Бог съществува. Бог дава и Бог взема.“ Целият живот на Пратеничката на Милосърдието, Върбинка Димитрова от Илийно, е безапелационно и категорично доказателство за житейския й завет.
Преди няколко дни приятелката ми Деница Георгиева сподели една изключително интересна и вдъхновяваща история, за една още по-изключително забележителна и вдъхновяваща
българка от малкото селце Илийно, община Търговище, в Източния Предбалкан. Само на 12 км. от Омуртаг.
Историята е много добре написана от Деляна Бобева. Така, че ще ви я препредам почти без корекции.
Историята на тази забележителна и разбира се малко позната у нас жена, се побира в два куфара, един майчин сандък, 7 сини чувала от сезал, няколко албума със снимки и .. цял свят.
Тя започва, когато на 8 ми март 1917 година, в дома на Димитър - кмет на търговищкото село Илийно и акушерката Неда се ражда момиченце, без крака и ръце, и продължава повече от 9 десетилетия, изпълнени с много жажда за живот, приключения, обич и смисъл.
Когато се родила Върбинка, съседки съветват майката, акуширала на стотици бебета в три села в района, да пререже само пъпната връв и да го остави .. да си иде. ( Явно нагласите към, малко по-специалните деца, не са се променили особено от тогава! )
Попреминалата 40-те си години Неда вече имала 6 деца и седмото, изтърсаче, можело и да бъде спестено. Още повече, в този му вид, в който дошло на бял свят: с липсващ един крак до коляното, а друг , без ходило и две ръце- едната липсваща до лактите, другата -до китката.
В тежката първа следродилна нощ в съня на Неда идва „Старият човек, или Бог“, както по-късно и тя и дъщеря й Върбинка, ще го нарекат. Той смъмрил акушерката в съня, с думите:
„Щом така съм ти я пратил, значи така трябва да е.“
На сутринта кошчето, в което спяло недъгавото новородено било обляно в светлина. Много светлина. Димитър и Неда приели тежкия жребий, отреден им от съдбата.
Няколко дни преди появата на изтърсачето, една от дъщерите на Неда- сънува сън. В него й се пуска послание: че майката ще роди навръх Връбница, и то момиче.
Така, появилото се навръх Връбница сакато момиче идва с Божията си орисия, и с името си-
Върбинка Димитрова Тодорова.
Върбинка е изключително силно защитно име и най-вероятно не е избрано никак случайно. От дълбока древност се знаят изключително силните лечебни свойства на тази билка в много области.
Вярва се, че точно с върбинка са лекувани раните на Исус след свалянето му от кръста.
А в древността, по времето на свръхестествените създания, се е вярвало, че върбинката се използва за елиминиране или заплашване на вампирите
И името напълно съответства на същността на своята притежателка.
Години по-късно в личните документи на станалата световно известна Върбинка, рождената дата вече ще е друга. Както и годината на раждане - 14-ти април 1924 година. „Подмладяването“ с цели 7 години ще има цена- спасението на два живота: този на Върбинка, и на нейния най- голям брат Христо.
Именно тази 100 годишнина на видната жителка на село Илийно, почетоха с първа и голяма паметна изложба от Регионалния музей в Търговище.
За да изпълнят последното желание на Върбинка Димитрова- нейният архив и ръкоделия, създавани цял живот да намерят място в музея на родното й село, в местното ТКЗС, както и да се построи черква в селото. От разстоянието на 100-те години време, църква в Илийно вече има- на 73 години е, но се нуждае отчайващо има от ремонт.
На тези две желания на Върбинка Димитрова, наричана приживе в Близкия Изток като „Чудото на 20-ти век“ или в Европа като „дарената от Бог“, е посветила 7 професионални години докторът по Нова история от Регионалния музей в Търговище Тоня Любенова.
Приема това за своя мисия. Заяви го убедително по време на откриването на изложбата за Върбинка, под надслов: „Изпратена от Бог“
Всичко започнало през лятото на 2007-ма година, когато в родното село на Върбинка се появил варненецът Слави Василев. Жител на малкото швейцарско селце Бетлах. Селото в което през 2010 година намира последен дом и Върбинка Димитрова от село Илийно, Търговищко.
