Всички имаме определено количество енергия, която трябва да се научим да използваме положително и да не разпиляваме.Енергията позволява да работим с мотивация, дава положителна нагласа да се справим с ежедневните ситуации и да се възползваме от всяка възможност, предоставена пред нас.Единствено ние имаме силата да контролираме енергията и да имаме достъп до нея за използване всеки ден. Все пак, съществуват някои външни и вътрешни фактори. Това са крадци на енергия, които могат да попречат на енергийното ниво, което води до намаляване на мотивацията, настроението и продуктивността.
Eнергията, с която разполагаме, е от ключово значение за постигането на успех и преодоляване на пречките, които възникват по житейския път. Всеки един от нас може да подновява тази енергия всеки ден и да получи най-голяма полза от нея.По този начин изкарваме наяве силните си страни, таланти и всичко, което позволява да се откроим като индивиди. Като се има предвид, че всеки човек е надарен с енергия и това е ключът към неговото лично и професионално развитие.
Великият духовен водач Далай Лама е определил 10 „крадци на енергия“, които всеки един човек трябва да познава. Въпреки, че всеки от нас много добре ги знае, често ги забравяме или от преумора, ставаме нехайни към себе си!
Ето, кои са те и какво да направите:.
1. Стойте далеч от токсични хора
„Оставете далеч от вас хората, които единствено влизат в живота ви, за да споделят оплаквания, проблеми, истории за нещастия или страх и които съдят другите. Ако някой търси кошче, в което да изхвърли боклука си, уверете се, че това не е вашият ум.“
Всички ние сме в състояние да разграничим кои хора допринасят за положителни неща в живота ни. Както и кои са тези, които ни спират да правим това, което искаме. С други думи, токсичните хора са абсолютни крадци на енергия.
2. Плащайте сметките си навреме
Няма нищо по-добро за спокойствието на ума, отколкото това да знаете, че не дължите нищо на никого и че никой не ви дължи нищо.
„Плащайте сметките си навреме. В същото време, взимайте парите от тези, които ви дължат или забравете за тях, ако е невъзможно да си ги върнете“.
Да бъдем отговорени с дълговете помага да сме спокойни пред другите и със себе си. Най-добре е да направим всичко, което можем, за да се освободим от дълговете и да не се налага да се крием или да се срамуваме, че не са изплатени.
3. Дръжте на обещанията си
„Ако не ги спазвате, запитайте се защо това се случва. Винаги сте в правото си да промените мнението си, да се извините, да компенсирате.Може да се споразумеете за нещо друго и да намерите друга алтернатива към обещанието, което не сте спазили. Но това не трябва да се превръща в навик. Най-добрият начин да избегнете това, което не искате да правите е, като кажете НЕ от самото начало.
Обещанията, без значение колко малки може да са, имат много голяма стойност за хората, на които сте ги дали. Спазването на обещанията ни прави по-добри хора – както в личен план, така и на професионално ниво.
4. Делегирайте това, което не желаете да направите
„Когато е възможно, освободете се или делегирайте тези задачи, които предпочитате да не правите. Посветете времето си на това, което ви харесва най-много.“
Това не трябва да води до избягване на отговорностите. Но понякога е най-добре да дадете работа на някой, който може да я свърши по-добре или който може да заеме мястото ви, когато не се чувствате в най-благоприятната позиция, за да го направите.
5. Почивайте и действайте
„Дайте си възможност да си починете, ако се окажете в момент, когато имате нужда от почивка. Дайте си разрешение да действате, когато откриете момент на възможност“.
Както природата, така и животът имат различни ритми и всеки от нас трябва да знае как да ги контролира. Много пъти, когато не спираме, а имаме нужда, това може да бъде голяма грешка. По същия начин е с бездействието. Когато реално сме в състояние да действаме – то може да доведе до разкаяния в бъдеще.
6. Изхвърлете, подредете и организирайте
„Изхвърлете, подредете и организирайте! Нищо не отнема повече енергия от едно нечисто място, пълно с предмети от миналото, от които не се нуждаете повече“.
От физически неща до духовните. Много е важно да изхвърляме всичко, от което не се нуждаем,оставяйки след себе си миналото. Да вземем само тези неща, които позволяват да се организираме, да живеем добре днес и да изпълним мечтите си за бъдещето.
