БУРЯТА ВЪТРЕ В МЕН

(Посветено на моят първороден син! 💞) 

Отдавна запознах се с тази дама,

с името печално Самота.

На пръсти знам житейската й драма

и нейната нерадостна съдба.

Компаниите шумни, не обича.

Тя търси само хора като мен.

На тях безпрекословно се обрича.

И бавно ги обсебва. Ден, след ден. 

Затворник съм в тленното си тяло!

А тъй жадувам в утринна роса,

да се търкалям!... Да ме брули вятър

на някой връх, вплел свежи пръсти в моята коса!

До пълна изнемога аз, да тичам!...

В локвите да скачам,... ей така!...

И морски пясък между пръстите ми, да се стича

зрънце, подир зрънце,... като река!...

На ехото, да мога, да извикам

от хребета планински, с пълен глас,

какво жадувам... и кого обичам!

И в живота кой е, мой компас!

На Удсток, да се бутам в тълпата, изхвърлил инвалидната количка!... 

С мотор, да се надбягвам аз с вятъра!...

В шепите ми, да се сгуши птичка!...

Без дъх останал, да танцувам салса

на лудата фиеста насред Рио!... 

Живота не е съдник!... Не наказва!...

Живота е стихия!... И магия!... 

До болка, да прегръщам!... Да не пускам!...

И на ръце, да нося до олтара!...

Ни' миг в живота аз, да не пропускам!...

Като експрес, край някой малка гара!... 

Ала след миг, излизам от фантазма!...

Реалността бездушна, ме обтича!...

В пореден спазъм, тялото отказва!...

Една сълза, по скулата се стича!

И пак, съм в инвалидната количка!...

Животът зад прозореца минава!...

Съзнанието ми кращи и блъска истерично!...

Не, нама да се дам! Не ще оставя 

аз мечтите си, да отлетят

като невинни птички!

Защо само тялото е тленно!

Духът... Духът, той винаги остава!

И хората, които те обичат!

Ивайло Апостолов 

21 ноември 2021