Варненецът донесъл два кожени куфара и един сандък и ги дарил на кметицата на селото тогава и сега, Вилдан Ахмедова. Да ги пази и нареди в музей, каквото желание имала дарителката и швейцарска гражданка Върбинка.
Вилдан ахнала като отворила куфарите. В тях грижливо подредени били събрани ръкоделията на съселянката й Върбинка, напуснала родния дом още през 1938 година: нейните гоблени, копия на бродирани гербове, плетива, бродерии, които тя дарявал на различни държавни глави по света.
Понеже в селото нямали къде да сторят музей, а този на ТКЗС-то, който помнела Върбинка, отдавна бил в историята, Вилдан прибрали грижливо куфарите в една стая, под ключ.
Десет години по -късно, същият Слави Василев, варненецът от Швейцария, се появил на вратата на градския музей в Търговище. И стоварил 7 сини чувала, завързани плътно със сезал. Другата част от живота на Върбинка Димитрова.
В тях бил целият архив на жената, прославила България и силата на човешкия дух, приживе превърнала се в мисионер на доброто и надеждата, на волята и желанието за успех, въпреки прокобата на съдбата.
Сред чинно събираните с десетилетия изрезки от вестници, плакати, снимки, албуми, рекламни брошури, документи и лични спомени, Тоня Любенова открива и дарителски лист. За двата куфара и сандък, оставени в кметството на Илийно.
Така ръкоделията на Върбинка стигат до Регионалния музей в Търговище и правят възможна изложбата, открита ден след Връбница там.
Експозиция, която ще остане отворена за посещения до края на есета тази година.
За всички, имащи нужда от още едно потвърждение, че „с вяра, воля и търпение, всичко се постига“, както и че „Бог съществува. Бог взема, но Бог и дава“- житейската философия и на Върбинка Димитрова. Българската Майка Тереза. Боготворена по света и напълно непозната у нас. Чудото на 20-ти век, Лечителката на стотици нуждаещи се от помощ души.
Коя е Върбинка?
Божията ръка в живота на малкото селско момиче се появява още в първо отделение.
Независимо от липсата на крайници, Върбинка тръгва на училище. Носят я братята й, баща й на ръце или със специални приспособления, изработени от домашните й, тя се придвижва с помощта на коня Гривчо и вярното куче Султана, за да стигне до училището. По-късно двете животни ще са неизменна част в нейните бродерии.
Гривчо и Султан чакали своята приятелка да приключи с училището и я отвеждали отново у дома, пише самата Върбинка десетилетия по-късно в спомените си.
Въпреки липсата на ръце, Върбинка се научава да чете и пише, отново със специални приспособления, изработени от баща й, но „поръчани в сънищата й от Стария човек“.
От спомените на Върбинка става ясно още, че в трето отделение учителката им поставила задача: да донесат конци и прежди от къщи, за да се уча на ръкоделие и плетка с една кука. Момичето плакало много, понеже знаело, че това няма как да се получи с нея.
Но Върбинка била специална. И също като по- голямата й сестра, която по-късно ще стане монахиня в Соколския манастир, сънищата й били символични и чрез тях тя получавала важни послания.
Отново в съня й се явил „Старият човек“, който заръчал как баща й да й направи гривна на ръката, на която да приспособи малък шиш. За да се научи да плете на една кука ида бродира.
Така за Върбинка се отворила нова посока, която завинаги щяла да промени живота й.
Завършила отделенията в нейното село, а после прогимназия в Омуртаг. Когато не ползвала помощта на Гривчо и Султан, лазела на колене, за да се придвижва. Така до 19-та си година. Когато през 1936 година събрала кураж да пише писмо до цар Борис Трети и царица Йоана Савойска.
От тях Върбинка искала помощ, за да може да продължи да учи ида е полезна на други хора като нея.
От Двореца уважили молбата на момичето от Илийно. Отпуснала й 500 лева, като отделно царят нареди столичен ортопед да изработи протези за краката й. Лекарят ги направил, но протезите били тежки, всяка от които по 7 килограма.
После поканили Върбинка Димитрова на ауденция в Двореца.
