НЕ СИ САМА! АЗ СЪМ ДО ТЕБ И ТЕ ВИЖДАМ !💖

На всички майки,

посветили живота си на това, да отглеждат

и подкрепят своите "специални" деца,

за оптимално реализиране на техният потенциал!

Отглеждането и възпитението на "специално" дете, е приключение за цял живот!

Приключение, което е свърано с безброй ежедневни предизвикателства, които често капсулират семейството и довеждат родителя до състоянияние на отчужденост, безизходност, самота и тъга. ВСЕКИ от нас, има нужда да се чувства забелязан, оценен и значим! Да се чувства, част от нещо по-голямо! ВСЕКИ има нужда, да се чувства разбран и подкрепен!

Да чувства, че усилията му не са напразни и това което прави, има смисъл! Особено в моменти на изпитание и пред прага на някое предизвикателство. За майките на нашите "специални" деца обаче, това предизвикателство е начин на живот!

За това, настоящото обръщение е, за всички тях:

-ВИЖДАМ ТЕ как водиш детето си на терапия, докато приятелите ти водят децата си на футбол и балет. -ВИЖДАМ ТЕ как се измъкваш от разговора, когато всички твои приятели се хвалят с постиженията и успехите на децата си.

-Виждам и сълзите в очите, чувствам буцата засядаща в гърлото ти и чувам напиращият от гърдите ти вик, в онези мигове на неловко мълчание, когато се похвалиш с някоя малка победа, пред майки на другите (не специални по "онзи начин") деца, които те поглеждат с недоумение, снизхождение (или дори , с насмешка), защото не разбират , че това което на твоето дете струва месеци и дори години непрекъсната, усилена и упорита работа, лишения и болка, на техните деца е дадено, по рождение!

-ВИЖДАМ ТЕ, когато се опитваш да жонглираш между срещи и събития. -ВИЖДАМ ТЕ, как стоиш пред комютъра с часове, проучвайки какво е нужно на детето ти. -ВИЖДАМ изражението ти, когато хората се оплакват за дреболии. Дори, да не го чувстваш, Аз и тогава съм до теб и те виждам! -ВИЖДАМ ТЕ как бавно изчезваш, но въпреки това, продължаваш да преминаваш "отвъд рамките" , заради своето семейство -ВИЖДАМ ТЕ, как черпиш сила от слабостта. Сила, за която дори не си и подозирала. -ВИЖДАМ ТЕ, когато засвидетелстваш уважение към учители, терапевти и медицински специалисти, които помагат на теб и на детето ти във вашата борба. Гледам, как се събуждаш рано сутрин, за да направиш всичко отново след поредната хаотична нощ. -ВИЖДАМ ТЕ, когато си "на ръба", опитваща се, да живееш. Знам, че се чувствааш невидима, че никой не те забеязва. Но искам, да знаеш, че

АЗ ТЕ ВИЖДАМ! -ВИЖДАМ тъгата в очите ти, когато гледаш отстрани преминаващите скандиращи абитуренти, устремени, да поемет сами по житейският си път, защото твоето дете, едвали ще има този шанс!Виждам и горчилката и обидата, и проблясващите искрици гняв, че можеше и да е различно!... Ако решенията за създаване на подходящите условия за това, не зависеха от някакви бюрократи в Системата, а от хора със сърца и разбиране, които наистина приемат работата си като мисия и искат, да помагат! И ако хората бяха малко по информирани и проявяваха малко повече разбиране! АЗ обаче СЪМ ТАМ И ТЕ ВИЖДАМ!

-ВИЖДАМ ТЕ, когато гледаш с любов, радост и гордост, успехите на другото си дете, което не е "специално" по "онзи" начин! Виждам и как в следващият миг лицето ти помръква и пропадаш в бездната от тъга, че въпреки огромната любов, която изпитваш и към двете си деца, въпреки всичките ти усилия, двете нама да имат "равен шанс" в живота! -ВИЖДАМ ТЕ как, когато Най-после заспят седиш сама в тъмното и ги гледаш с любов. Как отместваш нежно падналите на челото им кичури и само се молиш, връзката помежду им, да остане винаги все така силна, за да се грижат един, за друг! -АЗ ТЕ ВИЖДАМ И СЪМ ДО ТЕБ! Дори понякога, да не си личи! Аз съм до теб! -АЗ ТЕ ВИЖДАМ! Когато си "разпъната на кръст", пред поредният решителен избор! Когато не знаеш по кой път да поемеш и дали този по който вървиш, е правилният! -ВИЖДАМ ТЕ, когато си на брега на отчаянието. Когато чувстваш, че си на ръба на лудостта.. и сякаш всеки миг, ще прекрачиш отвъд, искам да знаеш, че АЗ СЪМ ДО ТЕБ! -ВИЖДАМ ТЕ, когато вълните на съмненията те заливат и потъваш в бездната на чувството за вина. Вина...че не правиш достатъчно,... че не правиш НАЙ-ДОБРОТО,... че не си перфектна! Че не си всесилна!... И тогава съм до теб и те виждам!

