" Харесваме Еднаквото, учим се от Различното! ", а така ли е в действителност!?

" Харесваме Еднаквото, учим се от Различното! "/ Пламен Димитров

Това е, идеалният вариант!
Всъщност, неща имат малко повече нюанси!
Харесваме еднаквото (когато го харесваме и у себе си) и ни отблъсква, в обратният случай!
Учим се от Различното, когато го харесваме, защото искаме да го постигнем или когато сме изпитали негативните последствия от него "на гърба си" и ги превърнем в движеща сила, за развитие!...
В противен случай, ни плаши и подхождаме към него с един от двата "стандартни" защитни механизма - агресия или бягство(вкл. игнориране или сегрегация). Или ако не можем и не сме достатъчно силни, ни смачква или ни озлобява!
Но има и едни такива, не особено чести случай, когато се учим от него, в стремежът си, да го опознаем, за да му помогнем! Когато опознавайки го, опознаваме и себе си. И тогава израстваме ЗАЕДНО, към по-добро! 💖

Перфектността, като невротична потребност за съвършенство

Оплакваме се, от човешките недостатъци!... Не приемаме, различното!.... А не осъзнаваме, че всъщност най-големият Дар, който Бог ни е дал е, да сме НЕСЪВЪРШЕНИ и да живеем в Свят "изтъкан" от противоположности! „Майка, която никога не е мислила да изхвърли детето си през прозореца, е лоша майка“, пише Франсоаз Долто. По-голямата част от нашия стрес идва от желанието ни да бъдем съвършени, да успеем, да „наваксаме и изпреварим“. Ами ако се опитаме да се измъкнем от желанието да бъдем перфектни?
Вместо "добри родители", да са опитаме да бъдем "просто родители", не "най-добрите" и не "твърде добри". Нека не забравяме, че "най-доброто" е враг на доброто! В никакъв случай не бова , да ги поставяме един срещу друг! Независимо от обстоятелствата, винаги е добре, да се опитваме да направим възможно това, което което е оптимално, при конкретните за нас обстоятелства и условия - нито повече, нито по-малко!
В същото време е много по-важно важно, да можем да се насладим на това, което правим. А това, няма как да се случи, ако винаги се опитваме да надскочим себе си и се сравняваме! Работата, която ни харесва, идва от сърце и не може да бъде лоша. Не бива да позволяваме на нашият "вътрешен съдия"да ни критикува или да ни кара да се чувствате виновни. В момента, в който една жена стане майка например, в нея се ражда огромно, страхотно чувство за вина. Тя се чувства виновна за това, че не прекарва достатъчно време с детето, че не му дава достатъчно знания, любов, пари, храна ... и така нататък и така нататък ... Това преживяване на вина е не само деструктивно за самата нея, но е опасно и за детето й. Детето развива в бъдеще чувството, че този, който го обича, му е "длъжен". Длъжен , му отделя повече време, повече любов, повече пари и т.н. до безкрайност ...
Нужно е, да бъдем"достатъчно добри" родители, партньори, приятели, роднини ... НЯМА "идеален човек". Понятия като "идеално, най-добро, отлично, нормално ..." са относителни и се променят в зависимост от условията на околната среда. Всеки от нас е човек със собствени си подбуди и импулси! Естествено е, понякога "да ни дойде по гуша". Да имаме желание, да пратим всичко и всички, по дяволите, да се махнем! ... но - не е разумно да се поддадем на този импулс! Както и да се чувстваме виновни, е го изпитваме!
Естествено е да се стремим към съвършенство, но е неразумно (нереалистично) да вярваме в постигнето на съвършенство.

