ОБИЧАМ ТЕ И ВСИЧКО МИ Е МАЛКО

Залезът идва тихичко на пръсти 

и без да бърза нежно ни прегръща.

като изгубени деца невръстни,

ноща с вълшебна панделка ни свърза.

Така прекрасна вечерта е,

през юни. Медната луна,

се къпе в езерото и нехае.

Спят отмалели уморените весла.

Звездите любопитно се оглеждат,

край нея в огледалните води.

В гърдите ми тупти една надежда,

един копнеж по теб, се възроди.

Да те извикам, шепнешком по име...

Да те прегърна нежно в тишината...

И слели две сърца безименни,

да се изгубим в безметежност, до зората.

Задъхвам се! Гърдите ми са клетка!

Сърцето ми се блъска в нея, като плахо птиче,

за да разбие тягостната им решетка...

Как искам, да си моето момиче!

Дори и птиците в клоните притихнаха,

да не смутят сърцата ни!... Тъй силно бият!

Бризът с усмивка ни погали и утихна,

когато ТИ и АЗ се разтопиха в НИЕ.

Далеч блещука каменният град,

със спомени и чувства лихи.

Над нас светулките са като звездопад...

Тъй дълго те обичам, а копнежът ми не стихва.

Ти като пролет си с разцъфналите вишни, 

в искрящата си булчинска одежда. 

С брилянти, като утринна роса в косите пищни...

А утрин вече във водите се оглежда.

От толкова отдавна те обичам!

Сърцето ми изгаря - Слънце жарко.

Обичам те! Обичам те! Обичам!

Обичам те и всичко ми е малко!

© Ивайло Апостолов 

     03.08.2025