Епилепсията е хронично заболяване на главният мозък и е едно от най-разпространените в неврологичната практика. По данни на статистиката всеки 4-10 човека на 1000 души е с епилепсия, като преобладава в детско-юношеската възраст – около 70% от случаите са до 20 годишна възраст. По официални данни в България има около 80 000 епилептици, като около 30 000 от тях са деца. Поради хроничното развитие на болестта съответно и лечението е с голяма продължителност – средно около 13 години.
Характерно при епилепсията са повтарящите се, от нищо непредизвикани припадъци. Единичен припадък не означава епилепсия.
Причините, които причиняват епилепсия, са напълно индивидуални, но най-често срещаните са:
– генна обремененост;
– тежка травма на главата;
– възпалителни заболявания на главния мозък;
– при бебе с проблемно раждане;
– различни интоксикации, като алкохолизъм и др.;
– съдови заболявания.
Епилепсията се дели на симптоматична, която е характерна за зрялата възраст и идиопатична или т. нар. с неясна причина, която е типична за детките години.Има няколко метода за проследяване на състоянието и изследване на епилепсията при болен – ЕЕГ (електроенцефалография), ЯМР (ядрено-магнитен резонанс), КАТ (Компютърна Аксиална Томография), ЕКГ (електрокардиография) и кръвна картина(след приложено лечение).
Епилептичните припадаци се причиняват от т.нар. „огнище“ в мозъка, което разстройва нервните връзки, отговорни върху контрола на движение и на тялото ни. Това е причината болният понякога да халюцинира, да не се чувства добре. Епилептичните пристъпи възникват на базата на свръхвъзбуда на група от неврони, която може да остане ограничена или да генерализира. Всеки епилептичен пристъп довежда до смърт на голям брой неврони на главния мозък, ето защо основната задача на лечението на епилепсията е свеждането до минимум (по възможност до пълна липса) на епилептичните пристъпи.
Епилептичните припадъци могат да бъдат най-различни, но най-главното деление е на: фокални и генерализирани.
При фокалните човек може да изпитва схващане, силно главоболие, халюцинации, чувство за страх, тревога. Понякога протичат с краткотрайна загуба на съзнанието – обикновено не по-продължителна от 20 секунди, без падане и без изразена гърчова компонента. Те се проявяват с краткотрайно втренчване на погледа и застиване на тялото в определена поза, изпускане на предмети, краткотрайно спиране на четенето или писането. Понякога краткотрайната загуба на съзнание се придружава от движения на устните, езика или пръстите на ръцете.
При генерализираните епилептични припадъци има бурен тонично-клоничен гърч с внезапна загуба на съзнание и падане, често придружено с особен вик. Тонично-клоничният гърч има няколко фази.
Първата фаза е тоничната, която продължава около 20 секунди. Характеризира се с контракция на мускулите на гърба, извиване на тялото и главата като лък назад, леко свиване на ръцете и опъване на краката, дишането спира и се наблюдава сиво-синкаво оцветяване на ноктите. Обикновено се наблюдава изпускане по малка или голяма нужда, съчетано с прехапване на езика.
Втората фаза е клоничната и е с продължителност около 30-40 секунди. Характерно при нея са последователните серии от еднотипни движения с крайниците – редуване на свивания и разтягания. Движенията са интензивни и между сериите се наблюдава отпускане на мускулите. Зениците са широки, нереагиращи на светлина, често има спиране на дишането.
Третата фаза се нарича постгърчова. През тази фаза болните постепено възстановяват съзнанието си, което става за различно време. Те са сънливи и в повечето случаи заспиват след пристъпа. Характерно при генерализирания гърч е липсата на спомен за него.
Също така има и огнищните припадъци, Джаксънови припадъци – моторни или сетивни и други.
Оказването на първа помощ при епилептичен припадък може да спаси живота на болния. Изключително важно е всеки да знае какво трябва да направи.
1. Поставя се твърд предмет, който да предпази болният от възможността да си глътне езика. Важно е да се подчертае, че това не се прави с ръка, защото силата на захапката при епилептичния гърч се равнява на 300 кг.
2. Главата на болния се поставя обърната в страни с цел при излизане на пяна от устата, да не се задуши при вдишване на въздух
3. Незабавно се вика бърза помощ!
Лечението при епилепсия е дълго и обикновено медикаментозно. В редки случаи се прибягва до операция. Хирургичните операции при епилептиците са с голяма опасност и с тях се цели да се извади тази част от мозъка, която провокира припадъците.
Невролозите са лекарите, които лекуват болните от епилепсия, а в София се намира Националният център за епилепсия и други неврологични заболявания „Св. Наум“.
