„Диагностика на деца с комуникативни нарушения“

        Човекът е както казва Елиът Арънсън е „социално живоно“ и като такова се постоянният обмен на информация информация и комуникацията със себеподобните му е една от социалните дейности с най-голямо значение. Именно комуникацията е факторът, който ни свързва със света около нас. Още Аристотел е разглеждал хората като социални същества, имащи нужда от общуване и чувство за принадлежност към някаква общност, за да се социализира адекватно и да функционира нормално.

        В случаи на нарушена комуникация наблюдаваме явление, при което се прекъсват връзките на индивида със заобикалящата го среда. Тогава този индивид се превръща в лице с комуникативни нарушения и става обект на интервенция и корекция. Комуникативните затруднения са едно доста разпространено нарушение. Редица науки правят опити да се заемат с този проблем, но безспорно водеща роля има Специалната педагогика. Причината , поради която тази област така явно се е наложила е ,че с всяка измината година броя на децата с нарушено развитие все повече се увеличава. А именно при прилагането на една ранната речева диагностика и интервенция се откриват големи възможности за компенсиране на комуникативното нарушение или свеждането му до граници близки до нормата за дадена възраст, както и за осъществяване на превенция по отношение на речевото развитие на децата. За сведения ще приложа данни от едно изследване проведено в САЩ преди няколко години, които са учудващо адекватни към положението в България спрямо настоящия момент. Двайсет процента от всички ученици са обект на Специалната педагогика, повече от петдесет процента от всички деца в предучилищна възраст получават специално-педагогическа помощ за говорни езикови нарушения, а по последни данни за страната ни всяко пето дете у нас спада към групата деца с комуникативни нарушения.

        Ето защо е от изключително значение да се вземат навременни мерки , за да могат да се предоставят възможно най-голям брой положителни алтернативи за справяне с проблема както на децата , така и на техните семейства. Първата стъпка както при всяко лечение е поставяне на диагноза. От изключително значение е тя да бъде направена от компетентно лице , за да се избегнат вероятно допустимите грешки.

        Много са методите а диагностициране , особено интересни са тези за ранно диагностициране. Използват се тестове за оценка на уменията за сукане, гълтане, дъвкане и етапите на пиене от чаша и хранене с лъжица. Затрудненото и забавеното развитие на тези умения оказват пряко въздействие върху овладяването на артикулационните умения и произношението на много от звуковете, както и на самоконтрола и координацията на артикулаторните органи .В процеса на корекция на артикулационните, дихателните и говорните възможности, както и при корекция на степента на разбиране се използват различни методи и техники, подбрани индивидуално за всяко дете и според всеки диагностичен и терапевтичен казус. Първоначално обучението се провежда индивидуално, до момента на формиране на комуникативни умения, след което се преминава към групова логотерапия, с цел подобряване на наличните възможности за общуване.Голямо внимание се отделя на възможностите на децата за овладяване на писмена реч. Различните нарушения в сферата на фината моторика дават възможност за овладяване на писмена реч с ръкописен шрифт, с печатен шрифт или чрез техническо средство пишеща машина или компютър. Именно това е и темата която бих искала да разгледам по-обстойно – Диагностика на деца с комуникативни нарушения.

Класификация на комуникативните нарушения

    Ще изложа накратко клaсификацията на комуникативните нарушения. Те се делят основно на пет големи групи:

        Нарушения на артикулацията- фонологията – характеризират се с погрешно възпроизвеждане на речеви звукове. Езиковите характеристики, начинът на говорене се извличат от назоваване на картини, имитация, преразказ представяне на езикови модели. Съществуват и специфични тестове за изследване на коартикулацията.

        Нарушение на плавността – най-често срещано нарушение е заекването. То се характеризира с удължаване на звукове срички , думи, напрежение в артикулационния апарат, съдвижение (мигане, лицев тремор). Извършените изследвания на етиологичните фактори показват, че най голям е процента на заекване в резултат на психична травма – 59%. Не съществуват специални тестове за заекване. Повечето от процедурите включват разглеждане и интерпретиране на детските проблеми, изследване на степента на заекване, анализ на различните физиологични речеви процеси и интерракцията родител-дете.

