Много е писано и говорено за майките на деца с увреждания и с право. За майката грижата за детето е вътрешно присъща. Още в древността, това е била основната социална роля,
изпълнявана от жената и за по-успешното реализиране на тази роля, с времето тя
е развила и определени качестава, знания и умения, които да й помагат. Не
случайно майчиният инстинкт, е единственният императив, по-силно
развит дори от инстинкта за оцеляване.Детето и майката, са като едно цяло. Тя, сякаш предусеща неговите нужди, разбора причината за всеки негов различен плач, то чувства когато тя е напргната или неспокойна...
Детето обаче е плод на любов! Любовта между двама (Поне така е в "добрия" случай).
И въпреки, толкова силната връзка между майката и детето и двамата заедно (и поотделно) имат нужда от любовта и подкрепата на бащата.
Но все пак, нека не забравяме, че психологията не е математика и че колкото и добре да са аргументирани и подкрепени с изследвания, това са само теории, които могат да дадат принципно обяснение на това, защо сме такива, и защо действаме по един, а не по друг начин в дадени ситуации. Вярно е, че всеки от нас, е "плод" на своята история и поредица от избори и решения. Но именно, заради това, че днес СМЕ такива, не значи задължително, че УТРЕ, не можем, да се променим! Освен това, точно като резултат от своите избори и решения, най-вече, в "кротични" ситуации, каквато е р
Къде обаче остава, фигурата на бащата, в тази
идилия и защо трябва да й отдели
особено внимание!
Бащата
ли?
Той е онзи, който остава малко встрани, в очакване да бъде
включен!
Освен всичко друго, той е „буферът“, който поема майчините грижи и притеснения,
или самообвинения, ако нещо в перфектната система майка-дете запъне или „проскърца“
…
Ако приемем, че
ролята на майката е, да даде на детето си „корени“, то ролята на бащата е, да
му даде „криле“ и да го научи да „лети“.
И какво се случва (а, за съжаление се случва. И то доста по-често отколкото
предполагаме), нещо да се обърка….Когато нещо в ранното развитие на детето „се пропуква“ и тази иначе
почти перфектна Микровселена Дете-майка, …рухне из основи!
Тогава Микровселената майка-дете, се капсулира! Затваря за
целия свят и с скрива, зад своята защитна обвивка!
Като мида, чиято сърцевина е била наранена.
Защото никой неможе да разбере терзанията и самообвиненията,
които разкъсват майчината душа, когато всичкият радостен трепет, всички мечти и
планове, всички надежди за щастливо бъдеще, изведнъж, са заменени само от неизвестност,
несигурност и СТРАХ!…
Кой друг би издържал на цялата мъка, страдание и болка!?..
Кой би понесъл толкова смазващото чуство на изгубеност и
безпътица... лутането между десетките измъчващи въпроси, без отговори, между
самоообвиненията и търсенето на причините в миналото,
и безкрайното всепоглъщащо чувство на Самота!…
Всичко това е „залък, който твърде трудно се преглъща.“
Дори и при цялата майчина Любов и Всеотдайност!
Това е време, когато съзнанието на майката, е обсебено от
толкова въпроси, относно състоянието на детето, относно това, какво може да се
очаква от него!?...
Относно това, как трябва тя да постъпи!?...
От къде, да започне!?... Към кого да се обърне!?....
Случва се и така, понякога!
И не си мислете, че се случва само на „лошите“! На онези,
без лична хигиена, морал и достойнство!... Или на необразованите и
неинформираните! НЕ!
ТОВА МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ НА ВСЕКИ! ...
Но разказа ни, беше за бащите!
Бащата, също е там! Измъчван от същите терзания и останал в
изолация. При него чувството за самота, понякога дори може да е още по-осезателно,
защото ако не е бил достатъчно „включен“ в Микровселената майка-дете, до този момент,
той изключително трудно намира пътя към тях! Изключително трудно му е да
разбере техният „свят”. Да рабере опустошителните поражения на настъпилата в
него разруха! А дори и да успее, вратата е подлостена отвътре!...
И понякога се случва така, че бащата не намира нужните
сили, за да разбие тази врата, за да даде на майката достатъчно сили и
увереност, че нещата НЕ са непоправими !
Че тя НЕ Е САМА в скръбта, в болката и чувството си за
безпътица! И че ДВАМАТА ЗАЕДНО МОГАТ ДА СЕ СПРАВЯТ!
И така, малко по малко, бащата се отчуждава… Затваря се, в
собствената си болка и страдание! И (понякога) си отива.
Но думата ми, не е за тези бащи!
Защото има и други!
И днес, искам да ви представя един много искрен и сърдечен материал на колежката Цветалина Йосифова, посветен именно на тези бащи на "специални" деца, които НЕ са се отказали да се борят, публикуван в сп. "Жената днес".
Цветалина Йосифова е психотерапевт и психолог в „Карин дом”, Варна - една от най-ефективно действащите фондации с практична насоченост, работеща в подкрепа на децата със специфични потребности и техните семейства, повече от 20години.
👪 👪 👪
Много хора не знаят, че има „Ден на бащата“. И защо трябва да има такъв? Защо трябва да посвещаваме специално внимание на бащата, след като ние, майките, вършим „цялата работа”?