След поставяне на диагнозата епилепсия трябва строго да се спазва терапевтичната схема, за да се избягнат нови пристъпи и не се стигне до далечни усложнения. При всеки пристъп има голяма загуба на неврони, което води до промени в менталните способности на болните и до характерна промяна в характера им, създаваща им пречки в социалното функциониране. Затова епилептиците имат по-различен характер от останалите хора. Те променят мирогледа си, стават затворени и необщителни.
На болните от епилепсия е забранено шофирането и работата с машини, поради опасностите от самонараняване и нараняване на други хора, както и кърменето поради употребата на медикаменти, които навлизат в кърмата.
За да се предпазим от епилепсия е изключително важно да се пази главата от удари, наранявания и травми дори в най-ранна детска възраст.
Появата на "специално" дете в семейството е от онези събития, които пробръщат живота ти из осинови!
След моментите на отричане, гняв и дори самосъжаление, преосмисляш живота и ценностите си, преподреждат своите приоритети... Определяш си нови цели и пътища, за постигането им.
Така е (или поне би трябвало, да бъде) с възрастните като Личности и като родители... Доста има изписано по темата...
За децата обаче положението е различно. И то, зависи от много фактири, които влияят върху преживяването на случващото се. Поредност на раждане, възраст и разлика в годините между децата и много други...
И най-големите трудности, често идват не от самият факт, че другото дете в семейството е "специалното" и от неспособността, братът или сестрата, да приемат неговата конкретна специфична уникалност! А често, от твърде многото въпроси свързани с нея и преживяванията свързани с търсенето на техните отговори .
Една прекрасна находка в тази насока е историята, с която искам да ви запозная.
Един разказ от първо лице, на по-големият брат, за по-малкия и за техните преживявания и взаимоотношения.
Джакомо е на пет години и обича "Костенурките нинджа". Той има две по-големи сестри и мечтае за брат, с когото може да играе игри, които само момчетата могат да разберат. И тогава родителите му съобщават, че дългоочакваният брат ще се появи скоро. Но ще бъде "специален". Джакомо смята, че в семейството им ще се появи супергерой, с когото заедно ще спасят света. Джовани се ражда и се оказва, че е специален - това означава „със специални нужди“.
Годините обаче минават и Джакомо започва да се разочарова. В тийнейджърските си години, дори малко се срамува от Джовани.
Но тогава той осъзнава: Джакомо има не само суперсили, той е и най-добрият му и безусловен приятел. Тийнейджъра също стига до извода, че вътре във всеки човек, има уникален свят.
Авторът Giacomo Mazzariol и брат му Джовани сн. Forbes Italia
"Брат ми е супергерой" е историята за мен и Джовани, който има още една хромозома" - Историята на осемнадесетгодишният Джовани Мацариола е искрен, прост и следователно завладяващ разказ на по-големия брат за по-малкия. И за дългото пътуване, през което трябваше да премине един тийнейджър, за да разбере, че „Даун“ не е диагноза или изречение, а само една допълнителна хромозома.
Удивително е как се променя светът, когато осъзнаеш тази проста истина. И сега по-големият брат не се срамува от по-малкия, а искрено му се възхищава и го смята за супергерой, който ще спаси света с добротата си. Колко любов към живота в Джовани, способността да бъде изненадан, чистотата на очите му и искрената вяра в чудо! Такива книги, които не използват важна тема и не се стремят да изтръгнат сълза от читателя, си заслужават златото.
Това е екранизацията на биографичният роман - бестселър на 18 годишния Джакомо Мацариола за семейството, в което се появява Джовани, момче със синдром на Даун, и по-големия му брат Джакомо.
„Тази история е за Джовани, чиято усмивка е по-широка от очилата. Джовани, който може да открадне просешка шапка с промяна и да избяга; обича червеното и динозаврите; отива на кино с приятелка и, връщайки се у дома, казва: „Ожених се“. За Джовани, сам, танцуващ в средата на площада под песента на уличен музикант: минувачите, окуражени, един след друг започват да му подражават (да, Джовани знае как да запали!).
За Джовани, за когото всичко на света трае двадесет минути, не повече: ако някой отиде на почивка, да речем, за един месец, тогава за него той отсъства в продължение на двадесет минути. За Джовани, който може да бъде досаден и досаден и който всеки ден носи цвете от градината на сестрите си. И когато зимата и цветята си отидат, той носи сухи листа. "
Трейлар
Филмът е лауреат на филмовия фестивал във Венеция през 2019 г. и наградата за млада публика на EFA през 2020 г.