        Гласови нарушения – гласът е продукцията в ларингса и селективната трансмисия и модификация чрез резонанса и силата. Важна е ранната идентификация, тъй като някои състояния могат да се предотвратят при навременна интервенция. При изследването на този вид патология е задължително участието на фониатър или специалист УНГ и фонопед.

                Езикови нарушения

                        4.1) морфологичен дефицит

                        4.2) фонологичен дефицит

                        4.3) дефицит на синтаксиса

                        4.4)семантичен дефицит

                        4.5)прагматичен дефицит

        5) Специфични нарушения на комуникацията -Децата със специфични езикови нарушения имат проблеми с езиковото функциониране. Те обикновено се представят добре в невербални тестове за интелигентност. Такива деца обикновено се етикират като деца със закъсняло езиково развитие, дисфазия на развитието, общо недоразвитие на речта и др.

            5.1) Специфични обучителни трудности –при тях се наблюдава дефицит в уменията за преразказ, разказ, синтактичните трудности, като и трудностите в семантиката и прагматиката в тази група се отразяват върху лошите им социални умения . Идентифицират се три типа несъответствия:

            *несъответствие между способности и постижения. ( различие в оценките на тестовете за интелигентност и тестовете за достижения)

            * интракогнитивно несъответствие( ученици с адекватни умствени способности, но с лоша зрителна перцепция)

            * несъответсвие между постиженията. ( добри постижения по математика, но поява на трудности в овладяване на четенето)

        Като диагностични критерии се включват дислексия, сензорни нарушения, сематични езикови нарушения , проблеми на зрително-пространствено и праксисно равнище, нарушение на смятането и различни вариации на челен синдром (дисграфия и дискалкулия)В последната десета ревизия на международната класификация на болестите (МКБ-10) тези нарушения се назовават като „ специфични разстройства в развитието на училищните умения” .

        Децата с комуникативни нарушения спадат към нормата, затова методите за изследване често съвпадат с методите прилагани към нормалното развитие. Въпреки своето разнообразие те имат своята специфика. Първата стъпка , която всеки специалист трябва да направи, независимо от професионалната си област, е подробно изучаване на документацията на детето, съдържаща цялата информация за пълната картина на нарушението. Често тези документи съдържат сведения извлечение от специалисти от различни области. Важен документ е педагогическата характеристика на детето включваща- вида учебно заведение, продължителността на обучение и корекцията, анализ на успеваемостта и особеностите на поведението му в детския колектив.

        Важен аспект на по-нататъшното събиране на данни е то да протича в естествена за детето среда. Тъй като в такъв тип среда могат да бъдат най-ярко проявени повечето качества и умения, които детето притежава.

        Изследването продължава с документация на езиковите модели. Те илюстрират типичните опити на детето за комуникация. Важни условия са средата, в която протича процедурата, трябва да осигурява максимален брой на възможности за детето да разкрие комуникативните си умения , както и ролята на диагностика трябва да е активна и окуражаваща.

        Същинското изследване започва със снемане на анамнезата.

            Тя протича през четири етапа:

                1.         Анамнеза на актуалното състояние- обхваща данни от появата на нарушението до момента на изследването. Важен аспект е проследяването на динамиката на нарушението, обогатяване на симптомите , тяхното отпадане или изменение.

                2.         Анамнеза на „преморбалната личност” – тя включва сведения за физическото, психическото и социалното развитие на детето.

                3.         Фамилна анамнеза – събиране на данни за психичните и соматичните заболявания на родителите и близките на детето, като и фактори свързани с възпитанието.

                4.         Социална анамнеза- данни за отношението на детето с възрастни и връсници, травмиращи за него ситуации и неговата реакция на тях.