Смири духът си! Спри, да се надбягваш с другите,... с времето и със себе си!

Поякога, човек просто трябва да приеме, че има неща в живота, които не са във неговата власт! ... Не са по силите на НИКОЙ, дори на една МАЙКА обичаща до болка и готова на всичко (дори да даде живота си), за своето дете! ..

Смири духът си, но НЕ СА ПРИМИРЯВАЙ!

Защото успяват не най-силните, нито най-бързите, дори не най-умните... Успяват тези, които НЕ СЕ ОТКАЗВАТ!

ези, които действат,... въпреки че изборът често е между късата и по-късата клечка!... УСПОКОЙ СЕ ! АЗ СЪМ ДО Т"ЕБ! Не е нужно, да си най-добрата! Щом си избрала да се бориш, ТИ ВЕЧЕ СИ!

-АЗ СЪМ ДО ТЕБ! Само не позволявай на отчаянието, на вината, нито дори... на любовта, да замъгляват трезвата ти преценка!

Защото понякога, когато обичаме твърде силно, сме склонни да правим неща, които по принцип, не бихме!.. Склонни сме, да търпим прекалено много!.. Да правим прекалено много компромиси!.. Да поемаме прекалено големи рискове!...

И не е нужно, да си "най-добрата", най-доброто е враг на Доброто!

Бъди достатъчно добра и не се отказвай! АЗ СЪМ ДО ТЕБ И ТЕ ВИЖДАМ!

Искам да знаеш че

ТВОЯТА БОРБА, СИ ЗАСЛУЖАВА!

ТОВА, КОЕТО ПРАВИШ, ИМА ЗНАЧЕНИЕ!

-ВИЖДАМ ТЕ, как винаги продължаваш напред. Виждам, че си избрала да направиш всичко на което си способна, за да може детето ти да получи най-добрите грижи у дома, в училище, при терапията и лечението. И в онези дни, когато виждаш подобрение, в малките стъпки напред,... в моментите, когато упоритата работа се отплаща ти можеш да усетиш вкуса на Успеха, ТОГАВА СЪЩО ТЕ ВИЖДАМ. И се гордея с теб. Искам да знаеш, че знам колко е трудно, да се "задържиш на повърхността" и да продължиш! Че не всеки би се справил и оценявам това, че ти успяваш, въпреки всичко! *Искам да знаеш, че си ПРЕКРАСНА! *Искам да знаеш, че всичко това си заслужава! *Искам да знаеш, че НЕ СИ САМА! *Искам да знаеш, че най-важна е любовта, а ти си най-добрата в нея! *Какъвто и ден да е, кавото и да се случва, както и да се чувстваш, ти се справяш чудесно. И аз те виждам и съм до теб!

По "Виждам те" ( "Te veo") - текст на Алетея Мшар*

Превод и допълнена редакция : Ивайло Апостолов

______________________

* Алетея Мшар е майка на четири деца, най-голямото от които е починало от свръхдоза наркотици! Има още една "нормотипична" дъщеря и двама сина със Синдром на Даун, единият от които има разстройство от аутистичния спектър, както и комплексни медицински нужди. 

Мшар е автор на книгите „Какво мога да направя, за да помогна“, ръководство за справяне с празнината, когато някой ваш познат има дете, диагностицирано с рак, което е достъпно в Amazon, както и на мемоарите си, озаглавени „Надеждата е отложена“. 

