(Посветено на моят първороден син! 💞)
Отдавна запознах се с тази дама,
с името печално Самота.
На пръсти знам житейската й драма
и нейната нерадостна съдба.
Компаниите шумни, не обича.
Тя търси само хора като мен.
На тях безпрекословно се обрича.
И бавно ги обсебва. Ден, след ден.
Затворник съм в тленното си тяло!
А тъй жадувам в утринна роса,
да се търкалям!... Да ме брули вятър
на някой връх, вплел свежи пръсти в моята коса!
До пълна изнемога аз, да тичам!...
В локвите да скачам,... ей така!...
И морски пясък между пръстите ми, да се стича
зрънце, подир зрънце,... като река!...
На ехото, да мога, да извикам
от хребета планински, с пълен глас,
какво жадувам... и кого обичам!
И в живота кой е, мой компас!
На Удсток, да се бутам в тълпата, изхвърлил инвалидната количка!...
С мотор, да се надбягвам аз с вятъра!...
В шепите ми, да се сгуши птичка!...
Без дъх останал, да танцувам салса
на лудата фиеста насред Рио!...
Живота не е съдник!... Не наказва!...
Живота е стихия!... И магия!...
До болка, да прегръщам!... Да не пускам!...
И на ръце, да нося до олтара!...
Ни' миг в живота аз, да не пропускам!...
Като експрес, край някой малка гара!...
Ала след миг, излизам от фантазма!...
Реалността бездушна, ме обтича!...
В пореден спазъм, тялото отказва!...
Една сълза, по скулата се стича!
И пак, съм в инвалидната количка!...
Животът зад прозореца минава!...
Съзнанието ми кращи и блъска истерично!...
Не, нама да се дам! Не ще оставя
аз мечтите си, да отлетят
като невинни птички!
Защо само тялото е тленно!
Духът... Духът, той винаги остава!
И хората, които те обичат!
Ивайло Апостолов
21 ноември 2021
Няма коментари:
Публикуване на коментар