В Перфектността, както и във всеки друг идеал няма нищо изначално лошо. До момента, в който не стигне до крайности. Тя ни дава посоката, жизнената сила и мотивацията, да се развиваме и да ставаме все по-добри, в това което правим, цез значение какво е то. Перфекзионизмът като начин на живот обаче, е изключително деструктивно психоемоционално състояние. То повишава изключително много постоянните нива на стрес и тревожност, под които се намираме. Ужасът от това, да не отговорим на собствените си или на чуждите представи и очаквания за нас, като родители ни парализира или ни подтиква към прибързани и неправилни избори и решения. Педизвиква у нас малоценностни и депресивни преживявания или ни довежда да "задънената урица " на чувството на безиизходица. Всичко това, можи да ни подтикне към "бягство и абдикиране" от отговорностите ни като родители и прекалено либерално възпитание, граничещо с анархия или да ни направи авторитарни и свръх изискващи истерици, които "мачкат" децата си, за да скрият собственото си чувство за безпомощност. И двата сценария, са последното от което онези, които най-много обичаме, имат нужда!.. Както пише Алисън Шейфър" Ние сме просто обикновени човешки същества. Затова ми се иска да приемем идеята за достатъчно добрия родител. Не е необходимо да бъдете перфектни, за да имате здравословен семеен живот. Колкото сте по-истински и давате пример на децата си за това, включително и за това как понякога правим грешки – толкова по-добре. Така се превръщаме в истински модел за подражание и това е по-добрата формула за отглеждане на психично здрави деца."

ПОНЯКОГА ТРЯБВА ДА ИЗГУБИМ !

ПОНЯКОГА Е НУЖНО, ДА ИЗГУБИМ !...
- Да изгубим себе си, за да открием пътя;
- Да изгубим всичките си външни ориентири,
за да намерим вътрешният си център;
- Да изгубим всяка подкрепа,
за да открием пълната сила на вътрешната енергия, която притежаваме;
- Да изгубим всички представи, които сме имали за себе си,
за да преминем отвъд собствените си граници и да повярваме, че можем много повече отколкото сме предполагали;
- Да изгубим последната си надежда,
за да сме наистина свободни, да продължим напред!
Трябва да се освободим от всичките си "котви" , за да се убедим, че сами поставяме собствените си граници и че
човек никога не знае, какво печели, когато губи!
ЗАГУБАТА е един от най-силните катализатори на промяната и само от нас зависи, с какъв знак ще бъде тази промяна!
И понякога, е нужно , да изгубим връзка с нещата които сме приели за даденост,
за да ги преоткрием от друг ъгъл
и да отворим очите си, за всички нови възможности и предизвикателства, около нас!

НИКОГА НЕ ПОДЦЕНЯВАЙТЕ СИЛАТА НА ИГРАТА ИЛИ НА ЕДНА ИГРАЧКА, ОСОБЕНО АКО СА ЛЮБИМИ НА ДЕЦАТА! ТЕ МОГАТ ДА ГИ НАУЧАТ МНОГО ПО-БЪРЗО И ПО-ЕФЕКТИВНО, ОТ ВСЕКИ ДРУГ АВТОРИТЕТ

<3 Децата нямат предразсъдъци.
Те се раждат, без изградена ценностна система и понятия за добро и недобро, правилно и неправилно, възможно и невъзможно, "норма и абнормност"
(последното, дори не могат да го кажат, камоли да го разберат, до тази възраст. )
За това децата са искрени, болезнено откровени, съпричастни и подкрепящи. Имат непринудена способност, да дават и да получават любов, и да изразяват всичко това с действия, тъй като речникът им не е достатъчно развит, за да изразят чувствата си!
Децата притежават вродено любопитство, впечатляват се и просто искат, да знаят!
Те нямат "задни мисли", не знаят и не се срамуват от това. Питат.. и търсят отговори.
Децата имат нужда от.. други деца, с които да играят. Защото играта е основната им дейност. В нея те се учат и общуват. В нея опознават света, ЗАЕДНО. Научават повече едни, за други и за самите себе си!
За това, една люлка никога не е ПРОСТО "една люлка"! Тя е средство - "мост", който им помага, да го правят ЗАЕДНО, по-лесно и по-забавно! 💖
Всичко останало учат от нас, възрастните.
Ние определяме границите. Ние, назоваване и слагаме "етикети" на Нещата.
Ние, даваме пример за поведение и отношения. С думи, но най-вече с действия!
За това, не трябва да забравяме, че децата учат от нас най-много, когато забравяме че ни гледат или мислим, че не ни виждат!
Ние, сме тези дни, които се нуждаят от "превъзпитание"! Но точно в тези неща, има много да се учим от тях! Или по-скоро, да си ги припомним! Защото отдавна сне ги забравили! 💖   