Алетея Мшар може да бъде намерена в Twitter като leemshar и в блогове за The Mighty HuffPost като Alethea Mshar, както и в нейния собствен блог, Ben's Writing Running Mom на https://benswritingrunningmom.wordpress.com/ . Тя също е във Facebook като Alethea Mshar, The Writing, Running Mom.

Бащите на "специалните" деца

        Много е писано и говорено за майките на деца с увреждания и с право. За майката грижата за детето е вътрешно присъща. Още в древността, това е била основната социална роля, изпълнявана от жената и за по-успешното реализиране на тази роля, с времето тя е развила и определени качестава, знания и умения, които да й помагат. Не случайно майчиният инстинкт, е единственният императив, по-силно развит дори от инстинкта за оцеляване.Детето и майката, са като едно цяло. Тя, сякаш предусеща неговите нужди, разбора причината за всеки негов различен плач, то чувства когато тя е напргната или неспокойна... 

Детето обаче е плод на любов! Любовта между двама (Поне така е в "добрия" случай). 

И въпреки, толкова силната връзка между майката и детето и двамата заедно (и поотделно) имат нужда от любовта и подкрепата на бащата. 

Има няколко теории, за ролята на бащата

Но все пак, нека не забравяме, че психологията не е математика и че колкото и добре да са аргументирани и подкрепени с изследвания, това са само теории, които могат да дадат принципно обяснение на това, защо сме такива, и защо действаме по един, а не по друг начин в дадени ситуации. Вярно е, че всеки от нас, е "плод" на своята история и поредица от избори и решения. Но именно, заради това, че днес СМЕ такива, не значи задължително, че УТРЕ, не можем, да се променим! Освен това, точно като резултат от своите избори и решения, най-вече, в "кротични" ситуации, каквато е р

Къде обаче остава, фигурата на бащата, в тази идилия и защо трябва да й отдели 

особено внимание!

Бащата ли?      

Той е онзи, който остава малко встрани, в очакване да бъде включен!

Освен всичко друго, той е „буферът“, който поема майчините грижи и притеснения, или самообвинения, ако нещо в перфектната система майка-дете запъне или „проскърца“ …

Ако приемем, че ролята на майката е, да даде на детето си „корени“, то ролята на бащата е, да му даде „криле“ и да го научи да „лети“.

И какво се случва (а, за съжаление се случва. И то доста по-често отколкото предполагаме), нещо да се обърка….Когато нещо в ранното развитие на детето „се пропуква“ и тази иначе почти перфектна Микровселена Дете-майка, …рухне из основи!

Тогава Микровселената майка-дете, се капсулира! Затваря за целия свят и с скрива, зад своята защитна обвивка!

Като мида, чиято сърцевина е била наранена.

Защото никой неможе да разбере терзанията и самообвиненията, които разкъсват майчината душа, когато всичкият радостен трепет, всички мечти и планове, всички надежди за щастливо бъдеще, изведнъж, са заменени само от неизвестност, несигурност и СТРАХ!…

Кой друг би издържал на цялата мъка, страдание и болка!?..

Кой би понесъл толкова смазващото чуство на изгубеност и безпътица... лутането между десетките измъчващи въпроси, без отговори, между самоообвиненията и търсенето на причините в миналото,

и безкрайното всепоглъщащо чувство на Самота!…

Всичко това е „залък, който твърде трудно се преглъща.“ Дори и при цялата майчина Любов и Всеотдайност!

Това е време, когато съзнанието на майката, е обсебено от толкова въпроси, относно състоянието на детето, относно това, какво може да се очаква от него!?...

Относно това, как трябва тя да постъпи!?...

От къде, да започне!?... Към кого да се обърне!?....

Случва се и така, понякога!

И не си мислете, че се случва само на „лошите“! На онези, без лична хигиена, морал и достойнство!... Или на необразованите и неинформираните! НЕ!

ТОВА МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ НА ВСЕКИ! ...

Но разказа ни, беше за бащите!

Бащата, също е там! Измъчван от същите терзания и останал в изолация. При него чувството за самота, понякога дори може да е още по-осезателно, защото ако не е бил достатъчно „включен“ в Микровселената майка-дете, до този момент, той изключително трудно намира пътя към тях! Изключително трудно му е да разбере техният „свят”. Да рабере опустошителните поражения на настъпилата в него разруха! А дори и да успее, вратата е подлостена отвътре!...

