Душата ми е песнопойна птица
Жадуваща просторите и светлината.
Но окована е в мрачната тъмница
на предразсъдъците нечовешки на тълпата.
До смърт ранена, блъска се в решетките.
Оковите се мъчи, да разкъса.
Уви стоманено-безмилостна е клетката
на стигмата и предразсъдъците им навъсени.
Всичко различно, пъстро и красиво
пронизват с погледи пропити с укор.
Към всичко различно от нюанс на сивото
в мрака промъкват се и го разстрелват в упор.
И в скритата под политурата на лицемерието и снизхождението
сладостна тръпка от нагласата "На мен, не може, да се случи!"
Съчувствието не обърквайте със съжалението!
Защото само любовта лекува, възвисява и ни учи.
Ала дори, последната надежда
в безжизненото тяло, да изстине.
Душата ми, ще пее със надежда
и вярата ми няма, да изстине!
До край с невежеството, ще се борим, сине!
© Ивайло Апостолов
08.05.2025
Няма коментари:
Публикуване на коментар