"Моят брат е супергерой" - Италия-Испания 2019 - може да гледате онлайн, на линкът ДОЛУ❗❗❗
Март е месец, посветен на по-голямата информираност по отношение на проблемите на хората с Церебрална Парализа.
В 21 век, в България все още няма точна статистика за точния брой на децата, страдащи от детска церебрална парализа. Предположенията варират между 3000 и 20 000. Това прави абсолютно невъзможно планирането на бюджет и изготвянето на адекватна програма за тяхното лечение, рехабилитация, подкрепа и интеграция .
Във тази връзка, днес ви предсравяме мнението на Проф. Мемет Йозек - ръководител на Катедрата по неврохирургия в Acıbadem Mehmet Ali Aydınlar University и детски неврохирург с международна известност.
Диагностицирането на детска церебрална парализа (ДЦП) още през първите 6 месеца от живота на бебето повишава шансовете за успешно лечение, твърди проф. д-р Мемет Йозек. ДЦП се дължи на трайно увреждане на мозъка преди, по време на раждане или непосредствено след него, като недоносените бебета са с по-висок риск. През първата година от живота на бебето лечението на това състояние се подпомага от свойство на мозъка, наречено „невропластичност“ – функциите на увредените мозъчни клетки се поемат от други клетки в периферията им. Затова физиотерапия в този период от живота може да бъде много успешна, отбелязва специалистът.
Признаците за церебрална парализа варират в зависимост от мозъчното увреждане. През първите 2 месеца от живота типичните симптоми са епилептични пристъпи, затруднения при сучене и прекомерна сънливост. Бебето започва да контролира главата си в края на 3-ия месец и да седи без подкрепа след 7-я или 8-я месец. „При всяко забавяне в този естествен курс на развитие, например ако бебето не умее да контролира главата и тялото си или въпреки че може да държи главата си изправена се наблюдава нестабилност на тялото, това може да е признак за церебрална парализа“, твърди проф. Мемет Йозек. Другите симптоми могат да включват: „Липса на синхрон в движенията на ръцете и краката, или ако бебето държи пръстчетата си свити (като в юмрук). Освен това, продължителен нощен плач до сутринта без друга причина може също да бъде предупредителен сигнал“.
Около 60% от децата с церебрална парализа развиват спастичност, посочва проф. д-р Мемет Йозек. Това състояние води до затруднения в движенията на ръцете и краката поради скованост на мускулите. Този проблем може да бъде достатъчно сериозен, за да затрудни ежедневните дейности. 30% от пациентите с церебрална парализа страдат и от мускулна хипотония (понижен мускулен тонус). Бебето не може да държи главата си изправена и се затруднява при движения на ръцете и краката. Дискинетичните синдроми, които включват неволни кръгови или усукващи се контрактури на ръцете и краката са вероятни при 10% от тези деца.
Въпреки че засега няма възможност за пълно излекуване на церебралната парализа, двигателният капацитет и умения на детето могат да бъдат значително подобрени с помощта на физиотерапия и хирургични методи. Физиотерапията е първият етап от лечението. Проф. Мемет Йозек твърди, че лечението в най-ранна възраст е много важно и обяснява: „Ако церебралната парализа причини смъртта на определени клетки в мозъка, други клетки в периферията на загиналите поемат техните функции. Това свойство, наречено „невропластичност“, е налично само през първата година от живота, тъй като в този период от време приключва развитието на мозъка на бебето. Ето защо, колкото по-рано започне физиотерапията като основна лечебна опция при церебрална парализа, толкова по-успешни са и резултатите. Особено през първите 6 месеца от живота е много важно да се възползваме от невропластичността“. Физиотерапията обаче трябва задължително да се извършва редовно и никога не трябва да се пропуска дори и един ден. Следователно, главният физиотерапевт трябва да бъдат родителите, особено майката, посочва детският неврохирург.
Ако целевите резултати не се постигат с физиотерапия до 2.5-годишна възраст, хирургичното лечение на спастичността трябва да се извърши, без да се губи време, подчертава проф. д-р Мемет Йозек. „Операцията трябва да се направи на 3-6-годишна възраст най-късно, защото след тази възраст мускулите не се удължават, а костите продължават да растат. В резултат, ограниченията в движенията при децата със спастичност, за съжаление, прогресират с възрастта и накрая детето изобщо не може да върви или да държи предмети. Тази операция не се прави, за да се решат ортопедични проблеми, а за да се елиминира спастичността. В случай на деформация в крак или ръка, когато детето е на 7-8 години може да се обмисли ортопедична операция“, посочва детският неврохирург. Специалистът уточнява, че е важно да се следва този ред на лечебните опции и допълва: „Отлагането на хирургичната намеса за лечение на спастичността води до проблеми, но и ненужните ортопедични процедури, извършени твърде рано, също могат да доведат до сериозни и необратими последствия“.