И понякога се случва така, че бащата не намира нужните сили, за да разбие тази врата, за да даде на майката достатъчно сили и увереност, че нещата НЕ са непоправими !

Че тя НЕ Е САМА в скръбта, в болката и чувството си за безпътица! И че ДВАМАТА ЗАЕДНО МОГАТ ДА СЕ СПРАВЯТ!

И така, малко по малко, бащата се отчуждава… Затваря се, в собствената си болка и страдание! И (понякога) си отива.

Но думата ми, не е за тези бащи!

Защото има и други!

    И днес, искам да ви представя един много искрен и сърдечен материал на колежката Цветалина Йосифова, посветен именно на тези бащи на "специални" деца, които НЕ са се отказали да се борят, публикуван в сп. "Жената днес". 

Цветалина Йосифова е психотерапевт и психолог в „Карин дом”, Варна - една от най-ефективно действащите фондации с практична насоченост, работеща в подкрепа на децата със специфични потребности и техните семейства, повече от 20години.

👪   👪   👪

Много хора не знаят, че има „Ден на бащата“. И защо трябва да има такъв? Защо трябва да посвещаваме специално внимание на бащата, след като ние, майките, вършим „цялата работа”?

Точна така – ПОСВЕЩАВАМЕ! За майката грижата за детето не е избор. Тя идва „отвътре”. Още с раждането, даже много по-рано, с първото ритане на малкото краче, с първото изплакване, с първата усмивка… с много „първи” неща. Защото то е част от нас. Буквално. И единственото по-силно нещо от инстинкта за оцеляване е майчиният инстинкт. Защото майка и дете, по закон и по кодекс са една семейна единица. Майка и дете са една вселена. Така го е измислил Бог, Природата или който щете – те си дават всичко необходимо един на друг през първите месеци от раждането.

А къде е таткото?

Той чака.

Той работи.

Той търпи.

Понякога готви.

И полива при къпане.

И сменя пампреси.

И ако не прави нещо от по-горните му се сърдим…

Той ни понася.

Понася да не е част от тази „вселена”. Докато не му направим място в нея. Защото в един момент за нас, майките, става ясно, че тази вселена е завършена и съвършена само ако и таткото е там. Бащата е този, който символно казано „прерязва“ отново пъпната връв, прекъсва психологическата свързаност и зависимост между майката и детето и му „позволява“ да порастне, да стане по-самостоятелно, да изгради една по-различна свързаност с родителите.

Освен ако нещо не се обърка….

Ако с детето нещо не се случи…

Ако нашата малка вселена не рухне!

Ако не се храни, не расте, не върви, не говори, не се развива според очакванията…

Тогава малката вселена – майка и бебе, се затваря за целия свят!

И никой не разбира тревогите на майката… и никой друг не издържа… Никой друг не може да понесе цялата мъка, болка, грижи, самота, отговорност…

И на майката не й е до никой! Освен до детето!

Да, понякога така се случва. Бащата, останал в изолация изобщо не разбира този „свят”. Не разбира своята съпруга, не „разпознава” своето дете… Не намира „вратата” към тях. Или тя е заключена. И малко по малко се отчуждава… И си отива.

Не знам кой страда повече….

Но има и други бащи!

Нашите специални бащи на нашите специални деца! Те не се плашат! Те не се отказват! Те не си тръгват! Познавате ги. Като всички други са..

Отиват на работа, забързани, с риза, лаптоп и gsm в джоба. Пътуват по кораби. Карат таксита. Работят зад граница. Лекари, адвокати, инженери, строители… Като всички останали хора.

Но сутрин почти винаги закъсняват,

тичат в обедната почивка или „бягат” от работа, за да докарат детето си на терапия. Карат предимно нощните смени, а денем помагат. Работят в чужбина, за да издържат семейството. Някои тихо изчакват в края на двора, не разговарят, понякога пият кафе. Вечер, след работа едва ли следят новините. Събота в седем не спят, а разхождат детето в градината на колело, дори и в дъжда, с дъждобран. Защото това го успокоява. И за да може мама „да пооправи къщата” или да поспи. А когато смазана от тревоги сутрин не може да стане й носи в леглото кафе. Когато тя се се отчае, й дава кураж. И не позволява да падне духом. Дава й „трезва преценка” и „връзка с реалността”. Посещава терапии, чете програми, „работи” с детето… Или просто – е там!