        Следващият важен метод , който е често използван , е диагностичната беседа. Разговорът с детето има свободна и гъвкава структура. Въпросите включвани в беседата биват преки , непреки и проективни. Детето трябва да се чувства разбирано, а диагностикът да проявява тактичност и толерантност към неговите нагласи.

        Освен ,че трябва да умее да провежда беседа, специалистът трябва да владее и метода на наблюдение. Наблюденията бива директно ( пасивно) и активно. То дава сведения за общата двигателна активност и наличието на хиперактивно поведение. Тези данни са свързани с наличието или липсата на тревожност, невротичност, патологични навици, емоционалния резонанс, наличието или липсата на трайни и ангажирани интереси в различни сфери, самоконтрола ,планирането на дейностите, както и развитието на общата и фина моторика.

        Методът на експеримента предполага събиране на данни в специфично моделирани условия. На детето се предлага по определена инструкция да изпълни дадена задача. Инструкциите трябва да бъдат достъпни, интересни и мотивирани. За деца с комуникативни нарушения особено използван е обучаващият експеримент. Чрез него се определя обучаемостта и възможностите. Отчита се количеството и качеството на помощта , оказана от експериментатора на детето, възможността за словесен отчет и преноса на придобити умения и знания в друга, сходна ситуация.

        Широка употреба в практиката за изследване на анормални деца има и анализът на продуктите от дейностите (детско творчество, учебна дейност). В тях се отразява детското отношение към действителността, към другите, нивото на умствено и емоционално развитие, сензорните и моторни умения, а често и отношението към собствения дефект.

        Следващ важен метод е анализът на задачите, който предполага прекъсване и разчленяване на наблюдаваното умение на базисни компоненти.

        Диагностичното решение може да бъде взето и сред директно тестване. Практиката борави с голям набор от тестове, които се различават по своята специфика. Основните тестове в специалната педагогика са скрининг, идентификация, съставяне на обучителна програма и оценка на ефективността от терапията.

        Десетилетия наред за стандартните изследвания са били използвани тестовете за интелигентност. Те включват обикновено задачи за памет, асоциации, класификации и т.н., т.е. тези умствени операции , които са особено важни за училищната дейност. Обикновено ученици с високи постижения в тестовете добре функционират в училище, въпреки че има и изключения. В днешно време тестовете за интелигентност са подложени на остри атаки и критики, защото освен интелектуалното развитие е необходимо да се изследват и интериндивидуалните различия. Съществуват два подхода за изследване на интериндивидуалните различия:

                1.         Използване на стандартни тестове за достижения- показват дали учениците са достигнали очакваното ниво на изпълнение на дадено умение

                2.         Използване на диагностични тестове- определят кои от аспектите на училищната програма са недостъпни за ученика.

ПРОЦЕДУРИ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ

        Спрямо начина на администриране , обстановката, очаквания отговор, оценката при успех и неуспех процедурите за изследване съществуват в две категории:

                1.         Формални- сравняват се детските езикови умения с уменията на някаква нормативна група, с цел да се детерминира съществуването и степента на отклонението в езиковото развитие. Делят се на два вида

                    -Скрининг- изследва се комуникативното поведение на селективно число от индивиди и има за цел да установи дали е необходимо по-нататъшно изследване. Тези тестове са бързи и лесни за администриране, но само формират проблема. Целта е да се установи кои деца трябва да участват в по-изчерпателно оценяване. За практиката скрининг тестовете са съществени за ранната интервенция.

                    - Интензивно изследване – използва се за определяне на социалните мерки на отделните деца. В зависимост от резултатите се преценява коя форма на интервенция да се избере за конкретното дете. Този тип изследвания изискват повече време за провеждане и оценяване.

