Алиса приседна на едно повалено дърво, без да може да откъсне поглед от случващото се. После зарови ръце в косата си и почти простена:
- Наистина ли, хората са толкова безсърдечни!?...
Лудият Шапкар приседна тихо до нея и я обгърна бащински с ръка, през раменете:
- Хората са такива, каквито са Алиса. Не ги съди! Човешката душа е вечно бойно поле между божествената ни същност и човешката ни природа. Бог винаги протяга ръка към нас, но наш остава избора дали, да я поемем или не... И човешката природа все по-често взема връх над Човечността!
Въпреки това, аз продължавам, да се опитвам, да остана оптимист, - сякаш разминаваше на глас Шапкара, - но хората започват все по-често, да ми показват, че не смеха и чувството за хумор са единственото, нито най-важното, което ги отличава от животните!... Далеч не толкова лицеприятни качества като лицемерие, коварство, завист и алчност излизат на преден план и вземат връх над мислите и действията им!
- Но ти не губи вяра в Доброто и в хората, Алиса! Нито в доброто у хората!... Продължаеай, да се грижиш за него и да го отглеждаш в себе си! И продължавай, да го раздаваш!...
И то, макар и не винаги, ще се връща обратно при теб! Това е пътят.
🎩"Рошавите мисли,
на Лудият Шапкар 🧤
Няма коментари:
Публикуване на коментар