Точна така – ПОСВЕЩАВАМЕ! За майката грижата за детето не е избор. Тя идва „отвътре”. Още с раждането, даже много по-рано, с първото ритане на малкото краче, с първото изплакване, с първата усмивка… с много „първи” неща. Защото то е част от нас. Буквално. И единственото по-силно нещо от инстинкта за оцеляване е майчиният инстинкт. Защото майка и дете, по закон и по кодекс са една семейна единица. Майка и дете са една вселена. Така го е измислил Бог, Природата или който щете – те си дават всичко необходимо един на друг през първите месеци от раждането.
А къде е таткото?
Той чака.
Той работи.
Той търпи.
Понякога готви.
И полива при къпане.
И сменя пампреси.
И ако не прави нещо от по-горните му се сърдим…
Той ни понася.
Понася да не е част от тази „вселена”. Докато не му направим място в нея. Защото в един момент за нас, майките, става ясно, че тази вселена е завършена и съвършена само ако и таткото е там. Бащата е този, който символно казано „прерязва“ отново пъпната връв, прекъсва психологическата свързаност и зависимост между майката и детето и му „позволява“ да порастне, да стане по-самостоятелно, да изгради една по-различна свързаност с родителите.
Освен ако нещо не се обърка….
Ако с детето нещо не се случи…
Ако нашата малка вселена не рухне!
Ако не се храни, не расте, не върви, не говори, не се развива според очакванията…
Тогава малката вселена – майка и бебе, се затваря за целия свят!
И никой не разбира тревогите на майката… и никой друг не издържа… Никой друг не може да понесе цялата мъка, болка, грижи, самота, отговорност…
И на майката не й е до никой! Освен до детето!
Да, понякога така се случва. Бащата, останал в изолация изобщо не разбира този „свят”. Не разбира своята съпруга, не „разпознава” своето дете… Не намира „вратата” към тях. Или тя е заключена. И малко по малко се отчуждава… И си отива.
Не знам кой страда повече….
Но има и други бащи!
Нашите специални бащи на нашите специални деца! Те не се плашат! Те не се отказват! Те не си тръгват! Познавате ги. Като всички други са..
Отиват на работа, забързани, с риза, лаптоп и gsm в джоба. Пътуват по кораби. Карат таксита. Работят зад граница. Лекари, адвокати, инженери, строители… Като всички останали хора.
Но сутрин почти винаги закъсняват,
тичат в обедната почивка или „бягат” от работа, за да докарат детето си на терапия. Карат предимно нощните смени, а денем помагат. Работят в чужбина, за да издържат семейството. Някои тихо изчакват в края на двора, не разговарят, понякога пият кафе. Вечер, след работа едва ли следят новините. Събота в седем не спят, а разхождат детето в градината на колело, дори и в дъжда, с дъждобран. Защото това го успокоява. И за да може мама „да пооправи къщата” или да поспи. А когато смазана от тревоги сутрин не може да стане й носи в леглото кафе. Когато тя се се отчае, й дава кураж. И не позволява да падне духом. Дава й „трезва преценка” и „връзка с реалността”. Посещава терапии, чете програми, „работи” с детето… Или просто – е там!
Даже може за Деня на бащата да сготви октопод на тиган!
Познавам тези бащи! Познавам и други. Които сами отглеждат детето. Има такива семейства. И се справят не по-лошо от майки. Те им дават и нежност, и сила. И готвят, и гладят, и учат , работят, шофират – истински Свръх-бащи!
Друг път мама е тази, която работи. А тати е вкъщи и смело, и все по-умело се справя с децата и домакинството.
Има и едни по-различни „бащи” – дядовците! Бащите на „нашите” майки или бащи. Преминали през бурите на живота, опознали и добро, и лошо, загърбили неволите на години и болести, те именно водят децата при нас. Ако ги попиташ – кротичко обобщават и улучват право в целта: „Не мога да му дам кой знае какво – мога само любов”!
За всички тези различни татковци е нашият специален ден!
Благодарим Ви, че сте заели своето място! Детето има нужда от Вас!
💖👪👪👪💖
През 13-те години, които сме прекарали по Клиники и центрове, за рехабилитацията на Деян (както и в "неформалният" ни живот, извън тях.) И през годините работа с деца със специфични потребности (и възможности), съм се срещал с много различни истории и много различни типове бащи(както и майки). С различни (повече или по-малко успешни) "стратегии", в борбата за преодоляване на това дългосрочно предизвикателство.
Бащи с различно образование, етнос, социалиен и професионален статус и компетенции и различен родителски потенциал.
Имах честта, да се запозная с много истински достойни бащи.
Бащи от "мнозинството" и малцинствата...
Бащи - истинска опора на своите съпруги...
Бащи, поставили семейството и децата си, на върха на пирамидата на своите приоритети...
Дори бащи отглеждащи децара си, сами...
И бащи, опитващи се, да помогнат на повече деца, със съдба подобна на техните!
И смея да твърдя, че както и при родителите на така наречените "нормотипични" деца, всичко горепосочено има по-малка тежест от това :
- каква ценност имат децата за тях;
- къде в ейрархията на приоритетите им стоят благополучието на семейството и децата
- каква мотивация имат да постигнат набелязаните цели
- и на какви жертви и компромиси са готови за да ги постигнат.
- Както и какъв е прагът им на поносимост на стрес и живот под стрес, в дългосрочен план.
Другият важен фактор, определящ доколко успешно ще се справят тези родители в постигането на набелязаните си цели е, как и доколко са Приели наличието на "проблема" и своето място (и роля ) в неговото "решаване".
Ето това, са някои от наистина важните фактори, определящи нашите избори и решения, които пък, от своя страна, определят характера, посоката и степента на Нашата промяна.