            2.         Неформални- оценяват детските умения в релация с някакъв критерий. Липсват добре оформени норми, нямат стандартизирана процедура за администриране и интерпретация. Включват скали на развитието, протоколи и модели за наблюдение. Нестандартизираните тестове изследват всички аспекти на езика. Включват директно наблюдение, общуване с детето и родителско интервю.

        Преди да се насочи към посочените подробни процедури, диагностикът трябва да приложи някои кратки изследвания, за да определи към коя област на развитието е необходимо да се фокусира, с цел да се избегнат излишни анализи.

        Процедурите за езиково развитие включват комплекс от проби, предназначени за изследване на актуализацията, семантиката, граматичния строй и други. Все още липсва единодушие по въпроса кои са най-важните показатели при оценката на езика и комуникативните нарушения. Специалистите са на мнение , че водещи въпреки всичко са две – разбиране и продукция.

Трудности при диагностицирането на деца с речеви нарушения

        Особено големи трудности възникват при поставянето на диференциална диагноза на нарушение в развитието, тъй като причините са близки , а психичните прояви сходни. Главните спънки се появяват при:

                1.         Установяване на първичния дефект и вторичните , третичните и т.н. нарушения

                2.         Установяване на причините за речевите и езикови нарушения.

        В следствие на локални поражения на кората на главния мозък могат да се появят недостатъци в зрителното възприятие, пространствена ориентация, двигателния акт и други. Грубите речеви нарушения са очевидни даже за неспециалисти, но причините за тези нарушения, тяхното своеобразие и проява могат да бъдат определени само с помощта на експериментални методики. Те намират място при определянето на първичния дефект и вторичните и третични нарушения, както и при определяне на насоките за терапия и нейната ефикасност.

        Преди да се насочи към посочените подробни процедури, диагностикът трябва да приложи някои кратки изследвания, за да определи към коя област на развитието е необходимо да се фокусира, с цел да се избегнат излишни анализи.

        Процедурите за езиково развитие включват комплекс от проби, предназначени за изследване на актуализацията, семантиката, граматичния строй и други. Все още липсва единодушие по въпроса кои са най-важните показатели при оценката на езика и комуникативните нарушения. Специалистите са на мнение , че водещи въпреки всичко са две – разбиране и продукция.

        А) Формални изследвания на речта

            1) Goldman- Fristol тест за артикулация (1969)- може да се използва и при умствено изостанали деца. Състои се от звукове и думи, включва назоваване и отговор на въпроса със стимулен картинен материал. Втора част –детето възпроизвежда слухово възприет текст. Третата част измерва правилната употреба на фонеми от деца. Използва се при деца от 3 до 8 години.

            2) Тест за артикулация- съдържа 141 айтъма, групирани в 13 фонемни категории. Отделните айтъми изследват детските способности за продуциране на гласни, дифтонги и съгласни.

            3) Установяващ езиков протокол- детето слуша 52 изречения и фрази, след което се опитва да ги изимитира. Детските опити се записват и анализират във връзка с правилността на повторение.

            4) Северозападен синтактичен тест – използва се индивидуално. Първа част – детето слуша изречения, придружени от картини , едната от които коректно илюстрира чутото. Втора част – детето слуша двойки изречения, илюстрирани с картини. То трябва да повтори чутото.

            5) Анализ на развитието на изречението

            6) Peabody картинен речников тест- на детето се представя стимул заедно с картина съдържаща 4 рисунки. То слуша думата и избира рисунка, която най-добре я описва. Тестът е индивидуален за деца от 2 до 18 години.

            7) Юта тест за езиково развитие – съдържа задачи с последователно повтаряне на изречения, прерисуване и назоваване. По принцип е конструиран за употреба при мозъчно увредени деца.

            8) Тест за езиково развитие- първа част: картинен речник, които измерва способността за асоцииране с думата. Втора част е свързана с образа на думата.

            9) Илинойски тест за психолингвистични способности – индивидуален тест за деца от 2г и 4м. До 10г. И 3 м. Чрез него се изследват вербални и невербални комуникативни умения. Състои се от 10 главни субекта и 2 допълнителни.

