Синдромът на емоционалното прегаряне и родителите на деца със специфични потребности!

По данни на Hационалния център по обществено здраве и анализи (НЦOЗA, един от всеки петима българи е изпитвал депресия или пристъп на тревожност в живота си.    В последните години, все повече зачестяват и случаите на паник атаки, като долния възрастов праг застрашително пада все по-надолу. Според Световната здравна организация, това са най-честите психични терзания в световен мащаб,като вече са и сред водещите причини за загуба на жизнена енергия и работоспособност, както и за трайно влошаване на здравето. Живеем във все по-напрагнат, забързан и несигурен свят и никой не е застрахован от появата на подобни проблеми. Именно за това, колкото по-добре сме информирани, толкова по-своевременно и по-лесно могат да се вземат адекватни мерки, които да върнат психичното ни здраве.

Макар че темата за „Бърнаут“ все още остава на заден план, постепено тя започва, да набира все повече популярност дори и у нас, където нещата обикновено се случват, със значително закъснение.

На фона на общото Психоемоционално благополучие, българна живее в обстановка на значително по-висок стрес, поради значителната несигурност, занижените жизнени стандарти и затрудненията при задоволяване на елементарните жизнени поребности на най-значимите в живота му хора!

Понятието бърнаут (burnout) или професионално прегаряне/ изпепеляване е термин, въведен от американския психолог Herbert Freudenberger (1974) в статията „Прегряването: високата цена на високите постижения“. С него се определя състояние на изтощение и фрустрация, комплекс от симптоми и поведение, натрупани вследствие на продължителен професионален стрес. С понятието се обяснява процеса на влошаване на физическото и психическото състояние на работещите в социалните служби, които след година работа ставали депресивни и емоционално изчерпани. Те били по-нервни и раздразнителни, цинични и подозрителни към хората, с които работят.

Преди повече от три десетилетия американката Cristina Maslach (1981), професор по психология от Калифорнийския университет в Бъркли(САЩ), задълбочава изследванията по проблема бърнаут. Тя създава и валидизира първия въпросник, чрез който се изчислява статистически наличието, степента и тежестта на проява на трите компонента на синдрома.

Специалистите стандартно определят бърнаут, като синдром на емоционалното прегаряне, в контекста на загуба на желание и мотивация за работа, намаляване производствената ефективност и качество на труда.

Дебатът дали "бърнаут" на практика Е или НЕ Е заболяване, а състояние на липса на интерес и мотивация в работата още е в ход. Показателно за не съвсем доизяснената му същност, както и за това, доколко това състояние е разпространено и важно говори факта, че преди около година Световната здравна организация (СЗО), официално го включи в своята последната ревизия на "Международна класификация на болестите" (ICD-11 или МКБ) - издаван от нея наръчник, който да направлява лекарите в диагностицирането. Малко по-късно обаче, тя отмени това свое решение и остави бърнаутът в глава “Фактори, които влияят върху здравословното състояние”. “Включването му в тази глава означава, че бърнаутът не е смятан за медицинско състояние, а по-скоро за явление свързано с работата”, обоснова решението на най-значимата международна здравна институция, говорител на СЗО. Той пояснява още, че единствено дефиницията за бърнаут “е променена в светлината на сегашните изследвания”. В този смисъл, бърнаут е описан като “синдром, дължащ се на хроничен стрес на работното място, който не е бил успешно овладян.“

В световната научна литература се откриват редица определения за синдрома на прегаряне. Но въпреки, че разглеждат проблема от всички страни, така и не се е достигнало до единно становище. Въпреки това, все още липсва обща, убедителна дефиниция, която да е приета от всички. Тук ще разгледаме няколко определения, които макар че са или прекалено общи или пределно конкретни, акцентират върху някои ясно разпознаваеми аспекти на синдромът, който се определя като:

-      ”изчерпване на енергията при професионалистите в сферата на социалната помощ, когато те се чувстват претоварени от проблемите на други хора“

-      „синдром на емоционално и физическо изтощение, включващ развитието на отрицателна самооценка, отрицателно отношение към работата и загуба на разбиране и съчувствие по отношение на пациентите. Изпепеляването възниква на фона на стреса, предизвикан от междуличностно общуване“

-      „изработване на личностен механизъм за психична защита под формата на пълно или частично изключване на емоция, отговор на системни психотравматични въздействия, което на свой ред се отразява на изпълнението на професионалните задължения и отношенията с колегите

-      „oписание на специфичния отговор, породен от стреса и емоционалното напрежение, свързано с интензивната работа с други хора, при която професионалистите са „даващите“, а другите – „получаващи помощ“.