7. Грижете се за здравето си
– болестите са крадци на енергия
„Дайте приоритет на здравето си, без да карате тялото да работи на максимални обороти, иначе няма да може да направите много. Вземете си почивка“.
Безполезно е да имате най-добрата работа, много пари и най-хубавите неща, ако не се радвате на добро здраве и не се грижите за тялото си. За да се радвате на живота с най-добрите енергии, трябва да отдадете заслуженото време на тялото. Да го детоксикирате, да медитирате, да се поглезите и да се храните добре. Да правите физически упражнения, да се консултирате с лекар и да направите всичко необходимо, за да сте в добро здраве.
8. Изправяйте се пред трудни ситуации
„Изправяйте се пред трудни ситуации. От спасяването на приятел или член на семейството до неутрализиране на негативните действия на вашия партньор. Предприемете необходимите действия.”
Изправянето пред ситуацията е най-здравословният начин да се справите с нея и да не й позволите да се влоши. Важно е да анализирате и да решите навреме. Отлагането или игнорирането на нещата са крадци на енергия. В резултат може да се генерира стрес, като затрудни концентрацията и направи проблемите по-трудни за разрешаване.
9. Приемайте
„Приемайте. Това не е помирение, но нищо не ви кара да губите повече енергия от съпротивата и борбата срещу дадена ситуация, която не можете да промените“.
Много хора смятат, че нищо не е невъзможно и че надеждата е последното нещо, което можем да загубим. Понякога животът ни поставя в ситуации, за които трябва да приемем, че не можем да променим и единственият начин да се справим с тях е да ги приемем. Приемането им не означава, че трябва да спрем да се борим. Просто трябва да знаем кога можем да променим нещо и да търсим нови възможности и кога – не.
10. Прощавайте
„Прощавайте, оставете ситуацията, която ви носи болка, да си замине. Винаги можете да изберете да оставите болката от спомен“.
Един от най-големите източници на енергия е любовта или свързването с Бога, за да се научим как да простим. Вярно е, че животът често ни поставя в ситуации, които ни изпълват с гняв, болка, огорчение и страх и които може да бъде трудно да се преодолят. Въпреки това, когато решим да не подхранваме тези чувства и започнем да прощаваме, всичко в нашия живот се подобрява. С течение на времето осъзнаваме, че сме взели едно добро решение. Омразата, горчивината и гневът са чувства – крадци на енергия, които не носят нищо добро и ни водят само до вземането на неправилни и лоши решения.
Най-вероятно почти всички в някакви ситуации сме се оказвали жертви на този вид емоционално насилие, без дори да разберем. Основната цел на психологическата манипулация "гаслайтинг" е да накара човек да се съмнява в обективността на своите възприятия и на трезвата си преценка, а оттам и в самата действителност, да се усъмни в емоционалната си стабилност и дори в своята нормалност. А крайната цел на „насилника“ е да получи власт над жертвата си.
В психологията за тази форма на психологическо насилие се използва терминът „гаслайтинг“ (gaslighting – (от англ.) - газово осветление), който всъщност е заимстван от филма „Светлина от газова лампа“ (1944 г.) с Ингрид Бергман. В неговия сюжет съпругът на главната героиня променя различни детайли в дома им, за да я накара да се съмнява във възприятията си и да мисли, че полудява – например, затъмнява газовите лампи.
Манипулацията се осъществява бавно, така че жертвата да не осъзнава, че върху нея се въздейства. За съжаление, тази техника работи по-добре, отколкото можем да предположим. Много често се използва от социопати и нарцисисти, както и от диктатори и фанатизирани религиозни водачи. Но все пак, ако познаваме част от прийомите на тези манипулатори, бихме могли да се предпазим от тях.
Ето някои от тактиките на "гаслайтинг":
1. Лъжат ви най-безочливо
Знаете, че е откровена лъжа. И въпреки всичко те ви я заявяват открито в лицето. Защо са толкова безочливи? Защото създават прецедент. След като ви кажат една гигантска лъжа, вие няма да сте сигурни дали каквото и да било, което ви казват, е истина. Целта е да ви държат несигурни и нестабилни.
2. Отричат да са направили нещо, дори да имате доказателства
Знаете, че този човек е казал това... знаете, че сте го чули. Но той отрича упорито. Толкова упорито, че ви кара да се усъмните в собствената си преценка (Може би наистина никога не го е казвал?). И колкото повече го прави, толкова повече започвате да поставяте под въпрос своята реалност и да приемате неговата.
