“Преди да се оженя имах шест теории за възпитаване на деца. Сега имам шест деца и нито една теория”
Елеазар Хараш
Да имаш дете е като да шофираш по течна магистрала. Тъкмо си хванал посоката и хоп – асфалта се разтича в друга посока и ти трябва да поемеш по нея. После най- неочаквано асфалта се втвърдява, теренът се успокоява и ти си казваш: “Ахааа, хванах му “цаката”, влязох си в ролята” и хоп – асфалтът пак се втечнява, пътят си променя посоката и на всичко отгоре скоростта на втвърдяване този път е различна… Децата растат, променят се и ние с тях се адаптираме, за да отговаряме на променящите им се нужди. Когато децата са типично развиващи се, човек малко или много черпи от своите детски спомени и от опита на приятели и роднини.
Да имаш обаче, дете с аутизъм е огромно предизвикателство и неспирно, ежедневно учене.
Когато в семейството има и друго- типично развиващо се дете, ситуацията става още по-сложна. Родителят започва да жонглира с много роли и нерядко се налага да е едновременно емоционален съветник и арбитър в сложни взаимоотношения… В много отношения да имаш брат или сестра с аутизъм е като това да имаш брат или сестра с типично развитие, но с индивидуален характер. В други отношения далеч не е така. Наличието на брат/сестра с аутистични прояви в семейството едновременно обогатява другите деца, но и ги поставя пред нетипични ежедневни предизвикателства. Типично развиващите се деца в семейството обикновено имат редица променящи се чувства относно своята роля спрямо детето с аутизъм.
Има въпроси, които децата задават, както и такива, на които търсят отговор сами. Често в практиката родителите ми казват: “Не сме говорили с другото дете за това”, “Чакаме да порасне, за да му обясним по-разбираемо”, “Не искаме да го/я тревожим”, “Как да обясня на детето си нещо което аз самият/самата не разбирам и приемам”…
Децата често са по-наблюдателни от нас възрастните. Когато нещо им прави впечатление, те обикновено питат.
Трудните детски въпроси, които са ми споделяли родители (разбира се с подменени имена): “Мамо, защо Иво не говори”, “…ама той защо е такъв, различен е…”, “Какво й има на Ели?”, “Брат ми бебе ли ще си остане?”, “Нели каза, че сестра ми е аутист? Това нещо лошо ли е?” Хубаво е, когато децата питат – това означава, че ни имат доверие и търсят не само информация – търсят емоционална подкрепа. Спестените поради неудобство, поради неумение да се даде нужната информацията или поради желание да се спести болката, отговори не затварят въпроса. Напротив! Когато детето не получи отговор тук и сега, то разбира, че темата е особено важна и тя започва да го гложди като червейче. Всеки спестен отговор подсилва детската тревожност и може да доведе до загуба на доверие.
С децата се говори честно. Разбира се, информацията им се поднася деликатно, възможно на най- малки порции и според възрастта, но честно! Когато обясните на децата за аутизма, това ще им помогне да разберат своя брат/сестра и може да подобри техните взаимоотношения. Детското мислене е коренно различно от нашето. Има малки деца, които си мислят, че можеш да се “заразиш” с аутизъм от кихане или от замърсена храна, както и такива, които си мислят, че лошите им мисли по отношение на техния брат/сестра са причинили аутизма му.
Когато затваряте каналите за разговор по темата, оставяте неограниченото пространство на детската фантазия да запълва отговорите.
С напредването на възрастта и разбирането на децата, те ще задават по-сложни въпроси за аутизма, съответно вашите отговори трябва да бъдат по-информативни и детайлни. Опитайте се също така да не давате обещания и да не бъдете категорични в прогнозите си. Знаете, че аутизмът е широк спектър от прояви и търпи развитие (особено, ако детето е в по-ранна възраст). Също така знаете, че е състояние за цял живот. Има и много други детайли, които самите вие не знаете. Бъдете честни, когато представяте тази информация. Напр. “Не мога да ти обещая, че брат ти/сестра ти ще проговори/ще започне да си играе с теб. Но ти обещавам, че правим всичко, което зависи от нас, това да се случи”. Обикновено, когато децата питат – ние отговаряме с даване на информация.
Добър подход е при започване на подобен труден разговор да се опитате да разберете какво децата ви вече знаят. Така ще прецените дали е добре да внасяте нова информация, да изчистите неясноти или да потвърдите това, което вече са научили от друг източник и/или от наблюденията си.
Старайте се да използвате думи и мисловни идеи, които децата ви могат да разберат.