Т.е. Бърнаут синдромът носи пряка и косвена вреда за био-психо-социалното лично здраве и това на пациентите, води до бездушие при медицинските професионалисти, липса на съчувствие, състрадание и емпатия, а нерядко и до отказ от сътрудничество и подкрепа за човека в здравна криза. Това засяга личната и професионална ефективност на ангажираните в социалната и здравната свера, както и в образованието и стига до влошаване качеството на полаганите за нуждаещите се грижи.

Ако излезем от контекста на взаимоотношенията в работна среда, както между колеги и особено отношенията специалист-пациент, и пренесем техните характеристики в условията на семейните взаимоотношения, можем да открием изключително много съвпадения, говорещи за наличието на битов синдром на емоционалното прегаряне и изтощение. Естествено важно е да се отбележи, че този синдром има и някои характерни специфики, особено при семействата отглеждащи и полагащи грижи, за деца със специфични потребности.

Много фирми използват изследванията в тази област, за да отчитат ефективността на работа на своите служители и рискът от прегарянето им. Както и за да прилагат своевременни програми за превенция. Защото бърнаут може да доведе до сериозни икономически загуби и до голямо текучество. Така че проблема живо интересува икономически самите фирми и е въпрос на съобразителност те, да вземат мерки за предпазване на служителите си.

В контекста на семейните взаимоотношения, навременното установяване и оказването на адекватана подкрепа, е от изключително важно значение, за съхраняване и възстановяване както на личната психическа и емоционална енергия на ВСЕКИ ЕДИН от членовете на семейството и фокусирането й, върху усилията за отимално реализиране на личният потенциал на детето. А също така и за съхранение на възможно най-благоприятната и подкрепяща за това, семейна среда.

         Именно за това, въпреки че Синдромът на емоционалното прегаряне, класически се разглежда, като състояние свързано с активността на работното място, аз бих искал, да го разгледам, като състояние застрашаващо една по-специална категория хора – РОДИТЕЛИТЕ НА ДЕЦА СЪС СПЕЦИФИЧНИ ПОТРЕБНОСТИ.

И като родител и като професионалист съм убеден, че има всички предпоставки системното претоварване и хронична преумора на тази соцална група хора в дългосрочен план; претовареният им ежедневен график, свързан с обгрижването и рехабилитацията на децата, както и непрестанното информиране, търсенето на нови варианти и алтернативи, за терапия и рахабилитация, които по-ефективно да подобряват състоянието на подрастващите; липсата на възможност за почивка и в допълнение, системното негативно психоемоционално претоварване, свързано не толкова с по-особените нужди от допълнителна подкрепа на техните деца, колкото все още битуващите по отношение на „специалните деца“ предразсъдъци и негативни социални нагласи на отхвърляне, дискриминация и дори агресия, на фона на липсата на адекватна и достатъчна специализиранна професионална подкрепа (както и на достатъчна неформална такава), са според мен абсолютни предпоставки за развитие на бърнаут синдром и дори за достигане до дистрес!

Неслучайно редица изследвания показват, че „синдромът на емоционално прегаряне“ е състояние на хроничен работен стрес срещано при хора, работещи в т.нар. подпомагащи професии - лекари, медицински сестри, социални работници, учители, адвокати и полицейски служители. Все професии свързани с работа с хора, където въпреки професионализма, се предполага наличието на високко ниво на лична отговорност, определено ниво на емпатия и емоционална „обвързаност“.  Според специалстите разглеждащи проблема обаче, най-често от този синдром страдат идеалистите и силно амбициозните хора.

Вече чувам, въпросът на някои неинформирани всезнайковци: „Какво пък толкова са се претоварили родителите на деца с увреждания, ... нали повечето от тях, просто се грижат за децата си? ... Дори не работят!... Всички имаме деца! Нашите деца, освен че имат нужда от помощта ни, за домашните от училище, ходят на спот, алианси, курсове и кръжоци... А освен всичко това, ние сме толкова претоварени в работата и се занимаваме с вякакви идиоти!...“

Немалко хора, поради собствената си неинформираност, силно подценяват ангажираността, претовареността и отговорностите, които понасят родителите на деца със специфични потребности! За това са склонни, да сравняват несравнимани неща. Несравними са, защото докато не си го усетил "на гърба си", е почти невъзможно да си представиш, колко време и усилия струва на едно дете извън т.нар. „норма“, на неговите родители, на специалистите и на всички, пряко ангажирани в този процес хора, то да компенсира дефицитите, които има(в зависимост от техният характер). Особено, когато всичко това на теб, на твоето дете и на най-близките ти хора е дадено „по рождение“, усвоено е своевременно и се използва съвсем естествено и непринудено!... Защото тогава, то изглежда толкова просто и елементарно! Няма как да оцениш, колко дълго време и усилия, може да са нужни, понякога месеци и години, (понякога с многократни връщания и започване „отначало“) една малка победа като това, да координираш действието „ръка-уста“, например!..

