Да бях поет❗Да можех, да опиша
закътаните тайни на сърцето
и малко по-свободно, да задишам
от всички многоточия,... тирета...
От всички въпросителни,...
кавичките
и удивителните
(с пегел, между сричките) ❗..
Да го излея в приказна балада
и на любимите ми хора, в серенада❗
Да ги притисна силно до сърцето,
за всичкото недадено, но взето
от толковва познатия адрес❗
Да спра, да чакам утре-то, а ДНЕС
преди да стане късно, твърде късно,
да се подстрижа и да се избръсна❗
Да си износя най-"изтоканите" дрешки,
без страх от недоразумения и грешки ❗
Че тъй живота ни изтича в стремглаво бягане.
И щастието си "за утре", все отлагаме ❗
Все има нещо друго "адски важно" ❗
А времето коварно и продажно
ни стяга в свойта примка, като роби.
Едно тиренце върху камъка надгробен,
добавено небрежно между датите.
(Залог безмислен за"Престиж", пред непознатите.)
Забравили за преходност и тленност
изтичат миг, след миг любов и споделеност
като зрънца от пясък между пръстите...
(А вие, сивотата със дъга, кога изпъстрихте!? )
В мигът-живот между последния стон и първото изплакване,
не дръжте щастието "на изчакване" ❗
И чувствата към най-любимия,
не заслужават, да остават никога "под
линия" ❗
Ивайло Апостолов
10.02.2022
Няма коментари:
Публикуване на коментар