3. Използват всичко, което обичате, като оръжие
Знаят колко обичате децата си и знаят колко много държите на своята идентичност. Това едно от първите неща, които атакуват. Ще ви накарат да се почувствате виновни към или заради децата си. Ще ви кажат, че щяхте да бъдете достоен човек, само ако не бяхте... запълнете многоточието с каквото искате. Те атакуват най-дълбоките ви основания.
4. Изтощават ви с времето
Това е едно от най-коварните неща в това емоционално насилие – то се провежда бавно и постепенно. Една лъжа тук, една лъжа там, по някой подигравателен коментар от време на време... и нещата се развихрят. Дори най-умните и самостоятелно мислещи хора могат да бъдат засмукани в този водовъртеж – толкова ефективна е тази техника. В нея човек е като жабата, която изгаря на бавен огън – не разбира какво ѝ се случва, докато не е твърде късно.
5. Действията не съвпадат с думите
Когато си имате работа с човек или институция, която използва тази техника, гледайте какво прави, а не какво говори. Думите не означават нищо. Те са просто приказки. Това, което правят, е въпросът.
6. „Потупват по рамото“, за да ви объркат
Същият човек или група хора, които обикновено ви режат и ви казват, че нямате стойност, сега ви хвалят за нещо, което сте направили. Това допълва безпокойството. „Може би не са толкова лоши“. Не, лоши са. Това е добре изчислен опит да ви задържат в уязвима позиция и да ви карат отново да се усъмните в собствената си действителност. Обърнете внимание върху това, за което ви хвалят – вероятно е нещо в техен интерес.
7. Знаят, че объркването отслабва хората
Манипулаторите знаят, че всички хора имат някакво чувство за стабилност и адекватност. Целта им е да изкоренят това чувство и да ви накарат непрестанно да се съмнявате във всяка своя преценка. Естествена е тенденцията на хората да търсят човек, група или институция, които да им върнат чувството за стабилност – и това се оказва самият манипулатор.
8. Проектират
Ако те правят сцени, прекаляват с алкохол или наркотици, изневеряват и т.н., непрекъснато ще обвиняват вас в подобно поведение. Това се прави толкова често, че вие започвате да се защитавате и така вече сте отклонили вниманието си от проблемното поведение на манипулатора.
9. Опитват да убедят другите, че сте луди
Това е един от най-ефективните инструменти на манипулатора – защото води до пренебрежение. Манипулаторите знаят, че ако останалите поставят под въпрос здравия ви разум, те няма да ви повярват, ако им кажете, че той използва насилие или не се контролира. Това е майсторска техника.
10. Казват ви, че всички други лъжат
Когато ви кажат, че всички други (семейство, приятели, познати, медии) лъжат, това отново ви кара да се усъмните в реалността си. Досега не сте видели някого, който е дръзнал да каже това. Значи е прав, нали? Не. Това е техника за манипулация. Това кара хората да се обръщат все повече и повече към манипулатора, за да получат „правилната“ информация, която най-често е пълно лъжа.
Старайте се да разширявате речника си и се отнасяйте към него, както се отнасяте към банковата си сметка. Отделяйте му достатъчно внимание и се старайте да увеличите дивидентите.Целта не е професионален успех или да ви направи светски знаменитости. Целта е да имате възможност да изразите себе си колкото е възможно по-пълно и точно. С една дума целта е вашето равновесие.
С всеки ден в душата на човек много неща се променят, обаче начинът на изразяване остава същият. Способността да се изразиш ясно изостава от опита. А това влияе пагубно на психиката – чувствата, оттенъците, мислите, възприятията, които остават неизказани, непроизнесени, не се задоволяват с приблизителна формулировка. Те се натрупват вътре в нас и могат да доведат до психически срив."
"Независимо дали вашите способности имат силни или слаби страни, помислете да се присъедините към Team Hoyt Coeur d'Alene! Ние сме организация с нестопанска цел в красивия Coeur d'Alene, Айдахо. ...Без значение за вашето увреждане, без значение на вашата възраст, ние сме тук, за да ви помигнем, ...заедно сме невероятни!"
Така Ви посреща официалната страница на Фондация Хойт.
