рик Хойт, по-известни като „Тим Хойт“.
Рик е роден през 1962 г. на Дик и Джуди Хойт в неголемият американски град Холанд, Масачузетс в САЩ. В резултат на недостиг на кислород до мозъка на Рик по време на неговото раждане, Рик е диагностициран със спастична квадриплегия с церебрална парализа. В резултат мозъкът му не може да изпраща правилните импулси до мускулите му. Какато често се случва не само у нас , но и на доста места по света, лекарите съветват Дик и Джуди да пратят Рик в институция, където за него ще се грижат професионалисти, тъй като няма шанс той да се възстанови и има нищожна надежда Рик да живее „нормален“ живот.
Родителите му обаче забелязват, че очите на Рик ги следят навсякъде из стаята, и реагира адекватно, на това, което се случва. Това им вдъхват надежда, че той някак ще може да общува някой ден. Те отвеждат Рик в Детската болница в Бостън, където се срещнали с лекар, който насърчил да отглеждат Рик като всяко друго дете и започват да го водят там всяка седмица. Майката на Рик Джуди прекарва часове всеки ден в преподаване на Рик азбуката с букви от картон и показване на знаци на всеки предмет в къщата. За кратко време, той научава азбуката. И това е само началото на борбата на Дик и Джуди, за включване на Рик в общността, спорта, образованието и един ден, на работното място.
Дик и Джуди се борят да интегрират Рик в системата на общообразователните училища, настоявайки администраторите да видят отвъд физическите ограничения на Рик. Една до болка позната на всеки родител на дете с увреждане борба. След като успяват да предоставят конкретни доказателства за интелекта и способността на Рик да учи като всички останали, Дик и Джуди са изправени пред другото предизвикателство - да намерят начин да помогнат на Рик да общува и да изразява себе си. „Много хора се опитаха да ни затруднят, но ние просто продължихме напред“, казва Дик. Все пак, да не забравяме, че това се случва през 70те години на миналия век!...
Срещу 5000 долара през 1972 г. и квалифицирана група инженери от университета в Туфтс, за Рик е създаден интерактивен компютър. Този компютър се състои от курсор, използван за подчертаване на всяка буква от азбуката. След като писмото, което Рик искаше, беше подчертано, той успява да го избере само с просто докосване с главата си върху бутон, прикрепен към инвалидната му количка. Когато използва компютъра за първи път, Рик изненадва всички с първите си думи. Вместо да казва: „Здравей, мамо“ или „Здрасти, тате“, първите „изговорени“ думи на Рик са: „Върви, Бруинс!“ В Бруйнс, до Бостън тогава са финалите за купата на Стенли през този сезон. От този момент става ясно, че Рик обича спорта и следи играта, както всеки друг. (Всъщност интересна особеност, при много от ограничените двигателно, но съхранени интелектуално деца е, че харесват дейности свързани с активно движение - спорт, танци и др. Наблюдението им, дава на децата възможност, да се чувстват включени, да не се чувстват "различни", да учатват, като съпреживяват! Да не говорим, за акзалтацията и еуфорията, които им носи истенското ВКЛЮЧВАНЕ и подпомогнато УЧАСТИЕ в дейността!<3 Това е нещо, което е почти невъзможно да си представи, един апатичен, "уседнал", обездвижен и "закотвен" пред компютъра или телефона си тийнейджър!)
През 1975 г., когато на 13-годишна възраст, Рик най-накрая е приет в обществено училище. След гимназията Рик посещава Бостънския университет и през 1993 г. завършва със специалност специално образование. Дик се пенсионира през 1995 г. като подполковник от Военовъздушните сили, след като служи на страната си в продължение на 37 години.
Истинската история на Team Hoyt започва, през пролетта на 1977 г., когато Рик моли баща си, да се състезават заедно заради играч на лакрос от неговото училище, който е парализиран, в резултат на инцидент. Той иска да докаже, че животът продължава, независимо от увреждането ви. Има обаче един проблем: Дик не е бегач и е вече на 36 години. Великите бащи обаче правят жертви. Големите бащи се отказват от времето, парите и физическата си енергия, само за могат да дадат на децата си по-добър живот или понякога просто усмивка. Дик може да не е бил бегач, но като страхотен баща, молбата на сина му е цялата мотивация, от която се нуждаеше. Той се съгласява и бутна инвалидната количка на сина си през всичите пет мили, до финала.
