"Потърсете какво можете да направите.
И се борете за качество в този бизнес, ако искате да постигнете нещо."
Анастасия Аброскина
Първият модел в Русия с церебрална парализа Анастасия Аброскина - за себе си, родителска грижа, липса на уважение, за връзката на хората с увреждания със себе си и с обществото.
„Като дете всички ме гледаха. И те все още гледат. Много рано осъзнах, че не съм като всички останали. И тогава започнах да си мисля: ако не съм като всички останали, тогава какво съм? Този въпрос ме доведе първо до спорта, след това до медицинския институт и след това изобщо до бизнеса с модели. Започвайки да правя нещо ново, винаги се опитвах да отговоря на въпроса - какво съм аз? ”, казва за себе си 25-годишната Анастасия Аброскина.
 Настя е в моделния бизнес от осем години. През 2008 г. тайно от родителите си тя се регистрира в сайта на моделите, публикува свои снимки и отива на прослушванията. Някой се обърна от портата и някой беше изненадан и възхитен да се съгласи на експеримента. Сега в света на модата модел с церебрална парализа не предизвиква такава остра реакция.
А преди света на модата имаше конен спорт. Настя е шесткратна руска параолимпийска шампионка по конна обездка. Тя прекара осем години в яздене на кон и сложи край на спортната си кариера, когато, след като се омъжи, очакваше дете през 2011 г.
Проектът Bezgraniz Couture, който се занимава със създаването на функционално модерно облекло за хора с увреждания, беше домакин на Анастасия през 2012 г. Първо тя отиде на подиума, а след това, заедно с дизайнерите, започна да работи върху колекция за хора с церебрална парализа като експерт.
Учи за лекар, но преминава към история на изкуството и става художник.
Настя е един от основателите на проекта „Вдъхновена от теб“, който разказва историите на успеха на възрастни с церебрална парализа, показвайки колко красиви могат да бъдат.
През 2015 г. Настя говори на конференцията TEDx, като говори за това какви проблеми имат хората с церебрална парализа, как да живеят с тях, как една майка може да направи всичко по силите си, така че детето да няма церебрална парализа, или, ако сте майка с церебрална парализа, как е нормално да ражда?
Настя изнася лекции по детска церебрална парализа, общувайки с всички, които искат да научат повече за това заболяване. Тя смята просветлението за своя цел.
"Чувствам се комфортно в думата" инвалид ""

- Състоянието на здравето ми е в мои ръце. Занимавам се с фитнес, йога. Правя рехабилитация в специални рехабилитационни центрове два пъти годишно. Изглежда само, че възрастен с церебрална парализа не се нуждае от рехабилитация - тя все пак е необходима! Думата "детски" поражда такъв стереотип. Не знам защо е необходимо – в международната общност болестта се нарича просто „церебрална парализа“.
Има, разбира се, проблем: възрастните с церебрална парализа, които родителите им активно лекуваха в детството, бяха толкова бесни от всички процедури и рехабилитация, че вече не искат нищо друго. Те не искат да говорят за проблеми с уврежданията, не искат да общуват с други хора с увреждания. Но подобно абстракция от състоянието на човек е вид самоотхвърляне. Такива хора имат вътре като дупка, в която пада целият живот.
Чувствам се комфортно в думата "инвалид". Ако гледате на живота като на представление, тогава това е моята роля. Тя не е нито лоша, нито добра, само моя. Приех себе си, моето увреждане. Приемам всички хора, независимо дали са здрави или не.
Включването е за приемане на различното