Даже може за Деня на бащата да сготви октопод на тиган!

Познавам тези бащи! Познавам и други. Които сами отглеждат детето. Има такива семейства. И се справят не по-лошо от майки. Те им дават и нежност, и сила. И готвят, и гладят, и учат , работят, шофират – истински Свръх-бащи!

Друг път мама е тази, която работи. А тати е вкъщи и смело, и все по-умело се справя с децата и домакинството.

Има и едни по-различни „бащи” – дядовците! Бащите на „нашите” майки или бащи. Преминали през бурите на живота, опознали и добро, и лошо, загърбили неволите на години и болести, те именно водят децата при нас. Ако ги попиташ – кротичко обобщават и улучват право в целта: „Не мога да му дам кой знае какво – мога само любов”!

За всички тези различни татковци е нашият специален ден!

Благодарим Ви, че сте заели своето място!  Детето има нужда от Вас!

💖👪👪👪💖

През 13-те години, които сме прекарали по Клиники и центрове, за рехабилитацията на Деян (както и в "неформалният" ни живот, извън тях.) И през годините работа с деца със специфични потребности (и възможности), съм се срещал с много различни истории и много различни типове бащи(както и майки). С различни (повече или по-малко успешни) "стратегии", в борбата за преодоляване на това дългосрочно предизвикателство. 

Бащи с различно образование, етнос, социалиен и професионален статус и компетенции и различен родителски потенциал. 

Имах честта, да се запозная с много истински достойни бащи.

Бащи от "мнозинството" и малцинствата... 

Бащи - истинска опора на своите съпруги... 

Бащи, поставили семейството и децата си, на върха на пирамидата на своите приоритети... 

Дори бащи  отглеждащи децара си, сами... 

И бащи, опитващи се, да помогнат на повече деца, със съдба подобна на техните! 

И смея да твърдя, че както и при родителите на така наречените "нормотипични" деца, всичко горепосочено има по-малка тежест от това :

 - каква ценност имат децата за тях; 

 - къде в ейрархията на приоритетите им стоят благополучието на семейството и децата

 - каква мотивация имат да постигнат набелязаните цели

 - и на какви жертви и компромиси са готови  за да ги постигнат. 

- Както и какъв е прагът им на поносимост на стрес и живот под стрес, в дългосрочен план. 

Другият важен фактор, определящ доколко успешно ще се справят тези родители в постигането на набелязаните си цели е, как и доколко са Приели наличието на "проблема" и своето  място (и роля ) в неговото "решаване". 

Ето това, са някои от наистина важните фактори, определящи нашите избори и решения, които пък, от своя страна, определят характера, посоката и степента на Нашата промяна. 

Детето има нужда от нас, ТУК и СЕГА !

Децата притежават вродено любопитство, спонтанна способност да се учудват и стремеж да опознават, да изпробват и да се развиват... Те не нямат граници, карта и план. Те нямат предразсъдъци и задръжки. И дори чувството им за страх, все още не е достатъчно развито!.. Всичко това идва постепенно с опита и възпитанието! Децата са водени от вроденият си хедонизъм и егоизъм!.. Отговорност на нас - възрастните е, да поставяме постепенно техните граници, да ги запознае със стойността и значението на моралните ориентири за добро и недобро, за позволено и непозволено, за правилно и неправилно. Наша отговорност е, да ги напътстваме, в този им устрем, да ги наставляваме и подкрепяме в това тяхно Приключение за опознаване на света! Да им показваме и доказваме, най-вече с личният си пример, кое как и защо трябва или НЕ трябва... Като в същото време, не отнемаме напълно свободата им да изказват мнения, да правят избори и да вземат решения за нещата от живота им, които пряко ги касаят, в зависимост от способностите им на този етап от житейския им път.
Ако ние като родители сме прекалено "отсъстващи", независимо дали е физически или духовно( без занчение, дали сме свръх ангажирани с работа или друго)... Независимо, дали като възпитатели сме просто пасивни или сме привърженици на прекалено либералното възпитание... Или пък, изпадаме в другата крайност и сме прекалено контролиращи и авторитарни и ги товарим с личните си несъществени амбиции, с прекомерните си изисквания и очаквания или сме прекалено обгрижващи... Крайният резултат е един и същ - Неприспособими, непълноценни и не способни да се справят с живота си възрастни. Пасивни възрастни, които нямат смелостта, да правят свои лични избори и да изказват собствено мнение. Не могат да си поставят цели и да планират пътя, към тяхното осъществяване. Нямат волята, да вземат решения и да предприемат действия, нито енергията, упорио и последователно, да работят за тяхното реализиране.
Децата не са"интелектуални принтери".имат нужда от стимулираме на въображението и креативността!
Имат нужда, от поощряване на творческото и логическото им мислене! Децата, на се "интелектуални принтери", но са "емоционални огледала"! Те са отражение на начина по който реагираме спрямо тях, спрямо нашият партньор,.. спрямо всичко, което се случва с нас и около нас. За това ТРЯБВА, ДА БЪДЕМ ВНИМАТЕЛНИ!
Защото, често сме толково фокусирани върху това, което искаме детето ДА БЪДЕ, УТРЕ, че забравяме, че и ДНЕС, то Е човек, който има нужда от нашето време, внимание, обич и подкрепа , ТУК и СЕГА ! <3