    Б) Неформални изследвания на речта

    За съставяне на неформални инструменти трябва да се познават елементите на езиковата система в норма. Някой от най-често използваните инструменти за неформални изследвания са:

        1) Скрининг тест за детска градина

        2) Мерил езиков скрининг-тест

        3) Неформален езиков въпросник

        4) Бърз скрининг-тест

        5) Езиков скрининг тест на Stephens

    Правилното поставяне на първоначална диагноза е от изключително значение, както за определяне на специфичните дефицити и особености във всеки конкретен случай на речевава дизфункция или друго нарушение, така и за изгостянето на подходящият, адекватен план за работа, за тяхното компенсиране, в съответствие с индивидуалният потенциал на пациента и Логопедията е специалността, която би могла да се справи със това сериозното предизвикателство.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: 

1.      Боянова В. (2012г) „От симптома, към диагнозата в логопедичната практика; НБУ-София

2.      Георгиева (2012г)“Гласови нарушения“ – Благоевград

3.      Дионисиев (2012г)“Слухови нарушения, съвременни аспекти на рехабилитацията“- ЮЗУ „Н.Рилски“-Благоевград

4.      Милиев и екип (2001г) „Логопедия“; ЮЗУ „Н.Рилски“-Благоевград

5.      Милиев и екип (2008г)“Логопедия“- вора част “; ЮЗУ „Н.Рилски“-Благоевград

       Автор: Tania Georgieva

Професионалана етика на професионалиста-логопед

    Терминът Етика има гръцки произход ἦθος, етос – нрав, обичай или в някои случаи философия на морала, който разглежда въпросите на морала и нравствеността. Етиката се разглежда още като учение за морала и неговото развитие, за моралните принципи, норми и правила на поведение. Като такава, тя назовава проявите на благонравие и добросъвестност, като качества на Личността, както и добродетелността или добротворството, като норми на поведението. Етиката съдържа елемент на дисциплиниране и самодисциплиниране, като форма на упражняване на контрол и самоконтрол, за интегриране на определените морални ценности и норми и за прилагането им. 

    1.         Какво са ПРОФЕСИОНАЛНАТА ЕТИКА и МОРАЛ

Някои учени (като В. В. Усов и Н. Н. Бергер) определят професионалната етика като “съвкупност от нравствени норми, понятия, съждения, оценки за начините на поведение, характерни за представителите на определени групи от обществото, обусловени от тяхната принадлежност към дадена професия”.

Други теоретици (В. Момов и А. Н. Кочетов, например) я тълкуват като “приложна наука, изучаваща нравствените ценности на човека в една или друга професионална област, където той изпълнява функциите на специалист, личност и обществен деятел. Тя изучава преди всичко професионалния морал, модификацията на общите нравствени принципи и специфичните, присъщи на даден вид труд изисквания, които създават нравствените рамки за творческото изпълнение на дадена професионална роля”.

        1.1 Цел и Задачи на Професионалната етика в логопедичнта практика

Професионалната етика при подкрепящите хуманитарни професии, каквата е професията на логопеда е както теоретична, така и приложна дисциплина, която си поставя задачата, да изследва  и регулира установения професионален морал и отношенията между хората:

                -           между професионалиста-логопед и неговият клиент, както и между професионалиста и близките на неговият клиент

                -           междуколегиалните взаимоотношения между професионалистте, работещи в дадена професия, както и между професионалиста – логопед и професионалистите от останалите професионални групи.

                -           между професионалиста-логопед и Социума

Приложната етика не само изследва същността и функционирането на професионалния морал, но и оказва въздействие върху него. Най-общо влиянието на професионалната етика се изразява в това, че тя му придава по-систематизиран и обобщен вид, оптимизира неговите ценности, норми, морални ориентири и цели.

