Малка приказка за кукувиче..

Автор: Ивайло Апостолов

Когато разбра, че майка му просто го е оставила да се излюпи в лястовичето гнезда, макото кукувиче разбра, защо изглеждаше по-различно. Сърцето му се разтуптя така силно,че щеше да изхврукне от гърдите му, а хиляди въпроси, се блъскаха в черепната му кутия като пеперуди, затворени в бъркан. В този миг в него се биеха толкова много и разлчни емоции-гняв, омразз, обида, тъга...Идваше му да троши и крещи,..но още след първата счупена чиния, погледът на малкото кукувиче, срещна очите на майката лястовица, изпълнени с дълбока тревога, искрено притеснение истрадание. Тогава то изведнъж си спомни... Спомни си всеки миг на любов и грижа... спомнни си неизменната подкрепа и всеотдайност на лястовица и... извднъж гневът в сърцето му са изпари и то се изпълни единствено с благодарност. То благодари на сътбата, за щастието, да попадне точно тук, точно сега, защото тогава разбра.... Истинският родите е не родителят по кръв, а родителят по призвание. Не тъгува!.. Не дей да виниш!.. Казваше му лястовицата. Кукувиците са просто такива. Понякога просто се плашат от безкрайната отговорност. Друг път, искат за децата си най доброто, а не вярват, че иманно те са тези, които могат да им го дадат!...

Родителството е странно нещо...То е уравнение с безброй неизвестни за всеки от нас. От друга страна, появата на дете окончателно затръшва под носа ни вратата на детството. В такъв момент на лутания на разума добрият родител просто се оставя на сърцето да го води, защото всяко дете, заслужава да бъде обичано.

Каквото и да ви говорят, Приемното родителство, както всяко друго е Мисия.

Мисия е, защото не можеш да приемеш детето в дома си, без да си го приел в сърцето си. Мисия е, защото  когато го приемеш в сърцето си, оставаш неотлъчно до него ден и нощ, 24 часа, 365дни в годината. Без отпуска и без почивен ден. Мисия е , защото за разлика от останалите, за повечето от нашите куковичета, ние сме първото семейство, което познават , и когато дойдат в гнездото ни, душите им винаги носят отпечатъка на тяхното минало.

Мисия е, защото, когато си отлитат, както всяко друго дете, отнасят със себе си и частица от теб и ти оставят по частица от себе си, а въпросите и сътресенията от раздялата оставят малко горчивият вкус на притесненията за тяхното бъдеще.... и така всеки път.

Просто отговорността е много по-голяма.

Танцът на малката снежинка

снимки: GIPHY

Автор: Ивайло Апостолов

Когато скочи от челото на рошавият пухкав облак и се понесе в своят вихрен танц ,малката снежинка малко се страхуваше, да падне върхи лепкавата кална земя. Точно в тогава , тя видя детето. То беше се сгушило в малката си чудата количка и гледаше замечтано шеметният танц на снежинките зад прозореца. В този миг, малката снежинка престана да се страхува. Престана да се страхува, защото  въпреки прекрасната кристална рокличка от лед и големите морско сини очи, тя имаше топло и нежно сърце.... В тизи миг, тя беше вече спокойна и сигурна.

 Защото от този миг, искаше единствено, да привлече вниманието му  и да изтанцува специално за него най-прекрасният си „лебедов танц” . В този миг, замръзналата кална земя престана да е от значение. Мечтаеше  да се прероди в сълза от радост в очите му....

.

Ето и приказката , в танц.....

Източник Клип:/AmigosCadeirantes

Приказка за малката гъсеничка с чипото носле

Снимка: zerochan

Автор: Ивайло Апостолов

Посвещавам на моето малко Слънце 
и на всеки,който поне веднъж в живота си 
се е чувствал самотен, неразбран и неприет...

          На една слънчева полянака във вълшебната гора, живееше една малка гъсеничка с чипо носле и огромни любопитни очи.

Всяка сутрин малката гъсеничка отваряше огромните си любопитни очи и изпърхваше няколко пъти с мигли. Това пърхане беше нейният весел поздрав към Слънцето, което толково много обичаше . Слънцето пък,  беше толкова влюбено в усмивката на малката гъсеничка с чипото носле, че всяка сутрин й подаряваше по една малка искрица от себе си.