Децата имат нужда...

По презумпция сме свикнали да приемаме, че знаем какво е най-добро за децата ни, само защото сме техни родители,
Че като родители, знаем какво искат...
Че знаем от какво имат нужда..
А замисляме ли се, колко често всъщност питаме тях самите, за нещата които пряко ги касаят!?
(А, дори и за онези, които не ги касаят, но на които просто са станали свидетели!)
 Може би , ще останем изненадани от онова, което ще чуем!?.. А може и то да ни даде, една нова гледна точка, за случващото се!?..
А дали това, което искат е онова, от което наистина имат нужда!?...

Ето няколко неща, върху които да се замислим:

Децата имат нужда от:

- вътрешни граници, а не от огради

- от напътствия, а не от коловози

- от морални ценности и норми, а не от забрани

- от добър пример, а не от наставления

 - от канализиране на енергията, а не от нейното подтискане

- от любов и внимание, а не от подаръци

- от разбиране и подкрепа, а не от награди

- от насърчение и поощрение, а не от назидание

- от родители, а не от спонсори, треньори,съдници и.....

- от будители, а не от обУчители, които се държат с тях като дресьори

- от съЗнание и духовност, а не от плагиатстване и дословно възпроизвеждане

- от "бистър ум" и свободен дух, а не просто от перфектна памет..

Децата се раждат с непосредствен,искрен, спонтанен интерес на изследователи и компенсират липсата на знания, с неограничения полет на въображението и свободните асоциации, все още не "кастрирани" от "безмилостната котва" на статуквото. Те имат собствен морал и логика, които са много по-дълбоко свързани със спонтанните емоции, съпреживяването и  "естествената" човешка справедливост...

За това, децата имат нужда от правила, вместо от забрани, които убиват тяхната спонтанност;
имат нужда от насоки, които да канализират тяхната импулсивност и енергия, вместо от ограничения.
Имат нужда от граници,отвъд които да изследват, вместо от рамки.
Децата имат нужда от знания.
Но знания, поднесени така, че да стимулират както логиката и критичното им мислене, изследващи неизбежната връзка между Причина и Следствие, така също и творческото мислене и въображението им.
Децата вярват в реалното съществуване на Магичното, а Науката е своеобразна "материализирана Магия", която се подчинява на определени закономерности и правила.
Ако съумеем да представим науката по този начин, то и децата, ще намерят нужното им вдъхновение, за да се "потопят в тази Магия". Ще намерят, мотивация и личен смисъл, да я изучават задълбочено и да постигнат истински успехи.

Защото, както казва Албърт Айнщайн  ”Въображението е по-важно от знанието. Знанието ще те отведе от точка А до точка В. Въображението ще те отведе навсякъде."

ЗА ЛЮБОВТА, НАДЕЖДАТА И ОЩЕ НЕЩО !♡

    Някак машинално, сме свикнали, да казваме ,че надеждата умирала последна!
Историята обаче разказва,че от Вярата,Надеждата и Любовта, Любовта била най-малка,но издържала най-дълго!
Убеден съм,че ако и в живота беше така,нещата щяха да са други!♡

Защото всичко губи своят смисъл без Любов и променя своята същност! И Вярата, и Надеждата и Мъдростта ! Вярата, се превръща в гола амбиция! .. Надеждата, в Егоизъм! А Мъдростта, в елитарност и снобизъм!...