Анастасия участва в разработването на дизайн на облекло за хора с церебрална парализа. Това също е важен въпрос за нея: „Харесва ми, че не само съм модел, но и сама създавам нещо. Това добавя самочувствие."
Болезнената реакция към собственото увреждане не израства от нищото. От една страна говорим за приобщаване, а от друга страна, в обществото има не само отхвърляне на хора с увреждания – здрави хора, и здрави хора – хора с увреждания, но и хлад между различните категории хора с увреждания.
Наскоро ме попитаха: „Защо мислите, че гръбначният мозък не обича да общува с военните части?“ И аз не забелязах това. Погледна по-отблизо - вярно е, че има нещо.
Включването не се отнася само за хора с увреждания и здрави хора. Става дума за приемане на различното.
Тук става дума и за отношенията между възрастни и деца, представители на различни националности, мъже и жени. И когато в нашето общество се научим да приемаме всички различни, веднага ще стане по-лесно за хората с увреждания.
Терминаторите имат своите недостатъци
Настя без колебание моли за помощ. Веднъж тя беше сама вкъщи и отиваше нанякъде. Тя трябваше да помоли съседите да помогнат за закопчаването на роклята й - закопчалката беше твърде трудна и не се поддаде.
Сега за хората с увреждания се говори като за хора, преодоляващи безкрайна поредица от трудности или от снизходителна великодушна позиция. Колко е скучно!
Не е нужно да измисляте лозунги като в стартъп реклама. Не са необходими специални чипове - просто ни кажете за човека. Инвалидността не добавя нито добро, нито лошо към имиджа му. Това е особеност.
Например, аз съм очарован от ампутирани, използващи карбонови протези. Струва ми се, че са извънземни от бъдещето, терминатори – но тези терминатори също са хора, със своите достойнства и недостатъци.
Не плувам там, където мога да се удавя

Ако не искате да се разочаровате от себе си, не е нужно да изисквате невъзможното от себе си. Това е моят принцип.
Имам хиперкинетична форма на церебрална парализа. Първоначално десният крак се увиваше около левия, а ръцете винаги са били и остават основният проблем. Мога да се движа самостоятелно, да говоря ясно. Но не мога да закопча сама роклята, нито да завържа връзките на ботушите си. Всички имаме различни форми на процесора. Важно е да сте наясно с възможностите си в този случай и да не плувате там, където ще се удавите.
Потърсете какво можете да направите. И се борете за качеството на тази работа, ако искате да постигнете нещо. Можете, разбира се, да седите цял живот на едно място, защото „аз съм инвалид, всички ми дължат, не мога да направя нищо сам“. Но това е копнеж.
Лошо е, когато се култивира "инвалидност": например момче с церебрална парализа е нарисувало картина. Ох, нарисува го с крака, да направим изложба, да го продадем! Но трябва да продавате добри снимки, а не „снимки на човек с увреждания“.
Моделът трябва да има грациозна поза. И успях

Винаги съм мечтала да се занимавам с моделство, въпреки че всички бяха против. Но това е мое. Когато изпратих снимките си на агенции за модели, не казах, че имам увреждане. Сега мога да си го позволя – това вече е моята особеност, концепцията за самопредставяне. Но когато започнах, беше невъзможно да направя това.
Трябваше да бъда просто добър модел. В крайна сметка не е важно да си инвалид, а какво правиш.
Моделът трябва да има грациозна поза, удължен крак, трябва да застанете на пръсти, да издърпате петата. И бих могъл - макар че не всяко здраво момиче може. Но това не е упрек към здравите момичета. Моделството е мое. Мечтаех да стана модел. И тя го направи. Това е от майка ми. Тя е много красива - и винаги е била наясно с красотата си, знаела как да я представи. И тя учеше дъщерите си – мен и двете ми сестри.
Обичам капризни коне

Много обичах конния спорт. Само ти и конят. И никой не може да повлияе на отношенията ви с нея. Вашата комуникация е ваша заслуга, а не вашият треньор, масажист или вашите родители. Конят тежи около 250 кг, а интелигентността му е като на седемгодишно дете. Ако тя иска да те изхвърли или занесе, само ти ще решиш какво да правиш. И винаги съм го обичал толкова много!
Обичах капризните коне. Искат да играят, да бягат и им слагат инвалид и ги карат да вървят в кръг. Естествено, вие сте капризни.
Програмата ми беше с ниво по-високо от това на другите деца с увреждания – яздех в тръс и галоп, конят беше интересен. Конете са голяма отговорност. Ти я водиш, тя разчита на теб, доверява ти се. И вие сте този, който трябва да изчислите, така че тя да направи всичко правилно и да не се нарани.
Звезда или професионализъм?