За да можеш да продължиш, да се надяваш и да се бориш, някога (евентуално) детето ти да усвои такава елементарна дейност от ежедневието като това, да се храни самостоятелно!... А понякога, и то много често... това, не се случва!... Ако не си го изпитал (или поне, ако не работиш с такива деца като специалист), е на практика невъзможно, да имаш и бегла представа за това, усилията на колко много различни специалисти са нужни, нито за това колко е трудно, да мотивораш такова дете, (дори то да е интелектуално съхранено). Няма как да знаеш и колко лесно може това дете, да падне духом!... Нямаш си представа, ... но сравняваш!... И омаловажаваш!  И това ониществяване и недооценяване на усилията, липсата на разбиране,... липсата на приемане и подкрепа, са само няколко от причините за нагнетяване на напражение и стрес! И обикновено напрежението в работата (професионален бърнаут) и у дома (битов бърнаут), което продължава да поддържа високи нива, за дълаг период от време е основният виновник и рисков фактор. Нима малко от работещите родители пренасят и доработват у дома, недовършената работа или работят през почивните дни (а често и по празниците)?... Малко ли, се чувстват недооценени и пренебрегнати? Всичко това пречи на тялото и ума да разпуснат и да се презаредят.

Настъпването на „прегаряне“ изглежда, че се превръща във все по-масово явление и същевременно, получава все повече внимание от страна на учените и медиите. Все повече хора, напускат работата си поради „синдром бърнаут“.

Има обаче няколко съществени разлики между Работещите родители на деца в норма и родителите, посветили се на отглеждането и развитието на децата си със специфични потребности:

1. Последните нямат възможност „да отпуснат педала газта“. Ангажиментите им не свършват. Нямат опция за отпуск или болничен, ако се разболеят.

2. Те не могат, да "сменят стимула". Тоест, да заменят периодично проблемите в работата, с проблемите вкъщи (или в друга социална група, в която се движат). Не могат, да напуснат или да сменят работата си, ако им „писне“!...

3. Освен че усилията им, рядко биват оценени и не са устойностени (т.е. не се заплащат), те също така рядко виждат резултатите от своя, на децата си и на ангажираните специалисти труд. А крайният резултат, е в много далечна перспектива, пътят до която е осеян с куп въпросителни!

Трудът на родителите, отглеждащи деца със специфични потребности, доста напомня на този на майките с новородени.

Огромната разлика обаче е, че при последните това е просто етап от развитието на детето и нещата протичат изключително динамично, а при първите, е начин на живот и нещата нерядко се усложняват с времето!

Тоест, когато почти всички основни мотиватори, за полагане на усилия за ефективна работа като материални и социални придобивки, възможност за кариера, чувство за удовлетвореност и лична значимост, нужда от успех и резултати от труда и т.н.„НЕ ДЕЙСТВАТ“! В същото време тези процеси протичат при наличието на огромно количество, фрустратори (т.е. препятствия пречещи на постигането на крайната им цел – отимално компенсиране на дефицитите на детето). Защото колкото и да се опитва родителя да се свръх мобилизира, заради единственият водещ мотив – подобряване състоянието на детето, нагнетяващото се вътрешно напрежение рано или късно е силно вероятно, да доведе до емоционално прегаряне! (Дори много по-често, отколкото при трудово ангажираните хора.)

Развитието на Бърнаут синдрома, е СЛЕДСТВИЕ. За това е от голямо значение, да познаваме причините, които обосновават неговото развитие.

Някой от главните причини за възникването и развитието му, според водещите специалисти са следните:

Maslach определя шест основни области на несъответствие, които водят до професионален бърнаут:

-      изисквания към работещия и неговите реални възможности;

-      стремеж към независимост в работата и степента на приложен контрол;

-      вложени усилия в работата и недооценка на приносите;

-      отсъствие на позитивни взаимоотношения с работния колектив;

-      отсъствие на справедливи взаимоотношения в работата;

-      етични принципи на личността и изискванията на работата.

Според известният руски изследовател на изпепеляването В. Бойко, развитието на бърнаут зависи от вътрешни и външни фактори.

Като външни фактори той включва условията на материалната среда, съдържанието на работата и психосоциалните условия на труд.

Вътрешните фактори са тенденцията към емоционална ригидност, свръх преживяването на професионалните дейности, слабата мотивация, моралните дефекти и дезориентацията на личността. (Относно обобщаването на последните, лично аз съм с по-особено мнение, тъй като твърде често амбицията и свръх мотовацията, както и прекалено завишените очаквания, са много много по фрустриращи и стресогенни, в резултат на което, изчерпването и демотивацията, настъпват много по-бързо.