"Тимът Хойт" са тандем Триатлети и мотивационни оратори. Той се състои от Дик Хойт и неговият син Рик (Ричард) Хойт, който от рождението си е диагностициран с Детска Церебрална Парализа, с тежка квадрипареза, в резултат на която е не само обездвижен, но и невербален..
„Мотивът беше Рик, той ме помоли да се състезавам“
„Той ме е мотивирал, защото ако не беше той, нямаше да бъда там да правя триатлони. Това, което правя, е да дам на Рик ръцете и краката си, за да може той да се състезава там като всички останали “, казва Дик.
Това е забележителната и безкрайно вдъхновяваща история за бащината всеотдайност, любов и преданост към своя син, прикован в инвалидна количка, и как тази връзка вдъхнови милиони хора по целия свят. Иторията на Дик и Рик Хойт, по-известни като „Тим Хойт“.
Рик е роден през 1962 г. на Дик и Джуди Хойт в неголемият американски град Холанд, Масачузетс в САЩ. В резултат на недостиг на кислород до мозъка на Рик по време на неговото раждане, Рик е диагностициран със спастична квадриплегия с церебрална парализа. В резултат мозъкът му не може да изпраща правилните импулси до мускулите му. Какато често се случва не само у нас , но и на доста места по света, лекарите съветват Дик и Джуди да пратят Рик в институция, където за него ще се грижат професионалисти, тъй като няма шанс той да се възстанови и има нищожна надежда Рик да живее „нормален“ живот.
Родителите му обаче забелязват, че очите на Рик ги следят навсякъде из стаята, и реагира адекватно, на това, което се случва. Това им вдъхват надежда, че той някак ще може да общува някой ден. Те отвеждат Рик в Детската болница в Бостън, където се срещнали с лекар, който насърчил да отглеждат Рик като всяко друго дете и започват да го водят там всяка седмица. Майката на Рик Джуди прекарва часове всеки ден в преподаване на Рик азбуката с букви от картон и показване на знаци на всеки предмет в къщата. За кратко време, той научава азбуката. И това е само началото на борбата на Дик и Джуди, за включване на Рик в общността, спорта, образованието и един ден, на работното място.
Дик и Джуди се борят да интегрират Рик в системата на общообразователните училища, настоявайки администраторите да видят отвъд физическите ограничения на Рик. Една до болка позната на всеки родител на дете с увреждане борба. След като успяват да предоставят конкретни доказателства за интелекта и способността на Рик да учи като всички останали, Дик и Джуди са изправени пред другото предизвикателство - да намерят начин да помогнат на Рик да общува и да изразява себе си. „Много хора се опитаха да ни затруднят, но ние просто продължихме напред“, казва Дик. Все пак, да не забравяме, че това се случва през 70те години на миналия век!...
Срещу 5000 долара през 1972 г. и квалифицирана група инженери от университета в Туфтс, за Рик е създаден интерактивен компютър. Този компютър се състои от курсор, използван за подчертаване на всяка буква от азбуката. След като писмото, което Рик искаше, беше подчертано, той успява да го избере само с просто докосване с главата си върху бутон, прикрепен към инвалидната му количка. Когато използва компютъра за първи път, Рик изненадва всички с първите си думи. Вместо да казва: „Здравей, мамо“ или „Здрасти, тате“, първите „изговорени“ думи на Рик са: „Върви, Бруинс!“ В Бруйнс, до Бостън тогава са финалите за купата на Стенли през този сезон. От този момент става ясно, че Рик обича спорта и следи играта, както всеки друг. (Всъщност интересна особеност, при много от ограничените двигателно, но съхранени интелектуално деца е, че харесват дейности свързани с активно движение - спорт, танци и др. Наблюдението им, дава на децата възможност, да се чувстват включени, да не се чувстват "различни", да учатват, като съпреживяват! Да не говорим, за акзалтацията и еуфорията, които им носи истенското ВКЛЮЧВАНЕ и подпомогнато УЧАСТИЕ в дейността!<3 Това е нещо, което е почти невъзможно да си представи, един апатичен, "уседнал", обездвижен и "закотвен" пред компютъра или телефона си тийнейджър!)
През 1975 г., когато на 13-годишна възраст, Рик най-накрая е приет в обществено училище. След гимназията Рик посещава Бостънския университет и през 1993 г. завършва със специалност специално образование. Дик се пенсионира през 1995 г. като подполковник от Военовъздушните сили, след като служи на страната си в продължение на 37 години.
