" Филип Поцо ди Борго има всичко, което обществото нарича успех – роден във влиятелно френско семейство, образован, богат, с изискан живот, изпълнен с култура, пътешествия и свобода, до деня, в който едно решение променя всичко. През 1993 г., по време на полет с парапланер, Филип претърпява тежък инцидент. Гръбначният му стълб е увреден необратимо и той остава парализиран от врата надолу. За часове губи не само движението на тялото си, но и усещането за автономност, контрол и смисъл. Следват болници, рехабилитации и тишина, която тежи повече от болката. Съпругата му го напуска, приятелите постепенно се отдръпват, а луксозното му имение се превръща в добре подреден затвор. Тогава в живота му влиза човек, който не принадлежи на този свят. Абдел Селу е млад мъж от парижките предградия – без образование, без опит, с криминално минало и без намерение да бъде болногледач. Явява се на интервюто за работа единствено, за да получи подпис, че е търсил работа, и очаква отказ. Но Филип го наема. Не заради квалификацията му, а защото Абдел не го съжалява. Още от първия ден Абдел говори директно, шегува се грубо, пуши, слуша силна музика и се отнася към Филип не като към инвалид, а като към човек – понякога като към приятел, понякога като към равен, понякога като към някого, когото трябва да извади от самосъжалението. Между тях няма сантименталност и точно затова се ражда нещо рядко. Абдел връща в живота на Филип смеха, риска и усещането, че все още може да преживява, а не просто да съществува. Завежда го на места, които „не са подходящи“, говори с него за жени, страхове и гняв и без да осъзнава, лекува не тялото му, а самотата. В същото време Филип променя живота на Абдел – дава му шанс, доверие и стабилност, помага му да намери посока, работа и бъдеще, и за първи път някой вижда в него повече от досие и квартал. Тяхното приятелство продължава години и дори след като Абдел напуска Франция и създава собствено семейство, връзката между тях остава. По-късно Филип разказва историята им в книга, която не е за болестта и не е за героизма, а за това как достойнството може да бъде върнато не чрез съжаление, а чрез човешко присъствие. Историята става известна по целия свят чрез филма „Недосегаемите“, но реалният живот е още по-тих и по-силен от киното, защото понякога не ни спасява медицината, не ни спасяват парите, а човекът, който отказва да ни гледа като счупени. "

 Източник: Kalin Velkov Krasimirov