Имах период на "звезда". Бях на 16-17 години, нямах равни съперници в конния спорт - и главата ми се въртеше, защото винаги побеждавах. "Starness" се разпадна, когато пораснах, ожених се. Роди се дъщеря, която привлече цялото внимание на околните.
Веднъж видях телевизионен сюжет за млад мъж със синдром на Даун, който беше нает да работи в московски ресторант - той стана първият нает човек с умствени увреждания.
Всички го интервюираха, писаха за него във вестниците. Но когато вълнението утихна, той не разбра защо изведнъж не се интересува от никого. Изпадна в депресия.
Когато започна да "звезда", се сещам за този човек. И си казвам, че трябва да се съсредоточите не върху моментния си интерес към себе си, а върху усъвършенстването на професионалните си умения. Това е много по-важно.
Не всички "звездни" хора с увреждания правят това - струва им се, че ще могат да експлоатират увреждането си завинаги. Но това не е така. Аз например имам образователна цел. Казвам на хората как да живеят с церебрална парализа. И усъвършенствам уменията си, изграждам комуникацията си със света, за да мога да постигна тази цел.
Защо децата с увреждания бягат от майките си?

Опитвам се да бъда адекватна майка. Не забранявам на дъщеря си да прави нещо, без да обяснявам защо не е необходимо да прави това. Понякога родителите на деца с церебрална парализа ме питат как се отнасят правилно с децата си, какво да правят или не.
Дете с увреждане е силно травмирано от открити обвинения, че майката не може да си намери работа заради него, че се лишава от нещо.
Най-добре е детето да се отнася като здрав човек, без да се приписва нищо на болестта. Така ще му бъде по-лесно да се адаптира към живота, да се слее с него. Той ще трябва да живее без мама и татко - и той трябва да научи това, откривайки основното в себе си. И това е основното - не е равно на увреждане.
Майките на деца с увреждания имат определен сценарий, който измислят предварително за своите синове и дъщери: лечение, училище, рехабилитация, институт, живеене наблизо, може би раждане на дете и професия. И аз имах такъв, но сам го пренаписах, започвайки самостоятелен живот с кариера на модел.
От време на време общувам с момичета с детска церебрална парализа, които майките почти удушават. Самите тези момичета не могат да направят нищо социално, но любовта на майките и тяхната свръхзакрила са толкова големи, че искате да избягате изпод нея. И момичетата бягат - под влияние на романтична любов в интернет или по някакъв начин, но бягат. Краят на подобни истории почти винаги е един и същ – рано или късно момичетата се връщат в прегръдките на майка си.
Майките не са ги подготвили за обществото. Майките се превърнаха в микрокосмоса, в който могат да съществуват само момичетата.
Ключът към нормалния живот
Не искаме да уважаваме тези, които са по-слаби от нас. Има много причини, поради които майките на деца с увреждания не са готови да мислят за уважение на децата си. Те дълбоко се тревожат за тях, съжаляват ги, готови са на всичко, но ключът към нормалния живот е уважението. Нито под отговорност, нито в ареста. И дори не в любовта – понякога има такава степен, че можеш да изгориш.

Важно е пространството на друг човек, важни са личният опит на друг човек, неговите чувства. Наистина се надявам, че времето ще мине и нашето общество, всички ние, ще се научим да уважаваме.
Още от историята на Анастасия Аброскина, вижте ТУК⬇️❗
Снимка: Павел Смертин
Текст: Наталия ВОЛКОВА
Източник: miloserdie.ru