        1.2.Професията на логопеда като хуманитарна творческа професия, изискваща :

1.         креативност, въображение и изобретателност

2.         човечност, активна социална позиция, ангажираност и проактивно поведение

3.         хуманност, толерантност, приемание и подкрепа във взаимоотношенията с клиента и неговите близки

    Всички тези етични въпроси са разгледани и урегулирани от „Кодекса на професионалната етика“ на логопедите , приет на втората национална конференция на „Националното Сдружебие на Българските Логопеди и Фониатри“ проведена на 01 юни 2001г. в град Балчик.

    Кодексът  разглежда проблемите на професионалната етика на на професията на Логопеда в

    Кодексът включва Четири основни раздела:

                1.         Общи положения

                2.         Отношения Логопед – Пациент

                3.         Отношения между Логопедите

                4.         Отношенията между Логопедът и Обществото

    Раздел Едно постонавява, че „ Професията на Логопеда може да се упражнява, само от лица със съответната образователана квалификация и правоспособност, признати в Република България / Инструкция № 2 от 1994г. На МОН /“

    Разделът разглежда ценонстите на които се основава професията на Логопеда- специалист; Неговите права и свободи, по отношение на упражняване на професията, както и на разпространинието на придобитите от него знания и умения. Разделът разглежда още моралните условия за непрестанно повишаване на професионалните компетенции на логопода, образователният му ценз, знания и умения, както в сверата на науката, така и практически. Засегнати са още задълженията на Логопеда, да действа винаги от позицията на най-добрия интерес на пациента, дори ако това е свързано с отказ, за провеждане на терапия и пренасочване, ако прецени, че няма изградени необходимите доверителни отношения и условия за това, между него и пациента. Разгледано е още и задължението му, да действа винаги според моралните принципи на съсловието, утвърждавайки доброто име и имидж на професията.

    Взаимоотношенията Терапевт-Пациент, разглеждани в Раздел 2 на Кодекса, касаят Правата и Задълженията на Двете страни; принципът „Primum non nocere“(Да не вреди.), като основен ръководен принципът при работата на Логопеда, както и въпросът за професионалната тайна.

    „Говорният и езиков терапевт се занимава най-вече с човешкото общуване. Следователно говорните и езикови терапевти-логопеди трябва да покажат компетентността си и да развият отношение, което е подходящо за най-резултатното упражняване на тяхната професия.“, се казва в Европейската харта на Логопеда.

    Междуличностните взаимоотношения Логопед-Пациент, като частен случай на социалните взаимоотношения са негласно „споразумение“ между страните на взаимно зачитане на правата всяка от тях, като Личност, така че нито една, да не е ощетена.

    Това право е основано на осъзнаватата ценност на човешкиет живот.

    Взаимоотношенията Логопед-Пациент се базират:

        - на личната морално-оценъчна система на всяка от влезлите във тези взаимоотношения страни;

        - на социалните норми типични за етноса и всяка от субкултурите, както  и от народопсихологията на Обществото , към което принадлежи всяка от страните.

    Те са формализирани от всички държавни и други нормативни актове, които регламентират социалните взаимоотношения, както и от „Кодекса на професионалната етика“ на Професията Логопед в частност. Те имат императивен характер и съдържат казуалността, като неделима част от тези взаимоотношения.

      Логопедичната помощ, като форма на специализирана социална подкрепа трябва да бъде основана на хуманността и приемането на всеки пациент като Личност, без разлика на специфичните му особености, дефицити и личен потенциал за развитие. Както и на уважението към правото му на подходящата необходима подкрепа(специализирана или не), за достойното му съществиване. 

    Професионалната етика на Логопеда, изисква и определено ниво на емоционална интелигентност и социална компетентност, като усвояване на умение за ефективно слушане, чувство за емпатия и съпричастност и други.

    Разгледаните в Раздел 3 Междуколегиални взаимоотношения, определят коректността и висшият принцип на „най-добрият интерес на пациента“, като ръководни в професионалните взаимоотношения между Логопедите, както и Моралът, Лоялността и Уважението към Личността и професионаизма на колегата и готовността за взаимопомощ, в професионален и личен план.