„Емоционалното прегаряне“ само по себе си, не е толкова тревожно като психоемоционално явление, ако бъде „хванато“ навреме. То обаче, може да причини хронична психическа, емоционална и физическа умора, безсъние, раздразнителност и проблеми с концентрацията. Негативните последици от него, могат да се разпрострат върху целият ни живот, причинявайки депресия, тревожност, панически атаки, изолация или опити за справяне с проблема чрез храна, алкохол или наркотици. Може да допринесе още и за появата на редица много по сериозни заболявания като сърдечно-съдови заболявания, диабет или автоимунни заболявания.

Тогава, не е ли логично, ако бърнаут е преумората от работата, като естествено противодействие - да си вземем отпуска и да си починем?

„Бърнаут не е точно преумора, в смисъла на това да си уморен физически от работата. Бърнаут е психическа категория и е свързан по-скоро със загубата на целите. Това е основното нещо, което те кара да се чувстваш не на мястото си – когато загубиш смисъла на работната задача; когато виждаш, че каквито и усилия да полагаш, задачата не се изпълнява; или когато виждаш, че каквито и усилия да полагаш, това не се оценява, или вместо да се оцени, се трупат нови и нови задачи. Това е малко като при възпитанието на дете – ако не го поощряваш за добре свършената работа, рискуваш да се сдобиеш с един по-труден тийнейджър в следващия етап от живота“, казва в едно интервю Д-р Румяна Динолова, глaвeн експерт в отдел "Психично здраве" на „Националния център по обществено здраве и анализи“ и психиатър с богат и разностранен опит. „Бърнаут не се преодолява с почивка, а с промяна.“, съветва тя. Т.е. кризата е по-скоро екзестенциална.

Поради наистина сериозните последствия и заболявания до които може да доведе несправянето със стреса, причинен от бърнаут синдрома, е изключително важно да знаем кои са неговите симптоми, за да предприемем мерки за преодоляването му навреме.

Макар, че (въпреки повишеният интерес към явлението в последно време) все още няма единодушно мнение кои точно симптоми са част от синдрома и кои не, определено съществуват такива, които се срещат доста по-често и всички те се свързват със стреса на работното място или у дома.

Съществуват три основни области на симптоми, които се смятат за признаци на бърнаут синдрома.

Емоционално изтощение: хората се чувстват изтощени, претоварени, преуморени, събуждат се уморени и отпаднали, и чувстват липса на достатъчно енергия. Хроничната умора, нерядко достига до пълна апатия. Изразява се в усещането, че не можеш повече да „даваш” от себе си, че си преситен от непрекъснатото вживяване в решаването на чуждите проблеми и болки(Струва ли ви се познато?). Интересно е, че това състояние се среща твърде често в медицинските професии и е особено изявено при медицинските сестри. Физическите проблеми може да включват стомашно болки. Може да е нарушено храносмилането и цялостната работа на храносмилателният тракт.

        Деперсонализация-Отчуждение от дейностите(касаещо работата или приоритетната ангажираност, в нашият случай – обгрижването на детето): проявяване на негативно отношение към себе си и хората, с които са обект, на твоята приоритетна ангажираност. Хората определят работата си като все по-отегчителна, негативна, натоварваща и разочароваща, което може да достигне до безчувственост, враждебност, дехуманизация, социално отдръпване и емоционално дистанциране от работата,приоритетна за човека. Възможно е да се развие и цинична нагласа спрямо работната среда и колегите.

        Занижена самооценка, себепредставяне в професионален аспект, намалена работоспособност и производителност: бърнаут засяга предимно ежедневните задачи на работното място, у дома или грижите за член от семейството. Хората с бърнаут са изключително негативно настроени към това, с което се занимават, трудно се концентрират, апатични са и им липсва креативност. Човек престава да вижда положителните резултати, които е постигнал и акцентира само на неуспехите. Чувства се нереализиран. Мисли, че не се справя успешно, че не е добър в това, което върши, че се проваля – до некомпетентност.

        Нещо характерно за голяма част от семействата обгрижващи и отглеждащи деца със специфични потребности е „капсулирането“ и свръхфокусирането върху „проблема“, които са тясно взаимосвързани и действат на психоеоционалното ни състояние, като „тенджера под налягане, без предпазен клапан“.

        От една страна, все още широко разпространените предразъдъци и негативни социални нагласи, изолират тези семейства. Често, дори приятелският кръг и роднините, постепено се отдръпват, (дори просто, за да не се товарят излишно, с допълнителни негативни емоции.)