Лично аз, за себе си преоткрих отново,
една тайна за Любовта!
Ако човек обича истински, никоя "нова" Любов, не може да измести някоя вече съществуваща! Напротив!
Когато човек открие, че в сърцето му има място, за нещо Ново-било то човек, дейност или нещо друго!
Той открива още, че всъщност, в сърцето му има още много място за повече Любов, към всичко останало!
Любовта е като Радостта и като Доброто! Мултиплицира се, и рано или късно, се връща обратно при теб!♡

Лично аз, научих една тайна за Любовта!
Ако човек обича истински, никоя "нова" Любов, не може да измести някоя вече съществуваща! Напротив!
Когато човек открие, че в сърцето му има място, за нещо Ново-било то човек, дейност или нещо друго!
Той открива още, че всъщност, в сърцето му има още много място за повече Любов, към всичко останало!
Любовта е като Радостта и като Доброто! Мултиплицира се, и рано или късно, се връща обратно при теб!♡

Така,че моля ви ! 

Не бъдете прекарено РАЗУМНИ !
Не спирайте да вярвате и да се надявате!
Но преди всичко, НЕ СПИРАЙТЕ ДА ОБИЧАТЕ !♡

"Ехото" - или как животът , ни връща онова, което му даваме

Баща и син вървели из планината. Внезапно момчето паднало, ударило се и извикало: „Оооооххх!" За своя изненада чуло глас от планината, който му отговорил: „Оооооооххх!"

Любопитно, момчето попитало: „Кой си ти?"

И получило отговор „Кой си ти?"

После изкрещяло на планината: „Възхищавам ти се!

Гласът отговорил: „

Възхищавам ти се!"

Разгневено, че някой все повтаря думите му, момчето решило да обиди натрапника: „Страхливец!"

И отговорът бил: „Страхливец!"

Тогава момчето се обърнало към баща си: „Тате, какво става?"

Бащата се усмихнал и казал: „Синко, чуй." После извикал: „Ти си шампион!" И гласът отговорил: „Ти си шампион!"

Момчето се изненадало, но все още нищо не разбирало.

Бащата му обяснил: „Хората го наричат ехо, но всъщност това е животът. 

Животът ни връща всичко, което направим или казваме. 

Не само ние виждаме в света около нас и във всичко, което ни се случва, онова което имаме вътрешна нагласа, да видим! 

Животът ни, също е отражение на нашите действия. 

Ако искаш на този свят да има повече любов, обичай повече!

Ако искаш хората от екипа ти да знаят повече, самият ти придобивай повече знания. 

Ако искаш, хората около теб, "да са още по-усърдни", не се щади! Раздавай се, на 100%!...

Това се отнася за всичко".

Животът винаги ти дава онова, което
ти си му дал. Той не е низ от случайности,
а отражение на теб самия!

Ако искаш той да се промени, трябва първо, да промениш собствените си нагласи и действия!

А, ако искаш, животът на децата ти, да се промени към по-добро, помогни им да станат по-добри хора, от теб!

Какво казах и какво забравих да кажа на детето си, в първият учебен ден

Всяко пътуване, дори най-дългото, започва с първата крачка!...

Моментът, когато детето ни пристъпва за пръв път през училищният праг, за да тръгне по дългият и наистина неравен път на Знанието, е едно от наистина запомнящите се събития!

Образованието е само един от "лостовете" на Системата , да ни обезличи и да ни направи лесни за манипулиране!

Но тръгвайки с ясното съзнание, за това, от нас като Личности и още повече, като родители зависи, как ще преминем през това предизвикателство, след като сме решили да Останем (тук, в България), как ще се адаптираме и как ще се Себесъхраним по време на тази адаптация, в конкретните условия! Какво ще научим, преминавайки през това пътуване и как ще използваме наученото! Защото каквото и както и да се случва, децата ни имат нужда от образци за подражание. Имат нужда от модели, от които да се учат. И няма кой да стори това, по-добре и с повече загриженост и подкрепа от нас, като техни родители!...