    В контекста на междуличностните взаимоотношения Професионалист – Професионалист, професионалната етика на Логопеда разглежда равнопоставеното и взаимно уважително отношение между Колеги , а не само между Личности, като освен всичко друго върху тези взаимоотношения имат влияние и професионалната квалификация, опит и компетенции на всеки от влезлите във взаимоотношенията професионалисти. В този смисъл Професионалната етика изследва, анализира, сравнява и систематизира по специфичен начин моралните ценности в професията Логопед като за нея е важно да установи какво е реалното съдържание на всяка от тях за професията и да ги приоритизира и определяки най-значимите от тях, за постигане на крайните цели на професията. Същевременно с това, тя съчетава и координира интересите на всички страни, които тази професия засяга( а не само на работещите в тази област). Съответстващото на тези ценности и норми професионално поведение, се оценява като морално положително поведение на професионалиста и бива поощрявано.

    Последният Раздел на „Кодекса на професионалната етика“ на логопедите , определя Статуса на Логопеда-професионалист, като проактивен и социално-ангажиран член на Обществото, утвърждаващ собственият си авторитет като Личност и професионалист, както и авторитетета на Съсловието и професията, като съдейства за популяризирането на логопедичната проблематика по отношение на превенцията, ранната интервенция и новите методи и терапии за работа с пациентите.

    Професионалната етика изследва, обяснява и прогнозира явленията като „професионален морален дълг“, например. Тя изследва същността и измененията на професионалния морал и постоянно търси и оценява мястото му в системата на обществените отношения. Професионалната етика на Логопеда-специалист, подпомага решаването на проблемите в логопедичната професия, допринасяйки за нейното разитие и постигането на социалните и индивидуалните цели на специалистите, свързани с нея.

    Необходимостта от интегриране на професионалният морал и професионалната етика не означава, че за дадената професионална група на Логопедите-специалисти, те са единствените регулатори и че общите морални социални ценности и норми са неприложими. Освен професионалисти Логопедите са Личности – членове на обществото, в което действат утвърдени общовалидни морални регулатори, постигат се морални цели и се дават морални оценки. Затова в своето поведение работещите в сверата на професионалното логопедично консултиране и подкрепа се ръководят както от общите ценности, норми, обичаи и традиции на житейския морал, така и от изискванията, които предявява към тях моралът на обществото, в което живеят.

    Професионалната етика на Логопеда, не само обяснява и прогнозира явленията, същността и измененията на професионалния морал, в областта на Логопедията. Като ценностно-нормативна наука, тя не се задоволява само с описанието на професионалния морал, а се стреми да направлява неговото развитие в желаната посока. Стреми се, да открие нещо което е важно и интересно, и е практически полезно. Професионалната етика оценява правилността или неправилността на поведението на Специалиста – Логопед и се опитва да подобри качеството и ефективността на междуличностните и професионалните взаимоотношения между него, пациента (и неговите близки), и Обществото.

    Основната цел на професионалната етика е да съдейства за по-качественото, по-ефективното и по-резултатното изпълнение на професионалните функции на Логопеда, от една страна, и да осигурява надеждна защита на интересите на хората, които са Обект и Субект на труда в тази професия, от друга. За тази цел е необходимо осъзнаване и дълбоко проникване на професионалния морал в Личността, при което той оставя траен отпечатък върху мисленето, ценностната система, мотивацията, поведението и целия живот на хората, упражняващи професията Логопед и взаимоотношенията им с Обществото и Личността на Пациента , в частност.

Ползвана литература:

-           „Кодекс на професионалната етика“ , приет на втората национална конференция на „Националното Сдружебие на Българските Логопеди и Фониатри“ проведена на 01 юни 2001г. в град Балчик.

-           Европейската харта на Логопеда

Автор :  
Tania Georgieva