Eichelberger, W. I. A. Stanislawska (2013) Być lekarzem, być pacjentem. Rozmowy o psychologii relacji. Wydawnoctwo “Czarna Owca”, Warszawa.
Войчех Ейхелбергер, Ирена Станиславска (2013) Да бъдеш лекар. Да бъдеш пациент. Разговори за психология на отношенията. Издателство „Czarna Owca”, Варшава.
„Не трябва, също така, никога да се забравя, че дори в безнадеждни, терминални ситуации има лекарство, което се приема през ухото. Това лекарство е НАДЕЖДАТА“ – казва проф. Йежи Вой-Войчеховски, председател на полския лекарски съюз.
Книгата на Ейхелбергер и Станиславска е посветена на отношенията лекар-пациент и пациент-лекар. Това са два паралелни, асиметрични, понякога диаметрално противоположни светове: светът на болния човек и светът на лекаря. И ако парафразирам проф. Цезар Шчилик, ръководител на клиниката по онкология към военно-медицинския институт, тези светове рядко се срещат в българската действителност, защото те не се разбират, между тях са нарушени комуникациите, които са заместени от парите. Пациентът се страхува от болестта и всичко свързано с нея. Страхува се от последиците от болестта – за него и за семейството му. А лекарят? Лекарят е потопен в хилядите термини, обозначаващи органи, симптоми, болести и състояния, в множество препоръки за диагностика и лечение, в ужасяващия свят на административните изисквания и бюрократичното насилие. И дори да е усвоил перфектно всичко това, когато се изправи пред болния – особено, когато все още няма практически опит, той разбира, че цялото му знание е непълно. Липсва „езика на комуникацията“, липсва му „знанието за другия свят, за света на болния и страдащ пациент“ (Цезар Шчилик, Предговор).
Паралелността на световете на лекаря и пациента брилянтно е описана в повестта на Лев Толстой „Смъртта на Иван Илич“: „беше важен само един въпрос: дали положението му е опасно или не? Но лекарят отбягваше тоя неуместен въпрос. От гледището на лекаря тоя въпрос бил празен и не подлежал на обсъждане; трябвало само да се преценят вероятностите – плаващ бъбрек, хроничен катар и болест на сляпото черво. Не ставаше въпрос за живота на Иван Илич, спорът беше между плаващия бъбрек и сляпото му черво”. Докато в един момент Иван Илич не разбира, че въпросът „не е в сляпото черво или в бъбрека, а в живота и… в смъртта” (Толстой, Л. Н. (1956) Смъртта на Иван Илич. В: Повести и разкази 1872-1886. Събрани съчинения, том 10. Издателство „Народна култура”, София. с. 339-375).
Ето защо проф. Шчилик препоръчва създаването както на наръчници за работа с пациента, така и наръчници за пациентите как да се подготвят за среща с лекаря. А такива наръчници няма.
Отношенията лекар-пациент като проблем не само, че не са дори маргинализирани, а са тотално изхвърлени от българското медицинско образование. В разговор с млад лекар, той сподели (цитирам по памет): „Нас никой не ни е учил в Университета как да се държим с пациентите, как да си сътрудничим с тях“. И как да ги учи някой, когато тези отношения са поставени изцяло на пазарна основа и те са престанали да бъдат отношения между лекар и пациент, а са се превърнали в отношения между едноличен търговец и клиент, който купува медицински услуги.
Отношенията лекар-пациент са твърде специфични, дори уникални, защото в тях се проявяват много същностни черти на двата свята, множество проекции, трансферират се очаквания, страхове, болки, чувства и др. И те трябва да се познават, за да може в релациите между двамата да се изяви емпатията, доверието, уважението, без които всяка терапия е обречена на неуспех.
***
Всеки човек е отделна и неповторима вселена и всеки има своя ад и рай. Но в книгата на Ейхелбергер и Станиславска може лесно да се открие универсално послание: най-важно за лекаря е да съхрани и да вгради в поведението си на лекар онази чувствителност, която е способна да лекува, да съхрани и развие уменията си да съчувства без да се подава на страданието на пациента, да съхрани стремежа си за създаване на позитивни отношения с пациента.
Лекарите, често притиснати от от множество фактори – поддържане и развитие на знанието си, специализации, обучения, проучвания, стремеж за напредък – тръгват по път, осеян с диагнози, страдание и болка, с които трябва да се борят. По този път и под тежестта на тази многостранна преса те забравят, че пациентът не е равнозначен на болестта, че той не е диагноза, а може и трябва да бъде партньор в лечението си. Книгата разглежда въпроси, за които често нито лекарите, нито техните пациенти са в състояние да говорят.
Книгата е написана като разговор между И. Станиславска и известния полски психолог и психотерапевт Войчех Ейлхелбергер. Той е завършил специалност психология в катедрата по психология във варшавския Университет. В работата си прилага концепцията за интегралната терапия, която свързва психиката на човека с неговите тяло, енергия и духовност. Специализирал е Гещалт терапия в Лос Анджелис (1976) и в Зен Център в Рочестър (1980). Той е един от „бащите“ на създадения през 2004 година във Варшава Институт по Психоимунология.