Понякога децата имат нужда да чуят една и съща информация няколко пъти (особено по-малките). Нека това не ви притеснява – това е техният начин да осмислят чутото и да го интегрират в опита си. Говорете толкова често, колкото детето има нужда.
Важно също така е чрез конкретни примери да помогнете на другото дете да види силните страни на своя брат/сестра с аутизъм, както и да изясните предизвикателствата, които детето с аутизъм среща в ежедневието. Напр. “Спомни си как се плашеше, когато съседите правеха ремонт и къртеха над леглото ти. Брат ти/сестра ти изпитва нещо подобно, когато ти си включваш сешоара или когато сме на шумни места”.
Веднъж в терапевтична среда една майка се разплака пред другото си дете и то я попита: “Мамо, защо плачеш?” Тя му отговори: “Не плача – нещо ми влезe в окото”, след което с поглед и жест ми показа да отклоним темата. Всички ние се стремим да показваме на децата си само силната, справящата сe страна. Вярваме, че така ги предпазваме. Не си даваме сметка колко много вреди е нанесло това на човечеството! Ние хората сме чувстващи същества, имаме своите емоционални възходи и емоционални падения! Когато показваме на децата само възходите, ги учим на това, че паденията са срамни и недопустими. Сигналът, който изпращаме на децата е: “Нямаш право да си ядосан! Срамно е да си слаб, тъжен или отчаян!”
Спестявайки им нашата болка обаче, не им даваме средството, с което да се справят със своята! Споделяйки собствените си чувства, помагате на типично развиващите се деца да разберат, че чувствата им са нормални. Например, можете да кажете, че понякога се чувствате тъжни, обидени или разочаровани. Да ги научите да разпознават тези чувства и да им покажете вашите варианти за справяне – така ще им помогнете да намерят своя начин да се справят с емоциите си. Разбира се, не говорим за това да превърнете детето си в слушател и емоционален отдушник – в никакъв случай то не трябва да влиза в тази роля!!!
Докато децата учат и се приспособяват към аутизма на своя брат/сестра е възможно и напълно нормално да изпитват и някои негативни чувства. Например: ревност (децата с аутизъм изискват повече време и специално внимание), отчаяние (“Дали изобщо някога той/тя ще започне да си играе с мен”), гняв (към други нетолерантни към аутизма деца), срам (от поведението на другото дете на обществени места), вина (“Дали го/я обичам достатъчно? Дали съм добър брат/ сестра?”) и др. Обикновено в повечето семейства децата приемат добре своя брат или сестра с аутизъм. Но ежедневието понякога ги поставя пред изпитания … Емоционални изблици, споделени от родители: “Мразя го, само ми чупи играчките”, “Може ли да не идва с нас на площадката?”, “Не искам той да ми е брат”.
Емоциите, независимо дали са изразени гласно или не, трябва да бъдат признати и подкрепени.
Подобни ситуации са повод да научим другото дете да разбира емоциите си и да се справя с тях. Напр. “Той ти чупи играчките. Това е разочароващо. Аз на твое място също щях да съм много ядосан/а. Мразиш тези моменти.” Или “Понякога се срамуваш от поведението на брат си/сестра си”. Раздразнен си, когато на площадката той/тя пречи в игрите ви. Нормално е да се чувстваш по този начин. Нека заедно помислим как би могъл да се справиш с това чувство.” Или “Поведенията на брат ти понякога сякаш ти идват в повече. Трудно ти е да се справиш в тези ситуации. Разбирам те.”
Понякога, особено при по-тежките прояви на аутизъм е възможно другото дете да се чувства съкрушено или ощетено от живота в семейството.
В такъв случай е добре да го подкрепим и стимулираме да намери приятелства извън семейния кръг. Това е начин да намери себеизразяване в роля, различна от ролята на брат/сестра на дете с аутизъм. Консултациите с психолог и/или включването в групи за споделяне и взаимна подкрепа с други деца в подобна роля е разпространена практика в редица страни по света. Социалните мрежи също дават възможности за запознанства и обмяна на опит с връстници в сходна ситуация.
Всяко дете е различно. Тази статия разглежда някои общи принципи и няма за цел да дава универсални решения – такива няма. При всички положения и ситуации едно е сигурно – проявата на емоционална подкрепа, разбиране и заинтересованост към въпросите, мислите и чувствата на детето винаги внасят спокойствие и укрепват връзката му с родителя.
Автор: Виргиния Василева, психолог в Карин дом, както и сертифициран ABA и PECS терапевт. През 2017г. придобива европейски сертификат по психотерапия
Източник : karindom.org
