Понякога Надеждата е котва,
която приковава ни в познатото.
Прасето е спокойно в СВОЙТА локва,
а жабата, комфортно в СВОЙТО блато.
Понякога Надежда ни мами.
Приспива ни с безброй самозаблуди.
Че други, ще решават наш'те драми.
И по-загрижени за нас, ще бъдат Други.
И нужно е, да скъсаме веригата.
И здраво да гребем към непознатото.
За да изплуваме и изпълзим на дигата,
към миналото с гръб и с взор към необятното.
Не впрегнем ли сами и ум и мищници,
за да достигнем своето спасение.
Ще си останем малки сиви мишчици,
роби на нечие благоволение.
28.11.2021
Ивайло Апостолов
Няма коментари:
Публикуване на коментар