        От друга страна, прекомерната ангажираност на родителите, около обгрижването и осигуряването на оптимални условия за рехабилитация, насищат твърде много еждневният им график и рядко им остава свободно време, за неформални срещи с хората, които все още са останали част от живота им и чиято подкрепа им е изключително необходима. Така, семейството изпада в своеобразен социален вакуум, без възможнот, членовете му, да „вентилират“ и да „изпуснат парата“.  

        Така родителите постепенно все повече губят възможността, да отделят време за себе си; за неща, които ги радват и отпускат; за споделяне на проблемите с някой, който не е част от семейството и не е толкова емоционално ангажиран с проблема. Човек, който има по-обективна преценка и може да им даде разлчна перспектива и подкрепа. От друга страна, контактите които остават на семейството, обикновено все повече са с други семейства, със сходни съдба и проблеми. Което само по себе си не е лошо, защото може да обменят полезен опит и да се подкрепят взаимно. Но пък, човек има нужда от повече възможности, да избяга от рутината. Има нужда от разнообразни контакти, в различна среда, изпълнявайки различни социални роли, които му носят различни емоции, гледни точки и опитности, за да има повече възможности, да поддържа мотивацията и духът си на ниво. Както и да продължава, да развива собственият си потенциал, като генерира психична и емоционална енергия. За да продължи да вдъхновява и подкрепя детето си, и да се бори, оставайки плътно до него, в тази му борба.

        Подкрепящата среда, възможността за бягство от рутината и „смяна на стимула“(пък било той дори и отрицателен), преместването на фокуса върху други неща и дейности (особено ако са ни любими, носят ни удовлетворение и са съпреживени със съмишленици), е изключително важно. 

        Без тях, свръхфокусирането върху един единствен проблем, с един и същ ограничен кръг от хора в дългосрочен план (още повече, когато сме емоционално ангажирани с тях) много по-бързо нагнетява напрежението, в следствие на което прагът ни на търпимост и устойчивостта на стрес пада и прегарянето е неизбежно. Особено ако, целите са далчени, а изходът несигурен.

        Естествено, наличието на предпоставки и условия, за определен психичен феномен, не значи задължително, че ще доведе до него, като следствие, защото всеки човек, има раличен праг на поносимост на стрес. Добре е обаче, да се има предвид, че определени обстоятелства, е много по-вероятно, да предизвикат определени негативи врияние, които съвсем не се радко явление. За да знаем, че ако изпитваме за по-дълъг период от време, е добре да се обърнем, към специалист и да се предприемат необходимите адекватни мерки, преди нещета да се влошат.

В друг блог, ще разгледаме, как се разпознава бърнаут синдром и какво може да ни помогне по-добре да се справим с него!

Източници: 

dnevnik.bg- Д-р Румяна Динолова, психиатър: Бърнаут не се преодолява с почивка, а с промяна

Теоретични основи на професионалния стрес и Бърнаут синдрома / Автори З. Лечева, Л. Георгиева, M. Стойчева

medpedia.framar.bg - Как да разпознаем и да се справим с бърнаут синдром / Автор: д-р Албена Ройдева

МКБ10

Достъпната среда - вчера и днес!

♿   ♿   ♿   ♿   ♿   ♿

Подлеза за самоубийци пред "Благоевградска професионална гимназия"

наклонът на рампата е поне 60 градуса, а ширината на разкривените стъпала е колкото ширината на ходилото.

        След като вече разгледахме нащата такива, каквито трябва да бъдат. След като видяхме, какви са описани "в книгите" и на какви условия трябва да отговаря средата, която ни заобикаля, нека да погледнем, КАКВА ВСЪЩНОСТ Е РЕАЛНОСТТА ! (Макар всеки от пряко и косвено засегнатите, достатъчно добре да я познава!)

        На проведена преди почти две години от Комисията за защита от дискриминация (КЗД) кампания „Достъпна България", резултатите от извършените проверки показват, че от проверените общо 538 обекти, едва 60 (или по-малко от 10%) са достъпни и ще бъдат включени в списъка на обекти, за които предстои сертифициране за достъпност.

При останалите 478 проверени обекта е констатирано наличие на недостъпна среда и са образувани производства.

        Направените обобщения и изводи логично сочат, че недостъпната среда е общонационален проблем. Тогава Комисията за защита от дискриминация обяви, че никога досега не е правена толкова масирана кампания, свързана с достъпността на средата и че кампанията „Достъпна България“ е безсрочна, а нейната цел е да бъде осигурена достъпна архитектурна среда за хората с увреждания, че такива обобщения на дейностите на КЗД, свързани с недостъпната архитектурна среда, ще бъдат давани на всеки три месеца.