След първото им състезание Рик каза: „Татко, когато бягам, има чувството, че не съм инвалид.“ След първоначалното си пробег на пет мили Дик започна да тренира всеки ден с торба цимент в инвалидната количка, докато Рик е на училище или учи. Дик успява да подобри физичеката си форма до толкова, че дори и бутайки на сина си, той успява да получи личен рекорд от 5 км бягане за 17 минути. Това амбизира още повече бащата Дик и той не пести времето и енергията си, за да предаде това чувство за сила и енергия и на сина си. През следващите три десетилетия и половина двойката си поставя, постига и надминава не само собствените си цели, но и всички очаквания от баща, който носи, тегли и бута възрастния си син, прикован в инвалидната количка.
През 1981 г. Тим Хойт завършват първия си Бостънски маратонен поход с дължина 26,2 мили през центъра на Бостън, като Дик бута Рик в специализирана инвалидна количка.
Четири години по-късно, в деня на бащата, бащата и синът ще се заемат с нещо, което по онова време е безпрецедентно: триатлон, който се състоеше от плуване на една миля, колело на 40 мили и бягане на 20 мили. За неуморимият тим въпросът не беше ДАЛИ ТЕ МОГАТ ДА ПОСТИГНАТ ТОВА, а ... КАК ? Отговорът е в оборудването. За плувната част на триатлона Дик дърпа Рик в специализирана лодка с въже за бънджи, увито около кръста му. За да кара велосипеда, двойката използва двуместен велосипед със седалка по поръчка, а за финалното бягане, той бутна Рик в специализираната му индвалидна количка.
Искрата за този живот на упоритост и преданост запалена съобщението, което Рик пише, изразявайки радостта си от усещането „сякаш не съм с увреждания“, започва "одисея на любовта", която продължава и до днес, завеждайки баща и син на състезания по целия свят. Това дори вдъхнови Дик да се научи да плува. „Той ме е мотивирал; защото ако не беше той, аз нямаше да се състезавам там ", казва Дик. „Това, което правя, е да заема на Рик ръцете и краката си, за да може той да се състезава там като всички останали.“, казва Дик.
През 1988 г., бащата и синът, решават , да участват в на най-предизвикателното от всички спортни събития, триатлона Ironman в Кона, Хавай. Това изтощително събитие, в което дуото вече е участвало шест пъти, се състои от плаване на 2,4 мили (3,86 км), колоездене на 112 мили (180,25 км) и маратон на 26,2 мили (42,2 км). Първият опит не минава добре, защото Дик се разболява, но те се завръщат на Хаваите през 1989 г. и завършват състезанието. При опита на Ironman през 2003 г. велосипедът им се разбива, и те прекарват пет часа в болницата, Рик със шевове по лицето и Дик с ухлузвания. Но се връщат, за да опитат отново, и завършват. Тимът бе готов да направи още няколко връщания в красивия щат Хаваи, за да се състезават в триатлона на Ironman.
През годините Тим Хойт завършват редица маратони, дуатрлони, триатлони и състезания, но през 1992 г. предприемат ново предизвикателство, уникално за тях - поход на 3770 мили през Съединените щати през 18 щата от пристанището на Санта Моника в Лос Анджелис до пристанището Marriott Long Wharf в Бостън, Масачузетс. Пътуването им отнема 47 последователни дни. Този паметен семеен спомен, тимът нарича „The Trek Across America.”
Рик е изумен от силата на баща си. Средният триатлонист вероятно тежи около 150 килограма, а колелото му тежи около 17 килограма. Това е общо 167 паунда. Дик тежи около 180 килограма, а колелото им тежи около седемдесет килограма, защото трябва да е по-тежък и по-силен, за да задържи и него, и да балансира. Рик тежи около 100 килограма. Те са общо 350 паунда, или почти 200 паунда повече от средния триатлет с мотора си. Същата математика може да се използва, за да се разбере колко тежък товар трябва да издържи Дик и при над две мили плуване.
През 2005 г. Hoyts използват популярността си, за да създадат фондация, The Hoyt Foundation, Inc., за да помагат и на други хора с увреждания, да участват в атлетически занимания; Те привличат и насърчават, като дори в ежедневието си повишават информираността по отношение на хората с увреждания. Фондацията подпомага Бостънската детска болница, Реабилитационните центрове, различни летни лагери и терапевтични организации.
Мотото им „Да, можеш“ - популяризират посланието, че независимо дали сте хора със или без увреждане, можете да направите всичко, стига да имате подходящата нагласа!
