( На тази, която винаги разпалва огъня в мен!)
Ти повикай ме тихо по име
и не спирай с копнеж, да ме чакаш!
Ще се върна, дори след години,
през които без сълзи съм плакал.
Срамежлива наднича луната.
Тих дъждец, гали нежно житата...
В нощ такава миг щастие имахме.
Огнен миг!... И със стон се разминахме!
По самотните сънени улици
ни повлече съдбата безстрастно!
Още помня дъхът ти на люляци
и сърцата крещящи безгласно!...
Призови ме в свирепата буря,
в безпощадния залп канонаден.
Слух да нямам, аз пак ще те чуя
със сърце, за словата ти жаден!
Назови ме любима, по име!
Като с жива вода напои ме
мене, странник в Живота-пустиня!
Аз през лед и през лава ще мина,
както блудник изгубил посоката
пак дочува гласът на Пророка
и съзира отново зората,
отвъд хребети с ярка позлата,
лабиринти без изход и бездни,
миг преди сам, съвсем да изчезне!
Назови ме любима по име!
С копнеж и любов призови ме!
Таз' раздяла така се проточи,
че удивителните станаха многоточия,
но пожарът по теб не изстина!
Призови ме, любов! Призови ме!
И ще дойда през зной и през зима,
с твоя глас като ехо, любима.
Двама с теб, като лъч на разсъмване,
ще поемем към своето сбъдване.
© Ивайло Апостолов
15.04.2024
💜💜💜