  

А ето и случката, провокирала този пост, разказана от моята приятелка Anna Yoncheva

Един петъчен, позитивен пост.

За промяната в нагласите на обществото.
И толерантността на децата ни <3

Снощи бяхме в парка света Троица със Снежи и майка й и решихме да се разходим до люлката да я полюлеем. Там имаше около 5-6 дечица /на възраст 10-11г/ и си казахме, че ще изчакаме. Но в момента, в който децата я видяха, веднага слязоха и се втурнаха ДА ПОМАГАТ! Отваряха люлката, обясняваха ни за какво и как се използва, кой къде трябва да стои и се надпреварваха даже кой да я люлее...
Не знам дали Снежи разбра какво се случи, защото ментално не е съхранена, но майка й разбра!
Видях първоначалната изненада, а после и щастието в очите й!
Снежи е на 20години и от малка в 90% от случаите, ситуацията винаги е една и съща -
когато отидат на площадката децата бягат от нея, плашат се...
Снощи, нито едно дете не избяга...

Ей това беше от онези кратки моменти, дето се радваш,
че и ти си дал нещо на света.
И оставяш нещо след себе си!
Пък било то и една люлка....

БЛАГОДАРЕТЕ ПРЕДИ СЪН

Когато вечер падне мрак

И месец, своят огнен знак

на звездния покров дари,

Тогава ти БЛАГОДАРИ!

БЛАГОДАРИ, че още ден

отново лягаш уморен!

БЛАГОДАРИ и днес, защото

до тебе топло е леглото!

Че много други, заранта 

не ще прогледнат за света,

Че вечерта не други може,

да е в студено вече ложе.

Кажи БЛАГОДАРЯ във здрача,

отпуснал уморен клепачи,

че имаш къшей хляб в ръката,

че имаш трепет във душата

и дом, когато падне мрак,

където да подвиеш крак

и в който някой, да те чака.

Кажи БЛАГОДАРЯ, че още

пред тебе има дни и нощи!...

Че имаш две очи с които,

със някой да броиш  звездите...

В умарата след труден ден,

че слушаш Бах или Шопен...

Че има толкоз много хора,

лишени от слуха и взора!

Кажи, БЛАГОДАРЯ ти Боже,

за две ръце, с които можеш

любимите си, да прегръщаш,

когато се прибирш вкъщи!...

Нозе, за да те отведат

ако решиш, накрай светът.

БЛАГОДАРИ и още само,

че имаш на приятел рамо!

И щом за всичко си благодарил.
И щом за всяка грешка си простил.
Покрит със звездният покров отвън,
се потопи във най-невинният си сън!

Детето има нужда от нас, ТУК и СЕГА !