        Интересното е, че по груби сметки за"масирната" кампанията продължила шест месеца, се падат приблизително по 1,5 проверени обекта, на ден( без почивните дни и празниците).

От данните обаче, не стана ясно, нито колко от проверените обекти са в столицата и колко в провинцията. Пишеше, че са глобени МОЛ-ове и други частни обекти, но не и дали има актове и глоби на държавни институции, чиято достъпност е много по-важна за гражданите, особено за тези, в неравностойно положение. А, следващи публично оповестени подобни отчети на "Комисията....", от тогава не съм срещал....

А в нито в регионален, нито в национален план, някаква драстична промяна в тази насока, не се забелязва.

        Въпреки че се правят някои твърде плахи опити за промяна, у нас все още достъпната среда е фикция. Правят се плахи единични опити, за подобряване на условията, за по-свободно предвижване и достъпност, вменяват се задължения на някои юридически субекти, да осигурят по-добри условия, за хората в неравностойно положение. Така например, задължиха банките, да осигурят условия или помощ на хората с увреждания, при достъпа. Като цяло обаче, самата държава, работи както обикновено "на парче"(като за повечето неща у нас), като ръководният прнцип е, "по-ефективно усвояване на евросредства, а не целесъобразност, ергономичност и истинска полза, за нуждаещите се целеви групи.

Община Благоевград- фоайе

Апропо: За да сме честни и справедливи - пред входа на Общината има огромно показно и изключително неудобно и нефункциоално архитектурно недоразумение, под формата на инвалидна рампа

(Асансьорите поемат максимум трима души. Тесни, вити стълби водят до четвъртият етаж, където се намира Отдел"Социално подпомагане", който обслужва майките, семействата на хората със специални потребности и остналите хора, в неравностойно положение.)

Основни административни сгради и институции, както и централни възлови места в градската инфраструктура, не само в провинцията, но и в Столицата, все още остават трудно- или недостъпни.

 "Окръжен Кооперативен Съюз"

 

ЮЗУ "Неофит Рилски"

Подхода към Централният Вход

Стълбите от паркинга, към централният вход

А, и като казах ЮЗУ и паркинг!...

Не мога да не ви споделя и този уникален сам по себе си знак!

Само 'дето, ние лично поне, не усяхме точно, да разтълкуваме предупреждението!???

Внимание!... Инвалиди!... 

Не оставяйте цени вещи в автомобила, да не ви ги оплячкосат инвалидите, 'дето се навъртат тъдява, в търсене, как да стигнат до Корпуса!

Стълбите към Ректората

Подход към Ректрата от служебният паркинг

"Инвалидният паркинг", до който се стига след "панорамна"обиколка на целият комплекс,

                     Рампа от Учебният корпус, към Библиотеката, Студентският стол" и Ректората и подход, към Корпуса. 

 Щеше да е страхото, ако рампите, не водеха само до партерите на сградите, 

защото асансьорите (както и в Общината), побират трудно трима души и дори бебешка коичка, няма как да влезе! 

             Всъщност, това е основният проблем в Университета - че и в Учебният Корпус                       и в сградата на Ректората, достъпността е до ниво Партер! 

 

За да бъдем коректни и обективни, трябва да кажем, че тези дни минавах набързо край Университета и мимоходом, забелязах, че са правили някакъв ремонт на пространството, което е подход към Учебният Корпус и Ректората, но нямах време, да разгледам по-добре!

Щом имам възможност, ще кача и актуални снимки, след рамонта.

 Поликлиниката и Областната МБАЛ 

Стълбите към централният вход на Поликлиниката и Областната МБАЛ - рампата след горната 1/4 мисериозно изчезва. Единственият шанс да стигнеш до входа е, да минеш по рампата за линейките или да обиколиш половината град и да се влезе откъм входа за отделенията.

По интересното е, че за да се използва асанцьорът за носилките, трябва да се вземе чип от "Спешно отделение". Но пък, за да слезеш с асансьора, след като веднъж си се качил, трябва да слезещ пеш по стълбите и да се качиш, ползвайки чипа, до необходимият етаж.

Само до преди няколко години пък, до ТЕЛК комисиите можеше да се стигне или по стълби, естествено, без рампа или през врата, през която НЕ минаваше инвалидна количка.

Интересно акробатично упражнение, ако си сам с инвалидната си количка.

Основните подходи към централните градски площади   

пл."Георги Измирлиев" 

След 8-9месеца ремонт на центрелната градска част, в най-големият студ през януари, бяха юрнали момчетата, да разбият направената само преди няколко месеца от Американският Университет, единствена здрава рампа и да монтират траверсите за този инвалиден евалайзер.  

