ТИ ПРЕГЪРНИ ЖИВОТА И ОТДАЙ МУ СЕ ИЗЦЯЛО

Понякога е трудно и горчи.

Излез навън и погледни небето.

Виж как се раждат първите лъчи,

след тази нощ безсънна, притвори очи

и остави ги, да погалят миг лицето ти.

Понякога тревогата така

гърдите ти пристяга, като в преса.

Тогава в шепота се вслушай на ветреца

и остави на мака нежничък листеца,

да милва твоята премръзнала ръка...

Понякога страха надига бой

с туловището си безформено и страховито.

Във този точно миг, не бий отбой,

а погледни го право във очите

и после нежно ти го приласкай.

Ще видиш как от топлата прегръдка,

чудовището в миг опашка, ще подвие.

И като мокро сплашено кутре, ще се отърка

в краката ти. На сухо, в пазвата си, да го скриеш.

Гневът понякога, ще те взривява

на хиляди осколки и шрапнели.

Излез и прегърни дъждът тогава.

И остави го, да те води под звездите заблестели

в своя ефирен танц, далеч от всяка глъч, тълпа и врява.

Понякога вината, като пепелянка,

ще впръсква в тебе своята отрова.

Помни, че прошката прогонва всяка сянка,

а любовта преражда те отново и отново.

И е най-нежната обгрижваща стопанка.

И като водно конче, цял живот живяло

из сигурният сумрак в дълбините,

и с устрем, в миг последен полетяло,

ти прегърни живота и отдай му се изцяло.

Защото само миг е твой и подир миг, отлита.

© Ивайло Апостолов 

     06.07.2025