Децата притежават вродено любопитство, спонтанна способност да се учудват и стремеж да опознават, да изпробват и да се развиват... Те не нямат граници, карта и план. Те нямат предразсъдъци и задръжки. И дори чувството им за страх, все още не е достатъчно развито!.. Всичко това идва постепенно с опита и възпитанието! Децата са водени от вроденият си хедонизъм и егоизъм!.. Отговорност на нас - възрастните е, да поставяме постепенно техните граници, да ги запознае със стойността и значението на моралните ориентири за добро и недобро, за позволено и непозволено, за правилно и неправилно. Наша отговорност е, да ги напътстваме, в този им устрем, да ги наставляваме и подкрепяме в това тяхно Приключение за опознаване на света! Да им показваме и доказваме, най-вече с личният си пример, кое как и защо трябва или НЕ трябва... Като в същото време, не отнемаме напълно свободата им да изказват мнения, да правят избори и да вземат решения за нещата от живота им, които пряко ги касаят, в зависимост от способностите им на този етап от житейския им път.
Ако ние като родители сме прекалено "отсъстващи", независимо дали е физически или духовно( без занчение, дали сме свръх ангажирани с работа или друго)... Независимо, дали като възпитатели сме просто пасивни или сме привърженици на прекалено либералното възпитание... Или пък, изпадаме в другата крайност и сме прекалено контролиращи и авторитарни и ги товарим с личните си несъществени амбиции, с прекомерните си изисквания и очаквания или сме прекалено обгрижващи... Крайният резултат е един и същ - Неприспособими, непълноценни и не способни да се справят с живота си възрастни. Пасивни възрастни, които нямат смелостта, да правят свои лични избори и да изказват собствено мнение. Не могат да си поставят цели и да планират пътя, към тяхното осъществяване. Нямат волята, да вземат решения и да предприемат действия, нито енергията, упорио и последователно, да работят за тяхното реализиране.
Децата не са"интелектуални принтери".имат нужда от стимулираме на въображението и креативността!
Имат нужда, от поощряване на творческото и логическото им мислене! Децата, на се "интелектуални принтери", но са "емоционални огледала"! Те са отражение на начина по който реагираме спрямо тях, спрямо нашият партньор,.. спрямо всичко, което се случва с нас и около нас. За това ТРЯБВА, ДА БЪДЕМ ВНИМАТЕЛНИ!
Защото, често сме толково фокусирани върху това, което искаме детето ДА БЪДЕ, УТРЕ, че забравяме, че и ДНЕС, то Е човек, който има нужда от нашето време, внимание, обич и подкрепа , ТУК и СЕГА ! <3

Езикът - Мост през Самотата и път към Другите - (част 2)

Питали ли сте се, защо майката все пак, успява да разпознае различните видове плач на своето дете и да се ориентира безпогрешно в неговите нужди, въпреки че то не само е невернално, но и е неосъзнато относно собствените си нужди и желания, както и че няма развити представи и понатиен апарат, нито развита способност, за целенасочено себеизразяване, взаимодействие и общуване!?
Ами, защото детето й Е ПРИОРИТЕТ и е Фокусирана върху неговото опазване и отглеждане. Това я прави свръх сензитивна, към реакциите и начините за изразяванети на различнте му състояния, при конкретни обстоятелства и към причинно-следствените връзки между тях.Нещата са в голяма степен валидни и при порасналите вече "неврбални" деца, тъй като липсата на говор, обикновено е свързана и с различна степен на ограниченост във възможността, за самообслужване и задовоюяване на потребностите.
Огромната разлика е, че докато при новороденото нещата се свеждат до задоволяването на така наречените базисни потребности, свързани с оцеляването му и физическото му състояние, в процеса на израстване, осъзнаване и формиране на Аза и характера, нещата значително се усложняват! Съответно, усложнява се и нужната комуникация, защото инвариантите стават в пъти повече.
Въпреки това, в много отношения, има допирни точки.