Там били смаяни от уменията на момичето, което плете и бродира без ръце, само си „нарежда“ дългата коса, само се обслужва. Най- силно обаче били респектирани от нейната воля за живот, упорство и вяра в Бог. И от лъчезарния й характер, въпреки трудната съдба.
Предложили й да продължи образованието си, като се превърне в същото време и в мисионер и посланик на надеждата за всички онеправдани, пострадали и изгубили своите крайници, или имащи такива близки. Както и да посещава българските училища и демонстрира своите умения. От Железниците й дали двегодишна безплатна карта за пътуване.
Лично министърът на просвещението на Царска България, безпартийният Николай Николаев пише първата реч на Върбинка Димитрова, която тя да произнася по време на своите лекции и демонстрации в българските училища, клубове, вечеринки, женски събирания, болници, сиропиталища, санаториуми.
Върбинка започва своя мисионерски път, без да подозира, че това ще се превърне в неин живот и мисия.
Впечатлена от уменията и духа на Върбинка, приятелка на министъра на здравеопазването пише до Холивуд. Впечатлени от историята на сакатото момиче от Илийно, от Холивуд изпращат предложение до министъра на здравето да бъде заснет филм от Меката на киното за Върбинка.
Филмът не се случва.
През 1938 година Върбинка научава от своя приятелка адреса на първородния си брат- Христо, напуснал страната през 1924 година. Тя не го била виждала от дете.
Служи в 8 жандармерийски конен полк. През 1924 година заминал за Турция, където работил като строител по обекти на родената светска Турция на Ататюрк.
Бил едър, забележителен , силен мъж. След това заминал на работа в Ливан. Работел като строител в Бейрут, а в свободното си време бил и артист в цирка на Лазар Добрич там. В цирка показвал номера от кеча и силова акробатика, теглел 300 килограма с уста.
Върбинка се установява в Бейрут при брат си, където постепенно започва да показва и своите умения, да прави демонстрации пред различни публики и ощетени от съдбата хора, да посещава болници и пансиони, да събира чрез демонстрациите си средства за тях.
По-късно в Бейрут тя отваря и малко магазинче за своите ръкоделия. С набраните средства Върбинка си плаща нови протези, а останалата сума дарява за болници и нуждаещи се.
Това ще прави през целия си живот
Докато пътува за Ливан, Върбинка е силно впечатлена от кондуктора във влака, който говорел 5 езика. В края на своя, тя ще говори 13 езика- турски, арабски, арменски езици, френски, английски, немски, иврид. След Ливан Върбинка и брат й се местят в Сирия, за кратко са в Египет, където брат й работи по строежи, ръководени от генерал Шарл Де Гол и отново се връщат в Ливан.
Самата Върбинка също се запознава с генерал Де Гол. Въпреки недъга си, сервира лично кафето му.
Втората Световна война заварва брата и сестрата в Ливан. Като граждани на вражеска на Съветския съюз страна, Върбинка и Христо са пратени в концлагер.
Спасени са, благодарение на намесата на Швейцарския червен кръст откъдето Върбинка заради мисията си, получава паспорт, който я „подмладява“ със 7 години и така напуска затвора- като малолетна, нуждаеща се от помощ.
Завръщат се в Дамаск, Сирия. Там получават и сирийско гражданско, а по-късно и швейцарско.
След десетилетията, в които двамата обикалят Близкия Изток, стигат чак до Калкута, Индия. Навсякъде Върбинка демонстрира своите умения, прави изложби от своите гоблени, покривки шевици и бродерии. На нуждаещите се вдъхва вяра и кураж в собствените им сили и умения. Вписва мотиви от българските шевици дори в гербовете на страните, които бродира и подарява на държавните им глави. Специално за демонстрациите си изработва и копия на тези гербове.
Брат и сестра Димитрови прекарват една година във Витлеем и две години в Ерусалим. Присъстват на две рождественски и две Великденски служби на Божи гроб.
Със своите масажи Върбинка от село Илийно, Търговищко успява да излекува Ерусалимския патриарх Тимофей и още поне трима души, парализирани.