Постиженията на Team Hoyt включват: 255 триатлона (6 Ironman разстояния, 7 Half Ironman, 22 Дуатлона), 72 Маратона (32 Boston Marathons, 8 18.6 Miler, 97 Half Marathons), 1 20K, 37 10 Miler, 35 Falmouth 7.1 Miler (1 Falmouth през есента), 8 15K's, 218 10K's, 160 5 Miler, 4 8K's, 18 4 Miler, 161 5K's, 8 20 Miler, 2 11K's, 1 7K, 1 20 mile bike за Best Buddies.
От самото началото, Дик и Джуди, отглеждат Рик и правят с него всичко, което правят и с другите си синове. Въпреки, че в началото хората ги гледат странно, в крайна сметка те ги прегръщат и аплодират. По време на многото им интервюта и книги на фокус остава една тема, няма Team Hoyt един без друг. И двамата могат да се похвалят, че никога не са завършили последни.
Своите преживявания със сина си и постиженията им в атлетичната сфера, Дик описва в книгата „Това е само планина“. А последната му книга „Предан: любов на баща към сина си“, разкрива личния му път като бащата на Рик и техния съвместен живот на постоянство и връзка. През 2012 г. е публикувана и първата книга на Рик „Едно писмо в даден момент“, в съавторство с Тод Чивин, директор на социалните медии на Хойт. Тя споделя не само мнението на Рик, но и десетки лични истории на хора, чийто живот е повлиян положително от Рик и Team Hoyt.
И двамата от Hoyt получават няколко награди за усилията си да вкарат въпросите на инвалидите в съвестта на нацията. Между тях са въвеждането в Залата на славата на Ironman; наградата „Живи легенди“ от Спортния музей на Нова Англия; удостоверение за постижения от Съвета на президента по спорт и фитнес; Спортната награда Champion от фондация „Ломбарди“, базирана във Вашингтон; наградата за родителство от Националната гвардия на армията; наградата „Примерен баща“ от Службата на кмета в Дейтън, Охайо; и наградата за хуманитарна услуга от Общността на Масачузетс.
През 2013 г., след десетилетия на състезания, „Team Hoyt“ - Дик, 73г и Рик, 52г, решават да направят за послено Бостънския маратон 2013., най-дълго обичаното състезание на двойката, което да е тяхната "лебедова песен". Терористичните бомбардировки на финала обаче прекъсват тази надпревара за твърде много участници, включително и Team Hoyt. След като е спрян на 23та миля, динамичният дует не успява да завърши.
И тъй като история като тази не може да свърши дотук. Team Hoyt вместо това избира Маратонът в Бостън през 2014 г. да бъде техният голям финал и подходящ завършек на история, вдъхновила милиони, която да завърши по същия начин, както започва.За цялостният си принос към спорта и соцоализацията на хората със специфични потребности (и възможности), Тим Хойт са почетени от организаторите на Бостънския Маратон с бронзова статуя, в естествен размер.
Откриване на мемориала
В интервю за WBUR в Бостън, Дик каза за състезанието: „Е, не завършихме [Маратон 2013]. Но най-голямото ни притеснение, бяха хората, които бяха убити и ранени, знаете ли? И затова ние тази година участваме за хората, които бяха убити и ранени. "
Екип баща-син, който започва да се състезава в подкрепа на други по-малко късметлии, влагайки своето време и енергия, за да е пример за другите и продължава в същия дух в продължение на 37 години. Те продължават, да доказват на всички, че всичко може да се направи с достатъчно упоритост, всеотдайност и в крайна сметка бездънните дълбочини на любовта, които могат да се намерят само в уникалната връзка между баща и неговия син; любов, намерена само ако е търсена и напълно реализирана.
Дик и Рик Хойт са вдъхновили ново поколение бащи. Никога не можем да забравим тяхната смелост и всеотдайност, а те ни напомнят, че никога не трабва да забравяме, как можем да напътстваме децата си. „Бягаме за хората, които смятат, че не могат да бягат.“ Казва Дик. За да научите повече за Team Hoyt, посетете уебсайта им: www.teamhoyt.com
"Рик ме мотивира. Рик ме вдъхновява и мотивира. Най-лесното нещо в света за Рик беше да се откаже, но той никога не го направи. Той е боец и иска да бъде там и иска да се състезава, но не само това, той иска да бъде най-добрият, който може да бъде. Завърши публична гимназия, завършва университета в Бостън, има бронзова статуя на в натурален размер,..Той беше въведен като 24-ият човек в света, в Залата на славата на триатлона Ironman. Току-що спечелихме наградата ESPY, която е най-голямата спортна награда, и току-що влязохме в Залата на славата на морския маратон. Ако можете да видите всички награди и всичко, което сме спечелили, това е просто невероятно.", казва с гордост Дик.
