И някак странно е, че често молим Бога,
да промени нещастното ни настояще.
И сякаш стигнали сме на живота епилога,
в него се вкопчваме молитвата шептящи.
И през главата ни, дори не се прокрадва мисъл,
да вложим малко собствено усилие.
Или че в тази трудност има смисъл.
Че Бог я праща, да се променим самите ние.
Че всичко, през което преминаваме,
подготвя пътя ни напред, за да постигнем
най-желаното. Че като падаме и ставаме,
порастваме. Мечтите си поне с върхът на пръстите си, да достигнем.
Не е ли странно, ден след ден, да призоваваме Всевишния,
да ни дари със късче щастие от Рая!?
Пропускайки, мигът взаимност под разцъфналите вишни,
в който с ръцете си сами, да го изваем❗
Невярващи във нищо свръх естествено,
превръщаме се бавно във безбожници.
Забравихме магията на детството.
Когато сам сами откривахме вълшебството
и вярвахме най-искрено и в невъзможното❗
© Ивайло Апостолов
15.12.2025
Няма коментари:
Публикуване на коментар