На 4 март миналата година във Франция беше представена премиерата на филмът De Gaulle. Ролята на дъщеря му Анна играе красиво момиче със синдром на Даун.
Кадър от филма
Това момиче е 13 годишната изгряваща звезда Clémence Hittin.
Клеменс Хитин
Това че е звезда обаче, съвсем не я предпазва от отхвърляне и дискриминация.
Атрактивната френска тийнейджърка, намира синдрома на Даун за огромна бариера, пише The Times.
Въпреки че след прекрасното си превъплъщение в ролята на любимата дъщеря на генерал Де Гол - Ан, което превръща Клеменс най-малко във вероятна филмова звезда във Франция, 13-годишната тийнейджърка - която, подобно на Ан, има синдром на Даун - е принудена, да напусне училище само месеци след завършване на снимките.
Кадър от филма
Това принуждава родителите на младата актриса, да започнат кампания във Facebook, за да намерят институция, да я приеме, за завършване на образованието й. И това се случва във съврвменна демократична Франция!
🎥 . 🎥 . 🎥
Дьо Гол има специална духовна връзка с Анна. Де Гол неведнъж е казвал, че това дете е било своеобразно послание отгоре, което му е позволило да опознае по-добре хората и да преразгледа възгледите си за живота.
"Суровият генерал, играейки с Ана, пълзеше из стаята на четворки и пееше: "Колко си красива, мадмоазел" ...
Има истории, които с времето избледняват и изчезват като топящ се сняг в прегръдката на пролетното утро. Но има и такива, които трогват душата, оставяйки незаличима следа в съзнанието и сърцата на онези, които по един или друг начин са се докоснали до тях. Такава е историята за известния генерал, политик и президент на Франция Шарл дьо Гол и неговата най-малка рожба – дъщеричката му Ан, родена през 1928 г. със синдром на Даун.
Дьо Гол е имал още две деца – Фелипе (роден 1921 г.) и Елизабет (1924 – 2013 г.). Семейството не е крило този факт, но и не го е афиширало. За малката Ан се е грижила майката Ивон и гувернантка. Никога през целия ѝ 20-годишен живот, нито за миг не е ставало дума за преместването ѝ в специализирано заведение. Трите деца на Дьо Гол Ан не е могла да изговаря думите правилно. Изразявала се е трудно, движела се е бавно заради лошо зрение. Генералът е обожавал децата си, но към специалното си момиченце е изпитвал особена покровителска нежност. Носил я на ръце, милвал я бащински, избирал ѝ рокли, пеел ѝ песни, играел с нея, пълзейки на четири крака. Всеки един миг от свободното си време Дьо Гол посвещавал на Ан. Към никое от другите си деца не се е отнасял с такава нежност, всеотдайност и загриженост, както към най-малката си рожба. Ген. Шарл дьо Гол, 1945 г. Казват, че единствената дума, която Ан произнасяла ясно, била "папа/татко/". А Дьо Гол се обръщал към нея с "Моя радост".
Ан била едва 20-годишна, когато си отишла от този свят. Вследствие на пневмония. На погребението генералът казал с горест: "Сега вече стана като другите." Самият Дьо Гол винаги носел в себе си снимка на Ан, дори след нейната смърт.
Веднъж той споделил със свещеника си следното: "За един баща това беше голямо изпитание, но за мен беше и благословия! Това дете беше моята радост! Ана ми помогна да се издигна над славата, над неуспехите, тя ме научи да бъда над обстоятелствата!" Още през 1945 г. семейството основава фонд за лечение на деца с ментални увреждания. Фондът все още работи и се ръководи от внучката на генерала, също с името Ан. На снимката Дьо Гол е с Ан на плажа през 1933 г. Тя е впила топъл поглед в очите на любящия си татко, а неговите устни са полуотворени, сякаш тананикайки ѝ френската детска песен "Вие сте прекрасна, мадмоазел", която генералът обичал да пее на Ан. Шарл дьо Гол издъхва през 1970 г. Погребан е в Коломбе льо Дьоз Еглиз до любимата си дъщеря. Ан дьо Гол - втората дама от ляво навдясно
Източник: woman.bg, thetimes.uk,Wikipedia
Вижте още, за прекрасната история за връзката между един грижовен и отдаден баща и неговата много "специална " дъщеря!