И най-вече, как ще научим децата си,да го правят! Защото без значение, да ли са със "специални" според, общоприетите социални критерии или не, винаги ще се най-специалните за нас, техните родители! И защото каквито и да са децата, те имат едни и същи основни потребности

- да бъдат обичани и обгрижени

- от сигурност- да знаят и да чувстват, че каквито да са и каквото и да направят, винаги ще има поне едно място, където да се върнат и да бъдат приети и подкрепени, въпреки всичко

- да бъдат част от нещо по-голямо - семейство, клас, отбор, приятелски кръг, където да са приети такива, каквито са

А със сигурност няма как да научат всичко това, ако абдикираме от личните си отговорности като родители и ако делегираме тези отговорности изцяло на Образованието, както правят много от родители, днес!... И да имаме само изисквания и очаквания!...

Калкото до празничността на "първият учебен ден "!

Вярвам, че именно заради цялата помия която ни залива ежедневно, е добре да използваме всеки повод, да си създаваме положителни емоции и спомени, заедно с децата си! Защото това е едно от истински важните неща, заради които живеем!

Ето няколко неща, които е по-добре децата ни да научат по-рано, отколкото късно!

* * *

9 неща, които пропуснах да кажа първият учебен ден на моето дете

Първият учебен ден! Прекрасен и слънчев, септемврийски празник! Началото на учебната година - вълнения, трепети и пожелания „На добър час!“

Беше отдавна, когато моята дъщеря прекрачи прага на училището. Като родител успях да натрупам 12 годишен стаж в училище. Дванайсет години на радости и вълнения, на смях и сълзи, на двойки и шестици, на родителски срещи и контролни, на препоръчителни списъци и на съвети от стари и нови учители.

И някак се замислих, не толкова празнично, какво пропуснах да й кажа в началото.

Кои са тези истински и смислени думи, които да й помогнат да преодолее предстоящите трудности и ненужния стрес. А в училище има достатъчно и от двете - от ранното ставане и тежката раница до взаимоотношенията с учители и съученици, които понякога стават твърде сложни.

Тези девет неща бих й казала – девет не толкова празнични, но важни и които ще й потрябват в училище. И това е толкова сигурно и неизбежно, колкото уравненията по математика и формулите по химия.

1. Не преследвай на всяка цена високия успех и отличните оценки! Те нямат никаква стойност отвъд прага на училището.

2. Не се чувствай длъжна да бъдеш приятел с когото и да е. Училищното приятелство е нещо прекрасно, но може да се случи така, че твоят приятел, просто да не е в същия клас. Не се огорчавай, върви напред по своя път и непременно ще го срещнеш.

3. В училище няма „специални“ деца. Ще бъдеш заедно, в един клас с пълноценни, макар и все още подрастващи личности. Почти в същия състав ще прекарате, заедно 11 училищни години. И от първия ден започва изграждането на вашите взаимоотношения. Постарай се да се впишеш достойно. Не позволявай да те обиждат и не обиждай никого.

4. Не участвай в никаква форма на тормоз. И ако се случи около теб – не бъди част от това, а ми разкажи и аз ще намеря правилния възрастен в училище, който да го прекрати.

5. Никой не може да ти се присмива и да те унижава. Особено твоя учител. Дори да пееш фалшиво.

6. Ти си малка, но това не означава, че трябва да правиш всичко, което другите искат от теб. Ако не искаш да закусваш – не го прави. Изисквай уважение, но уважавай и другите.

7. Учителят не винаги е прав. Възможно е този човек, способен да бъде учител с голяма буква, понякога да сгреши. Възможно е дори да бъде жесток. С огромно уважение към мисията на учителите, но за съжаление,, понякога в класната стая влизат обидени на живота, слаби, раздразнителни, неприятни и лоши хора.

8. Никой не може да те заплашва.

„Ще ти счупя телефона“ , или „…ще го взема и няма да ти го върна“, „Вържи си косата или ще те подстрижа“ – това нека го кажат на мен! Зная как да им отговоря. А ти стой, слушай и не го вземай присърце.

9. Винаги и във всяка ситуация знай, че имаш защита.

И тази защита – това съм аз. Можеш да ми позвъниш във всеки момент, да ми разкажеш всичко, каквото искаш. И аз ще ти помогна да решиш всяка трудна ситуация. Като Карлсон и Батман. До теб съм.

автор: Корнелия Гълъбова

Източник:Vita Eqvilibrium

...

А вие, пропуснахте ли , да кажете нещо на децата си!?...