Самата рампа обаче монтираха и опаковаха едва напролет и така , до сега!

За това пък на 50тина метра от въпросната рампа, където имаше монтиран 

вече от повече от година НЕРАБОТЕЩ инвалиден асансьор, монтираха втори - нов.

Така, след прословутият реновиращ ремонт, се окрасихме с цели три инвалидни съоражения, в рамките на 50тин квадрата, от които едното ДОРИ РАБОТИ, от време на време.

Остава въпросът, така и така са усвоили парите, не можеше ли, единият асансьор, да се монтира като външен в сградата на Общината, която е почти отсреща!? Или тогава, разни "кресливи майки" на деца със специфични потребности, много ще почнат да притесняват администрацията по етажите!?

Да не пропуснем и другата ни нова придобивка, след реновирането на централната градска част!

Рампата към Оръжната Библиотека, с приказно надвисналите на главите на проявилите неблагоразумието, да я използват тераски с бодливи храстчета, с неясен лично за мен произход 

и изненадващ прав ъгъл, по средата на "трасето", за да изпита майсторството и реакциите на управляващите бебешките и инвалидните колички.

Ако търсите малко адреналин, може да опитате трасето при зимни условия, когато е позаледено и непочистено, както на снимката! 

и пл."Макединия"

Стълбите от "Моста на влюбените", към площад "Македония", за екстремно каране на велосипед или ръчна количка, с едно колело. Дори и да сте майстор в подобни изяви обаче, трябва да внимавате, защото и единствената рампа, за едноколесни, свършва преди последното стъпало!

Основно Училище "Х" 

Няма да споменавам кое е училището. Който трябва, ще си го познае!

Ама друго си е, да си естет и инвалидната ти рампа, да е окичена ОТВСЯКЪДЕ с цветя!

Че е неизползваема, е просто досадна дребнава подробност!...

'ми к'во, толкоз!? Ше си го 'дигнеш пак на ръце!

Нали изискванията, са формално изпълнени!?...

То, красотия, до шия!...

Хем и ръцете ти пълни!... Хем и душата!

ЗООпарк - Благоевград

И така, след като се насладихме на панорамната обиколка на Централната градска НЕдостъпност, да кривнем малко в страни и да видим какво става с прословутият ни някога толкова красив градски ЗООпарк - един прекрасен някога комплекс, заедно с великолепният тогава "Розариум" около него (който пък, вече е съвсем само спомен)-

ЗООпарк, който днес, е по-скоро "Гробище за НЕ домашни любимци".

Ако сте с какъвто и друг превоз, различен от собствените ви крака,  разходката тук е наистина наситена с доста адреналин и напълно НА ВАША ОТГОВОРНОСТ!

Добрата новина е, че развличайки децата нагоре-надолу, топите мазнини и сваляте килограми!

Страхотно кардио!

                За да не създадем обаче впечатление, че само в провинцията е така!...

В Столицата, положението съвсем не е по-розово и всеки родител на малко бебе в количка или на поотраснало дете със двигателни ограничениня на който се е налагало да се предвижи от точка А, до точка Б използвайки подлез или асансьор, го знае много добре!

Не знам на колко от вас, скоро ви се е налагало, да преминете с детска или инвалидна количка, до някоя от спирките разположени през пътя покрай Централна Гара и Централна Автогара - София. Аз, съпругата и сина ми, бяхме изправени пред това предизвикателство неодавна!

        Нито един от четирите инвалидни асансьори, които успяхме да открием, не работеше. Рампи, за огромно наше разочарование, също не открихме! Никакви пешеходни пътеки и каквато и да било сигнализация, освен на пресечната точка на пътното платно, с вело алеята, отиваща към центъра! Търсихме, също без резултат!... Единственият начин да преминем беше, да пресечем на свой риск и отговорност, всичките 7-8 платна и трите трамвайни релси

(Извинявам се, ако в бързината, не съм преброил правилно и съм допуснал фактологическа неточност!)

        Не знам, дали някъде е имало скрит подстъп, за който никой не можа да ни упъти, но при пресичането ни в едната посока, човек с електрическа инвалидна количка и без придружител, предприе същата рискована маневра!

ПОДЧЕРТАВАМ!!! Не говоря за провинцията. Говоря за ЕВРОПЕЙСКА СОФИЯ - XXI век!

        За "централните разпределителни възли на страната!!! Международни възли, през които преминават хиляди българи и чужденци, ежеминутно, всеки ден! Да речем, че ние, българите сме свикнали, да се придвижваме, по самия цетър на най-големият ни и представителен град, "off road" ! Да, но чужденците, които идват, за да се наследят на прелестите на нашата Родина, за които толкова са слушали!?.... Защото, за повечето "бели" еропейски държави, двигателният или друг дефицит, не е причина, за ограничаване на свободният достъп на придвижване и нямат проблем, да пътуват до всяко кътче на Света.