Някои от основните причини за плача на новороденото, които са валидни и за порасналите вече деца са:
1. необходимост от физически контакт с майката;
2. желание да удовлетвори своя глад;
4. желание да заспи, чувство на умора или общ дискомфорт;
5. необходимост от уриниране или изпразване на червата;
7. неразположение на детето (повишено вътрешночерепно налягане, разстройства на нервната система, повишена възбуда, хипертонус, патология на развитието, начало на инфекциозно или простудно заболяване, кожни заболявания);
8. повишена чувствителност на кожата;
9. тревога или уплаха, страх за своята цялостност, неудотворение от качеството на контакта с майката
Родителите (а за отрасналите невербални деца, и ангажираниге с тях специалисти) винаги трябва да имат предвид, че плачът на детето ВИНАГИ е свързан с някакви сериозни причини, които трябва да се изяснят и отстранят, своевремвнно!
Това важи и за порасналите вече, невербали деца!
Лично на мен, най-тежко при отглеждането на сина ми (както и на децата, с които работя професионално) ми е, НЕ че трябва да съм техни ръце или крака, а че ми е трудно да проникна във техният вътрешен свят!
Представяте ли си, колко непоносимо тежко им е на тях, че не могат, ДА ПУСНАТ ВСИЧКИ СВОИ МИСЛИ, ЧУВСТВА И ЖЕЛАНИЯ НАВЪН!
Че НЕ МОГАТ, ДА СПОДЕЛЯТ!
Да споделят своите мечти, своите копнежи, своите желания, своите страхове, тъга и радости!
Защото, не случайно народът е казал:"Споделен грях, полвин грях, споделена радост, двойна радост!"
Защото смисълът на съ-Битието е, в СПОДЕЛЯНЕТО!
Споделянето ни Приобщава! Прави ни ЕДНО ЦЯЛО!
"Аз написах книгата на моя живот, за да могат хората да разберат, че и аз имам чувства! Като всички хора! Защото, като ме гледат, си мислят, че нищо не разбирам!", пише в своята книга Анжела Панчева - едно "невербално" отдавна пораснало момиче, което е получило лелеяната възможност, да общува!
Текстът е написан с помощтта на система, за алтернативна комуникация!

Тук говорим обаче, само за доциалната и емоционалната функция на комунккацята и езика, като средство (трансмитер), за пренос и обмен на информация. Той обаче, е много повече от това, зардно с гнозиса и праксиса, езика е един от трите "инстримента", за цялостното развитие на интелента.Но за това, друг път.
За щастие, вече и у нас има хора, които мислят и работят в насока, създаване на
алтернативи и възможности за комуникация, различна от конвенционалната. Докато обаче, те станат общодостъпни, не говофещирд хора, ще имат най-голяма нужда от нашата, на владеещите езика, подкрепа! Не струва толкова много!
Ще завърша с това, с което почнах, за да е последното което ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПОМНИ:
Не е важно, колко е ПЕРФЕКТНА комуникацията с хора, които са определяни като "невербални"!...
НАИСТИНА ВАЖНОТО Е, че макар и несъваршена, тази комуникация СЪЩЕСТВУВА!
Че им дава възможност, да се СЕБЕИЗРАЗЯТ и ДА СА СОЦИАЛНО ЖИВИ ВКЛЮЧЕНИ И АКТИВНИ!

😷😷😷😷😷

Анжела Пенчева е българска писателка, артистка и поетеса. Автор е на автобиографичната книга „Моят живот. Да имаш ляв палец“, издадена през 2015 г. с подкрепата на издателство „Кибеа“. Книгата е написана само с един ляв палец в продължение на три години.

Анжела освен писател и поет е и актриса, играе в група за алтернативен театър в рамките на Общински театър „Възраждане“ заедно с хора, имащи сходни на нейните проблеми. Била е назначена за актриса с трудов договор към Нов български университет и театър „Възраждане“ по националната програма за заетост и обучение на хора с трайни увреждания. Работи с режисьора Кристиана Бояджиева с участието на актьори с физически увреждания.

А под ръководството на режисьора доц. Възкресия Вихърова работи с екип от артисти  върху реализирането на документален театрален спектакъл по автобиографичната й книга„Моят живот.Да имаш ляв палец“. Като основната цел на проекта е с помощта на иновативните технологии и сценичната форма Експериментален танц и театър да се покаже на целия свят как функционира и служи едно тяло, прието да се възприема като увредено. (Източник:wikipedia )