През1949 година Върбинка е поканена от кралицата на Йордания, в Аман за голямо изложение. Печели наградата на Кралицата, която по него време е президент на Червения кръст и майка на крал Хюсеин.
В знак на благодарност Върбинка бродира герба на Йордания и го подарява на президента - Шукри Ел Кватли, а парите от наградата си дарява за болни и нуждаещи се.
Шие килими и бродира гербове за президента н Египет Насър, краля на Сирия- Фейсал, с шейха на Кувейт Жабъри и други.
През 50-те години на 20-ти век, тя е истинска ВИП персона, звезда от световна величина.
Посрещат я като кралска особа, с почести, ролс-ройс и червени килими, където и да отиде по света.
Демонстрациите са първа новина в арабския свят, води ги в препълнени и климатизирани зали, като нейните прояви са сред малкото публични събития, на които жените от арабския свят са пускани без проблем от страна на своите съпрузи. При небивал интерес преминават демонстрациите й пред монахини в Ерусалим.
Момичето от Илийно се превръща в нещо специално. Икона. Символ на вяра и Божествена закрила. Пратеник на милосърдието.
Върбинка е сред малцината, имала честа да се срещне с двама папи във Ватикана и да бъде приета от тях.
В знак на благодарност, тя бродира и герба на Ватикана и го дарява на папа Пий 12 през 1957 година.
Две години по-късно, през 1959 година тя се среща и с неговия наследник- папа Йоан 23-ти , известен още като Българският папа, Анжело Рокали, с когото си говорят на български.
През 1958 година с брат си Христо се установяват в Швейцария, в малкото селце Бетлах, където живеят до края на дните си и двамата.
Година по-късно, през 1959 година, двамата с бат си за първи път, след 21 години се завръщат в България, за среща със своята майка и братя и сестри. Макар и на два бастуна, 81 годишната тогава Неда, доживява да види първородния си син и най- малкото си дете.
По време на това гостуване Върбинка посещава своята сестра, замонашена в Габровския Девически манастир. Става неволен свидетел на неговото опожаряване. Вследствие на този пожар монахините и нейната сестра Недялка, с монашеското име Никифора, се местят в Соколския манастир. Никифора остава там до края на дните си.
През 1973 година брат и сестра Димитрови получават швейцарско гражданство.
Братът на Върбинка- Христо умира през 1979 година, вследствие на травми от катастрофа.
През 80-те години на миналия век Върбинка и нейният нов асистент Паул Крафт посещават често България. Обичат морето и отсядат почти всеки път в Поморие.
Малцина обаче разпознават Чудото на 20-ти век и невероятния български феномен-Върбинка Димитрова.
През 90-те години на 20-ти век Върбинка има среща и с президента Жельо Желев.
На всички ВИП визити тя е с характерната пелерина и бродирани ръчно от нея с шевици блузи и рокли.
Последните 3-4 години от живота си няма активна дейност, а партньорът й Паул Крафт успява да попилее голяма част от нейното състояние. След смъртта й изхвърля до контейнер и архива на Върбинка, за да стигне той до родния й край, благодарение на Слави Василев.
Българската Майка Тереза си отива от живота на 24 октомври 2010 година, в швейцарското село Бетлах, където са тленните й останки и до днес.
Момичето, чиято съдба изглежда предначертана. Момичето, на което близките са мислили да няма шанс за живот, доживява до 93 годишна възраст.
Самата Върбинка приживе се определя като Човек на Бога.
И като такъв превръща целия си живот в демонстрация на вяра, воля и търпение. Убедена, че по този начин се постига всичко.
В ръчно изписания си бележник, в края на дните си, момичето от Илийно ще напише:
„Аз съм вечно щастлива и засмяна. Сама си правя прическата, има вечно дълга коса, сама си бродирам блузите, игла сама одявам със затворени очи.
Бог съществува.
Бог дава и Бог взема.“
Целият живот на Пратеничката на Милосърдието, Върбинка Димитрова от Илийно, е безапелационно и категорично доказателство за житейския й завет.
Към хората след нея.
📖
Източник: stargaloto.com, Wikipedia Снимки: Личен архив Върбинка Димитрова, Регионален музей Търговище,