Получила слънчевата искра, малката гъсеничка с чипото носле се втурваше с една огромна лъчезарна усмивка и сърце, изпълнено с жажда да отпие на големи глъдки от живота, за да изживее приключението на поредният слънчев ден, който той и беше поднесъл.

Така, устремена през глава в приключението, нашата малка героиня щедро раздаваше от искрицата топлина и любов, която й беше подарило Слънцето.

Както всяка друга малка гъсеничка, така и нашата, жадуваше безкрайно за вниманието на родителите си и всеки миг прекаран с тях караше сърцето й да прелива от щастие.

Тя също така, безкрайно обичаше игрите и забавленията в компанията на своите връстници. И като всяка друга малка гъсеничка,  повече от всичко на света мечтаеше да се превърне в красива пъстра пеперуда и да полети високо, високо над полянката, за да я види в цялата й приказна красота...

 Мечтаеше,  да може да отлети до всяко малко красиво цвете, за да го разгледа отблизо и да го направи свой приятел...  
И истински силно  мечтаеше, да изучи  Красивото Непознато, което се криеше отвъд границите на нейната слънчева полянка. 

С две думи, малката гъсеничка с чипото носле беше точно толкова уникална, колкото всяка друга малка гъсеничка и точно толкова, не се различаваше от своите връстници.

Въпреки това, когато излизаше навън и тръгваше към другите с широката си усмивка и изпълнено с любов сърце , те я гледаха малко странно. А възрастните гъсеници, често дърпаха децата си настрани... Просто така. За всеки случай...

 Защото нашата малка героиня имаше една малка особеност. Имаше болни крачета и не можеше да ходи сама и .... малко трудно й се разбираше като говори... 

И всеки път, когато някой се отнасяше с нея по такъв начин, открадваше по малко от слънчевата искра в сърцето й. Всеки път, тъгата я парваше с малкото си острото жило, защото сърцето на малката чъсеничка с чипото носле преливаше от  любов, която копнееше да раздаде на всички!..

Въпреки всичко тя не се обезкуражаваше и не преставаше да раздава от слънчевата искра на щастието, изпълваща сърцето й. Понякога дори с риск, да я изчерпа докрай. 

Често  се случваше, другите малки гъсенички да й обръщат гръб или пък, да я сочат с пръст и да я наричат „голямо бебе”..  Това също малко я обиждаше, защото макар и малка, тя вече ходеше на училище.

Малката гъсеничка с чипото носле не се сърдеше, когато някоя друга любопитна малка гъсеничка се приближаваше и питеше родителите й, защо не ходи!? .. Защото малките гъсенички, са точно като малките деца. Те просто искат да си изяснят нещо, което не разбират...

Не се сърдеше защото знаеше, че всичко това е просто, защото нямаше кой да им обясни.

Нямаше кой да им обясни разбираемо, че има и такива малки гъсенички, които не могат да ходят, не могат да говорят или да виждат и чуват...  И че това е съвсем в реда на нещата. Защото  всички са еновремено различни и еднакви, въпреки своите странности. Да им обясни, че точно тези техни странности ги правят уникални ...

Че Светът е Голям, красив и пъстър!.. И в него няма дори две съвсем еднакви малки гъсеничка! И слава Богу, че е така! Защото ако всички малки гъсенички приличаха една, на друга, Света би бил безкрайно тъжен, сив и скучен! 

Защото именно "страностите" които има всеки от нас, му даряват цялот пъстро разнообразие, което го прави още по-прекрасен и по-забавен! 

И точно тези, на пръв поглед необясними странности, често помагат на малките гъсенички, да станат големи красиви и пъстри пеперуди. Всяка от които, да има своя собствена неповторима украса! 

Не бяха виновни и техните родители, които понякога недоверчиво ги дърпаха от малката чъсеничка с чипото носле, когато децата им искаха да си играят с нея. Тъй като децата са без предубеждения, но много лесно възприемат предубежденията на своите родители.

 Родителите им пък постъпваха така, просто защото не знаеха какво да очакват и как да се държат с малко по-специални малки гъсенички с чипи нослета и болни крачета, очички или главички и понякога малко чудато поведение.

Да, те не бяха виновни! Защото незнанието не е престъпление, но бяха отговорни.

Бяха отговорни към себе си и към толкова обичаните си деца, които ги боготворяха като Супергерои и попиваха всяка тяхна дума, жест и поведение.

Бяха отговорни, защото липсата на знание, дава криле на страха. А страхът е баща на омразата. А няма нищо, което да е толкова смъртоносно и пагубно за Щастието и Любовта, колкото Страха и Омразата.