Получаване на наградата ESPY's 2013
Попитан Как са се справили с препятствията в живота си, допълва
"Ние не приемаме „Не“ за отговор и не искаме никакви съображения с нищо особено. Просто излизаме и се състезаваме като всеки друг."
Отглеждането и възпитението на "специално" дете, е приключение за цял живот!
Приключение, което е свърано с безброй ежедневни предизвикателства, които често капсулират семейството и довеждат родителя до състоянияние на отчужденост, безизходност, самота и тъга.ВСЕКИ от нас, има нужда да се чувства забелязан, оценен и значим! Да се чувства, част от нещо по-голямо!ВСЕКИ има нужда, да се чувства разбран и подкрепен!
Да чувства, че усилията му не са напразни и това което прави, има смисъл!Особено в моменти на изпитание и пред прага на някое предизвикателство.За майките на нашите "специални" деца обаче, това предизвикателство е начин на живот!
За това, настоящото обръщение е, за всички тях:
-ВИЖДАМ ТЕ как водиш детето си на терапия, докато приятелите ти водят децата си на футбол и балет.-ВИЖДАМ ТЕ как се измъкваш от разговора, когато всички твои приятели се хвалят с постиженията и успехите на децата си.
-Виждам и сълзите в очите, чувствам буцата засядаща в гърлото ти и чувам напиращият от гърдите ти вик, в онези мигове на неловко мълчание, когато се похвалиш с някоя малка победа, пред майки на другите (не специални по "онзи начин") деца, които те поглеждат с недоумение, снизхождение (или дори , с насмешка), защото не разбират , че това което на твоето дете струва месеци и дори години непрекъсната, усилена и упорита работа, лишения и болка, на техните деца е дадено, по рождение!
-ВИЖДАМ ТЕ, когато се опитваш да жонглираш между срещи и събития.-ВИЖДАМ ТЕ, как стоиш пред комютъра с часове, проучвайки какво е нужно на детето ти.-ВИЖДАМ изражението ти, когато хората се оплакват за дреболии.Дори, да не го чувстваш, Аз и тогава съм до теб и те виждам!-ВИЖДАМ ТЕ как бавно изчезваш, но въпреки това, продължаваш да преминаваш "отвъд рамките" , заради своето семейство-ВИЖДАМ ТЕ, как черпиш сила от слабостта. Сила, за която дори не си и подозирала.-ВИЖДАМ ТЕ, когато засвидетелстваш уважение към учители, терапевти и медицински специалисти, които помагат на теб и на детето ти във вашата борба.Гледам, как се събуждаш рано сутрин, за да направиш всичко отново след поредната хаотична нощ.-ВИЖДАМ ТЕ, когато си "на ръба", опитваща се, да живееш.Знам, че се чувствааш невидима, че никой не те забеязва. Но искам, да знаеш, че
АЗ ТЕ ВИЖДАМ!-ВИЖДАМ тъгата в очите ти, когато гледаш отстрани преминаващите скандиращи абитуренти, устремени, да поемет сами по житейският си път, защото твоето дете, едвали ще има този шанс!Виждам и горчилката и обидата, и проблясващите искрици гняв, че можеше и да е различно!... Ако решенията за създаване на подходящите условия за това, не зависеха от някакви бюрократи в Системата, а от хора със сърца и разбиране, които наистина приемат работата си като мисия и искат, да помагат! И ако хората бяха малко по информирани и проявяваха малко повече разбиране! АЗ обаче СЪМ ТАМ И ТЕ ВИЖДАМ!
-ВИЖДАМ ТЕ, когато гледаш с любов, радост и гордост, успехите на другото си дете, което не е "специално" по "онзи" начин! Виждам и как в следващият миг лицето ти помръква и пропадаш в бездната от тъга, че въпреки огромната любов, която изпитваш и към двете си деца, въпреки всичките ти усилия, двете нама да имат "равен шанс" в живота!-ВИЖДАМ ТЕ как, когато Най-после заспят седиш сама в тъмното и ги гледаш с любов. Как отместваш нежно падналите на челото им кичури и само се молиш, връзката помежду им, да остане винаги все така силна, за да се грижат един, за друг! -АЗ ТЕ ВИЖДАМ И СЪМ ДО ТЕБ!Дори понякога, да не си личи!Аз съм до теб! -АЗ ТЕ ВИЖДАМ! Когато си "разпъната на кръст", пред поредният решителен избор!Когато не знаеш по кой път да поемеш и дали този по който вървиш, е правилният!-ВИЖДАМ ТЕ, когато си на брега на отчаянието. Когато чувстваш, че си на ръба на лудостта.. и сякаш всеки миг, ще прекрачиш отвъд, искам да знаеш, че АЗ СЪМ ДО ТЕБ!-ВИЖДАМ ТЕ, когато вълните на съмненията те заливат и потъваш в бездната на чувството за вина. Вина...че не правиш достатъчно,... че не правиш НАЙ-ДОБРОТО,... че не си перфектна! Че не си всесилна!... И тогава съм до теб и те виждам!