        Слязат ли обачем в уж "европейска" България, нещата се оказват съвсем различни от очакванията, на средния (че и на под средния) европеец - космополит!

        Апропо, на един по-късен етап, ни се наложи да ползваме Метрото, поради друго наше неблагоразумно решение, че можем да стигнем с градски транспорт, до Клиниката за рехабилитацията на Деян, в Банкя! Естествено и съвсем нормално, с Метрото пътувахме комфортно, спокойно и безпроблемно!

        Проблемът беше, че подлезите, които бяха подстъпи към Метрото, бяха абсолютно недостъпни, въпреки, че единият, представете си дори имаше и рампа! Която обаче беше с такъв наклон, че можеше да й завидят и супершанците, за ски скокове!

        За да сме честни, трябва да отбележим, че Метрото разполагаше с подобаващ инвалиден асансьор (зад касите и загражданията), за всички "екстремисти", успели да се преборят със страха, да не се пребият и със стръмните стълби.

        Това обаче, не беше единственият сюрприз, през това паметно за нас пътуване, с две деца в колички и доволно количество багаж, за почти едномесещен престой в клиниката!

        След като, благополучно се добрахме, до изхода от Метростаниция "Сливница" в Люлин, с надеждата, че трудното е останало зад гърба ни и с амбицията, да хванем автобус, който да ни откара до Крайната ни дестинация - в Банкя, бяхме безкрайно изненадани, не само че автобусите по четрите автобусни линии до там се движат на интервал межу 40 и 60мин, но и НИТО ЕДИН АВТОБУС от НИТО ЕДНА от линиите, НЕ Е ИНВАЛИДЕН !!! И това, до дестинация, известана с лечебните си води, където един от основните поминаци на хората е работата в Клиниките и Санаториумите, които са една немалка част от града! Ще си спестя описанието на висенето и очакване на някакъв автобус, с дете със специални потребности и бебе на 5-6 месеца, в средобедната жега на юлските горещници!!! Ще ви спестя и как се прехвърлят, колички през пречките, постаени по средата на автобусните стълби, да се хващат бабките!...

        Слава Богу, все още се намират и Човеци, без чиято помощ и на влизане и излизане от подлезите на метростанциите и при качването и слизането от автобуса, бяхме изгубени!

        Та така, хубаво е да се бием в гърдите и да се хвалим гръмко, колко сме направили "европейски" вида на Столицата ни, ама да си бръмчим с джиповете, 'дето са с проходимост на военни бронетранспортьори и придружаващи патрулки със включени сирени! и да не знаем, какво е градски транспорт!

        А на останалите, да ни е честита и "достъпната" среда и инфраструктура , и свободният достъп на предвижване, гарантирани от МЕЖДУНАРОДНАТА ХАРТА, ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА, която България подписва още през 2007г., ама кой да помни толкова отдавна, нали тогава са управлявали други !

        Но все пак, за да завършим с нещо позитивно, трябва да кажем че има и части (и дори и държавни институции, които наистина са се погрижили, да осигурят необходимите условия, за достъпност! Колко се ползват наистина, не коментираме, защото повечето, лично аз не съм ги виждал в действие!

        Изключително приятно впечатление ни направи обаче факта, че в "Рилсаката света обител", където решихме да отведем децата ни преди около месец, не само имаше евалайзер, за 4-5те стъпала към първият етаж, в реновираната "хотелска" част на манастира, но и бяха взели под внимание, че сме с дете с двигателни проблеми и ни настаниха точно там, на първият етаж, за да ни облекчат максимално!

        Така и не ни се наложи, да ползваме рампата, тъй като пък ние, се бяхме подготвили, с раници, за ностнето на децата, защото ни "изплашиха", че до Манастира няма автобус с голям багажник, който да качи инвалидната ни количка. Важното обаче е, мисълта и отношението!

Всъщност, точно в автобуслите в които се возихме, имаше. Имаше и място за инвалидната ни количка на Деян и добро тоношение от шофьорите! Но пък в едни други автобуси (т.е. бусчета), които пътуват по същият маршрут, почти нямаше багажник, защото явно превозвача беше решил, че още две няколко сдалки, са му по-рентабилни от някакъв там багажник, от който пари не изкарва! .... И за един шофьор, който най-невъзмутимо ни остави в 40градоствата жега и пек, с малко дете и дете в индалидна количка, да висим да чакаме още час, друг автобус, "на късмет"!

Но това е друга история!...