Когнитивно-поведенческата терапия (КПT) е краткосрочно целенасочено психотерапевтично лечение, което използва практически подход към решаването на проблемите. Целта й е да промени моделите на мислене или поведение, които са в основата на проблемите ни, и така да променят начина, по който се чувстваме.
Когнитивно-поведенческата терапия се използва за лечение на широк спектър от проблеми в живота на човека – от безсъние до трудности в отношенията, злоупотреба с наркотици и алкохол или тревожност и депресия. КПТ работи чрез промяна на нагласите на хората и тяхното поведение, като се фокусира върху мислите, образите, вярванията (когнитивните процеси на личността) и как тези процеси влияят на начина, по който се справя с емоционалните проблеми.
Когнитивната терапия се основава на теорията, че голяма част от начина, по който се чувстваме, се определя от това, което мислим. Нарушенията, като например депресията , се смятат за резултат от погрешни мисли и убеждения. След корекция на неточните убеждения се променя начина, по който възприемаме събитията, а в резултат се подобрява и емоционалното ни състояние. (Изследвания показват например, че хората с депресия често имат неточни убеждения за себе си и за света.)
Важно предимство на когнитивно-поведенческата терапия е, че тя обикновено е кратка, като отнема от пет до десет месеца за повечето емоционални проблеми. Клиентите посещават една сесия седмично, като всяка сесия трае около 50 минути. През това време клиентът и терапевтът работят заедно, за да разберат проблемите и да разработят нови стратегии за справяне с тях. КПТ дава на пациентите набор от принципи, които могат да прилагат, когато им е нужно, за да подобрят живота си.
Когнитивно-поведенческата терапия може да се смята за комбинация от психотерапия и поведенческа терапия. Психотерапията подчертава важността на смисъла, който ние самите придаваме на нещата и как мисловните модели започват в детството. Поведенческата терапия обръща особено внимание на връзката между нашите проблеми, нашето поведение и нашите мисли. Повечето психотерапевти, които практикуват КПТ, персонализират терапията според специфичните нужди и индивидуалност на всеки пациент.
История на когнитивната поведенческа терапия
Когнитивната поведенческа терапия е създадена от американския психолог и психиатър Арън Бек през 60-те години на миналия век. Първоначално той констатира, че при някои от пациентите му с депресия и тревожност психоаналитичната терапия не постига удовлетворяващи резултати. В процеса на работата с тях той открива тенденция за вътрешен диалог, от който до него стига само малка част. Например, в терапевтична сесия клиентът може да мисли за себе си: "Той (терапевтът) не ми е казал почти нищо днес. Чудя се дали е раздразнен от мен?". Тези мисли могат да накарат клиента да се почувства неспокоен и дори ядосан. В такъв случай той може да отговори на тази мисъл с още една: "Сигурно е уморен или пък може аз да не съм говорил за най-важните неща". Втората мисъл може да промени начина, по който се чувства клиентът.
Бек осъзнава, че връзката между мислите и чувствата е много важна. Той създава термина автоматични мисли, за да опише мислите, изпълнени с емоции, които могат да се появят в ума. Бек установява, че хората невинаги са напълно наясно с тях, но биха могли да се научат да ги идентифицират и да ги споделят с него. Ако човек се чувства разстроен по някакъв начин, мислите обикновено са отрицателни и не са нито реалистични, нито полезни. Бек открива, че идентифицирането на тези мисли е ключът към разбирането на клиента и към преодоляването на неговите трудности.
Той нарича лечението когнитивна терапия, защото в неговата основа е именно мисленето. Лечението е известно като когнитивно-поведенческа терапия (КПT), тъй като използва и поведенчески техники. Балансът между когнитивните и поведенческите елементи варира в различните терапии от този тип, но всички те попадат под общото понятие когнитивна поведенческа терапия.
Когнитивно-поведенческата терапия се основава на модел или теория, според която не самите събития ни разстройват, а значението, което им придаваме. Ако нашите мисли са прекалено негативни, те могат да ни накарат да повярваме в реалност, която просто не е реална.
Например, ако допуснем грешка на работното си място, може да повярваме, че сме напълно безполезни и неспособни. Това убеждение може да ни накара да се съсредоточим върху грешката си (която приемаме като доказателство, че убеждението ни е вярно) и мислите за това, че сме "безполезни" и „неспособни”, вероятно ще доведат до отрицателни емоции (чувство на неудовлетвореност, тъга, безизходица). На свой ред тези мисли и емоции може да ни накарат да започнем да избягваме всякакви предизвикателства на работното място - поведение, което би могло да ни предостави още доказателства за убеждението, че сме напълно „безполезни”.
В резултат на това, е все по-малко вероятно негативния поток да бъде спрян от конструктивна мисъл, което означава, че ще започнем да се съсредоточаваме още повече върху грешките, които правим, за да укрепим убеждението си, че сме "безполезни". В терапията този пример може да бъде идентифициран като самоизпълняващо се пророчество или "цикъл на проблема”.
Редактор: Ина Фенерова
Източник: psychology.framar.bg и psychcentral.com