Смири духът си!Спри, да се надбягваш с другите,... с времето и със себе си!
Поякога, човек просто трябва да приеме, че има неща в живота, които не са във неговата власт! ... Не са по силите на НИКОЙ, дори на една МАЙКА обичаща до болка и готова на всичко (дори да даде живота си), за своето дете! ..
Смири духът си, но НЕ СА ПРИМИРЯВАЙ!
Защото успяват не най-силните, нито най-бързите, дори не най-умните... Успяват тези, които НЕ СЕ ОТКАЗВАТ!
ези, които действат,... въпреки че изборът често е между късата и по-късата клечка!...УСПОКОЙ СЕ ! АЗ СЪМ ДО Т"ЕБ! Не е нужно, да си най-добрата!Щом си избрала да се бориш, ТИ ВЕЧЕ СИ!
-АЗ СЪМ ДО ТЕБ! Само не позволявай на отчаянието, на вината, нито дори... на любовта, да замъгляват трезвата ти преценка!
Защото понякога, когато обичаме твърде силно, сме склонни да правим неща, които по принцип, не бихме!.. Склонни сме, да търпим прекалено много!.. Да правим прекалено много компромиси!.. Да поемаме прекалено големи рискове!...
И не е нужно, да си "най-добрата", най-доброто е враг на Доброто!
Бъди достатъчно добра и не се отказвай! АЗ СЪМ ДО ТЕБ И ТЕ ВИЖДАМ!
Искам да знаеш че
ТВОЯТА БОРБА, СИ ЗАСЛУЖАВА!
ТОВА, КОЕТО ПРАВИШ, ИМА ЗНАЧЕНИЕ!
-ВИЖДАМ ТЕ, как винаги продължаваш напред. Виждам, че си избрала да направиш всичко на което си способна, за да може детето ти да получи най-добрите грижи у дома, в училище, при терапията и лечението. И в онези дни, когато виждаш подобрение, в малките стъпки напред,... в моментите, когато упоритата работа се отплаща ти можеш да усетиш вкуса на Успеха, ТОГАВА СЪЩО ТЕ ВИЖДАМ. И се гордея с теб.Искам да знаеш, че знам колко е трудно, да се "задържиш на повърхността" и да продължиш! Че не всеки би се справил и оценявам това, че ти успяваш, въпреки всичко!*Искам да знаеш, че си ПРЕКРАСНА!*Искам да знаеш, че всичко това си заслужава!*Искам да знаеш, че НЕ СИ САМА! *Искам да знаеш, че най-важна е любовта, а ти си най-добрата в нея!*Какъвто и ден да е, кавото и да се случва, както и да се чувстваш, ти се справяш чудесно. И аз те виждам и съм до теб!
По "Виждам те" ( "Te veo") - текст на Алетея Мшар*
Превод и допълнена редакция : Ивайло Апостолов
______________________
* Алетея Мшар е майка на четири деца, най-голямото от които е починало от свръхдоза наркотици! Има още една "нормотипична" дъщеря и двама сина със Синдром на Даун, единият от които има разстройство от аутистичния спектър, както и комплексни медицински нужди.
Мшар е автор на книгите „Какво мога да направя, за да помогна“, ръководство за справяне с празнината, когато някой ваш познат има дете, диагностицирано с рак, което е достъпно в Amazon, както и на мемоарите си, озаглавени „Надеждата е отложена“.
Алетея Мшар може да бъде намерена в Twitter като leemshar и в блогове за The Mighty HuffPost като Alethea Mshar, както и в нейния собствен блог, Ben's Writing Running Mom на https://benswritingrunningmom.wordpress.com/ . Тя също е във Facebook като Alethea Mshar, The Writing, Running Mom.
СПРЕЙ срещу коронавирус може да стане всеки дезодорант или друго шише, което имате под ръка. То може да бъде облепено с хартиено тиксо, надписано или нарисувано, според идеите на детето.