За това, всеки любящ и грижовен родител дължи на себе си и на децата си това малко усилие. Да прогонва малко, по малко незнанието от съзнанието си... А след това и от тяхното съзнание.

 Защото най-голямото неизвестно в Живота ни е Бъдещето и никой от нас не знае какви изненади и предизвикателства му е подготвило то.

 За това, Бъдещето не трябва да ни сварва неподготвени.

 Защото нашите думи, но на-вече нашите постъпки днес, правят нас и нашите деца  Хората, които ще бъдем утре. 

Точно за това, всяка възрастна гъсеничка трябва, да насърчава малките гъсеничка, да бъдат мили и смели, за да опознаят „различния“ си! Особено, ако има някой малко по-специален или чудноват техен съученик!... И да ги окуражи, че няма проблем, да задават въпроси на по-мъдрите възрастни гъсеници. 

За да знаят! 

Защото ако малките чипонси гъсеничка с любопитни очи  разбират повече за онези "другите" гъсенички, които не са съвсем като тях, тогава е много по-вероятно да разберат по-добре здрасти, как те се чувстват и да са по-приятелски настроени. 

Тогава тези, уж "различните" гъсенички, ще бъдат по-щастливи и по-успешни. А това, че са им помогнали и са направили това заедно, ще направи по-щастливи и успешни и ВСИЧКИ ТЯХ❗ЗАЕДНО ❗ 

Защото малките гъсеничка са, точно както малките дечица. Ако разберат, защо едно дете се смее на неща, които не изглеждат толкова смешни, биха могли да приемат с усмивка неговта искрена радост. Ако разберат по-добре, защо някои съученик по-бързо се преуморява, може би ще го подкрепят, когато той се нуждае от това. Ако знаят, че някоя малка гъсеничка с леко странно поведение, просто иска да им е приятел, но не знае как да бъде такъв, може би ще й покажат, как... Ако знаят, че тя също обича всички гъсеничка и пеперуди, но не винаги може да изрази обичта си, може би ще я приемат такъв, какъвто е!... 

За сега обаче, само Слънцето оценяваше безкрайната щедрост и доброта на сърцето на малката гъсеничка с чипото носле и не пропускаше всяка сутрин като един истински приятел, да й подарява по една от своите малки искри в замяна на поздрава на пърхащите й мигли.  

Макар че дори и на Слънцето, което огрява еднакво всички със своята благодат, без предразсъдаци и разлика на техните уникални особености, му се случваше понякога да помръкне.   Дори и на него се случваше, някой свъсен, сив, гневен или още по-страшното - безразличен облак, да засенчи челото му.

И получила слънчевия дар, малката гъсеничка с чипото носле преливаше от щастие, че има поне един истински приятел. 
И не се поколебаваше нито за миг, да дарява света със своята щастлива усмивка и любовта, преливаща от сърцето й.

А родителите й пък, осъзнавайки, колко жизненоважно за всяка малка гъсеничка е да бъде част от другите, не се уморяваха , да обясняват на всички отново и отново... Че на света има и такива малки гъсенички, които имат болни крачета, ръчички, очички и главички, или малко чудато поведение и че те също трябва да бъдат приети. Защото това е съсвем естествено и прави света по-богат, пъстър и разнообразен.

 Защото и при гъсеничките е точно както при хората ... Имат нужда, да са сред други гъсенички и никоя не заслужава да живее в изолация и самота...

Дали нашата малка гъсеничка с чипото насле станала красива пеперуда и осъществила мачтата си, ще ме попитате!? .... 
Може би да, а може би не!....

И това не е важното, важното е 
да не забравяме, че приемането, вниманието, обичта и подкрепата на околните, дават сили и криле на всеки от нас, да постигне невъзможното без значение на неговите уникални особености. 
А и понякога, е по-добре някои мечти да останат неосъществени, защото мечтите ни дават цел и мотивация да се развиваме и да ставаме все по-добри.

Сигурен съм само в едно!.... В сърцето си,  малката гъсеничка с чипото носле нито за миг не престанала да лети!... 

.........

Вярвам, че на всеки от нас се случвало понякога да се чувства самотен, неоценен или неприет. Понякога сами избираме самотата си, друг път, просто не успяваме да се впишем.

Никой обаче, не заслужава да бъде осъден на изолация, 

защото човек не е роден да живее в самота...