Препоръките на Ейлхелбергер по отношение на отношенията лекар-пациент, по единодушното мнение на много лекари, могат да се прилагат в хилядите лекарски кабинети и успешно да отговорят на сложните проблеми, които могат да възникнат в процеса на тези отношения.
Книгата „Да бъдеш лекар. Да бъдеш пациент“ повдига важни въпроси, свързани с болката и страданието, страхът на болния, особено по време на първата му визита, когато се страхува да чуе „присъдата“ на лекаря (диагнозата), срамът и др.
В отделните раздели се разглеждат поведението на младите лекари, както и това на т.нар. трудни пациенти, а също и начините за справяне с тях. Специално внимание е отделено на въпроса за спецификата на лечението в болница.
В други раздели се акцентира върху ползите от лечението, когато болният е придружаван от близък човек. Важен момент е въпросът за емпатията, както и за трудните въпроси като хроничното терминалното заболяване, и накрая се разглеждат такива екзистенциални въпроси като раждането и смъртта.
Ето един кратък фрагмент от началото на книгата, който е достъпен в Интернет:
„Ирена Станиславска: Посещението на лекарския кабинет винаги е свързано със страх. Особено тогава, когато – като пациенти – очакваме диагнозата.
Войчех Ейлхелбергер: Не винаги го осъзнаваме. Докато лекарят е длъжен да помни, че пациентът винаги идва със страх, че посещението при лекаря най-често не е приятно. Пациентът се страхува, защото не знае, какво му е и може да чуе страшна диагноза: диабет, СПИН, рак, птичи грип. Списъкът на такива диагнози-присъди е дълъг. За много хора срещата с лекар е по-трудна, отколкото срещата с прокурор. Още повече, че мнозинството хора отиват на лекар едва тогава, когато вече са сериозно болни. Малцина са тези, които си правят веднъж годишно профилактичен преглед. По-лесно ни е така да се грижим за колата си.
Не се преглеждаме от страх, защото докато не знаем, че ни има нещо, можем да се смятаме за здрави.
Така е. Много от нас предпочитаме да не знаем истината и свободно да изграждаме илюзията за своето добро здраве. Съзнателно отхвърляме симптомите, че нещо не е на ред и до последния момент игнорираме алармиращите сигнали на тялото.
Това е широко разпространено поведение, особено сред мъжете. И колкото по-голяма е небрежността, толкова по-голям е страхът от диагнозата…
Дават ли си лекарите сметка, че пациентите се страхуват от тях?
Мисля, че да, та нали и те самите понякога стават пациенти. Но вероятно не си дават сметка до край за дълбочината и силата на този страх. Това ги прави не много емпатични дори се изкушават да използват своето емоционално надмощие и власт над пациента по начин, който е унизителен за него“.
***
Това е третата книга написана от полски автори и посветена на сложната материя на отношенията лекар-пациент, която представям в блога си. От рекламите на книгата може да се разбере, че книгата се ползва, както от лекарите, медицинския персонал, студентите по медицина и близките научни дисциплини (макар, както не веднъж съм повтарял, медицината да не е наука), така и от пациентите.
Когато обаче „Преследването на печалба от страна на лекарите е много сериозен проблем. Това е може би кардиналния проблем в здравеопазването в световен мащаб“ (доц. Марин Генчев, невврохирург), тогава не могат да се очакват адекватни отношения лекар-пациент, не могат да се очакват добри резултати от лечението. Или както казва доц. д-р Здравка Тонева – водещ специалист в областта на социология на медицината и здравеопазването: „Когато между лекарят и пациентът застанат парите, забравете за здравеопазване“.
Ще завърша с нещо, което според мен е изключително важно. Авторите на представяната тук книга се позовават на книгата на Далайлама „Силата на съчувствието“: „Независимо от квалификацията на лекаря, ако дори само ни съчувства, полага голяма грижа и се усмихва, ние се чувстваме сигурни. Ако все пак не е учтив и внимателен, дори да е авторитет в своята област, ние сме обезпокоени. Такава е човешката природа“. Точно това е основната тема в дебатите в социалните мрежи, когато става дума за ревматология и ревматолози.
Американският хирург Бърни Сийгл, преди да произнесе реч пред абсолвентите на медицинския Университет, попитал двама тежко болни, какво да каже на младите лекари. Единият казал: „Моля кажете им да ми позволят да говоря първи“. А вторият: „Кажете им да чукат на врата, да казват добър ден и довиждане, и да ме гледат в очите, когато говорят с мен“ (Rawska 2014).
Източници:
Eichelberger, W., I. A. Stanisławska (2013) Być lekarzem, być pacjentem. Rozmowy o psychologii relacji. Wydawnictwo „Czarna Owca”, Warszawa
Rawska, K. (2014) Co powinien wiedzieć kaźdy lekarz – o psychologii relacji lekarz-pacjent. http://inspeerio.pl/co-powinien-wiedziec-kazdy-lekarz-o-psychologii-relacji-lekarz-pacjent.html
доц. д-р Божидар Ивков
Няма коментари:
Публикуване на коментар