Казват, че очите на човека били прозорец към душата...
Нагледах се на очи, на които прозорците са по-зацапани, от тези на отдавна изоставено хале за отровни отпадъци. Зацапани до толкова, че не прозира нищо. Нито навътре, нито навън! А духовната нищета зад тях е толкова дълбока бездна, че няма как светлината, дори да достигне мрака! Камо ли, да го разпръсне!...
Очи-мъгла, в които душата е толкова объркана и изгубена, че дори, да я хванеш за ръка, за да я обърнеш в правилната посока, страхът е толкова всепоглъщащ, че тя ще продължи, да се дърпа и да се лута. Опитвайки се, да те повече със себе си!...
Очи-стена, като студен каменен зид, просмукан от стичащата се влага и обрасъл с духовната плесен на стереотипите, в които прозира единствено плесенясало от предразсъдъци и суеверия ограничено полусъзнание, под което някъде дълбоко вероятно отдавна агонизират полумъртви някакви бледи сенки, на емоции!...
Казват, че очите на човека, са прозорец към душата... Смисълът на всеки прозорец е, да е проводник на светлината. За това, колкото и здраво, да са подлостени кепенците... колкото и клеясали и ръждиви, да са катинарите, които ги заключват, те си заслужават усилието, да опитаме, да ги отворим и почистим! Но могат, да бъдат отворени само отвътре!
А ние, не заслужаваме, това усилие, да ни коства собствената ни светлина!
🎩"Рошавите мисли, на Лудият Шапкар"🧤
Няма коментари:
Публикуване на коментар