Истинската история на Team Hoyt започва, през пролетта на 1977 г., когато Рик моли баща си, да се състезават заедно заради играч на лакрос от неговото училище, който е парализиран, в резултат на инцидент. Той иска да докаже, че животът продължава, независимо от увреждането ви. Има обаче един проблем: Дик не е бегач и е вече на 36 години. Великите бащи обаче правят жертви. Големите бащи се отказват от времето, парите и физическата си енергия, само за могат да дадат на децата си по-добър живот или понякога просто усмивка. Дик може да не е бил бегач, но като страхотен баща, молбата на сина му е цялата мотивация, от която се нуждаеше. Той се съгласява и бутна инвалидната количка на сина си през всичите пет мили, до финала.
След първото им състезание Рик каза: „Татко, когато бягам, има чувството, че не съм инвалид.“ След първоначалното си пробег на пет мили Дик започна да тренира всеки ден с торба цимент в инвалидната количка, докато Рик е на училище или учи. Дик успява да подобри физичеката си форма до толкова, че дори и бутайки на сина си, той успява да получи личен рекорд от 5 км бягане за 17 минути. Това амбизира още повече бащата Дик и той не пести времето и енергията си, за да предаде това чувство за сила и енергия и на сина си. През следващите три десетилетия и половина двойката си поставя, постига и надминава не само собствените си цели, но и всички очаквания от баща, който носи, тегли и бута възрастния си син, прикован в инвалидната количка.
През 1981 г. Тим Хойт завършват първия си Бостънски маратонен поход с дължина 26,2 мили през центъра на Бостън, като Дик бута Рик в специализирана инвалидна количка.
Четири години по-късно, в деня на бащата, бащата и синът ще се заемат с нещо, което по онова време е безпрецедентно: триатлон, който се състоеше от плуване на една миля, колело на 40 мили и бягане на 20 мили. За неуморимият тим въпросът не беше ДАЛИ ТЕ МОГАТ ДА ПОСТИГНАТ ТОВА, а ... КАК ? Отговорът е в оборудването. За плувната част на триатлона Дик дърпа Рик в специализирана лодка с въже за бънджи, увито около кръста му. За да кара велосипеда, двойката използва двуместен велосипед със седалка по поръчка, а за финалното бягане, той бутна Рик в специализираната му индвалидна количка.
Искрата за този живот на упоритост и преданост запалена съобщението, което Рик пише, изразявайки радостта си от усещането „сякаш не съм с увреждания“, започва "одисея на любовта", която продължава и до днес, завеждайки баща и син на състезания по целия свят. Това дори вдъхнови Дик да се научи да плува. „Той ме е мотивирал; защото ако не беше той, аз нямаше да се състезавам там ", казва Дик. „Това, което правя, е да заема на Рик ръцете и краката си, за да може той да се състезава там като всички останали.“, казва Дик.
През 1988 г., бащата и синът, решават , да участват в на най-предизвикателното от всички спортни събития, триатлона Ironman в Кона, Хавай. Това изтощително събитие, в което дуото вече е участвало шест пъти, се състои от плаване на 2,4 мили (3,86 км), колоездене на 112 мили (180,25 км) и маратон на 26,2 мили (42,2 км). Първият опит не минава добре, защото Дик се разболява, но те се завръщат на Хаваите през 1989 г. и завършват състезанието. При опита на Ironman през 2003 г. велосипедът им се разбива, и те прекарват пет часа в болницата, Рик със шевове по лицето и Дик с ухлузвания. Но се връщат, за да опитат отново, и завършват. Тимът бе готов да направи още няколко връщания в красивия щат Хаваи, за да се състезават в триатлона на Ironman.
През годините Тим Хойт завършват редица маратони, дуатрлони, триатлони и състезания, но през 1992 г. предприемат ново предизвикателство, уникално за тях - поход на 3770 мили през Съединените щати през 18 щата от пристанището на Санта Моника в Лос Анджелис до пристанището Marriott Long Wharf в Бостън, Масачузетс. Пътуването им отнема 47 последователни дни. Този паметен семеен спомен, тимът нарича „The Trek Across America.”
Рик е изумен от силата на баща си. Средният триатлонист вероятно тежи около 150 килограма, а колелото му тежи около 17 килограма. Това е общо 167 паунда. Дик тежи около 180 килограма, а колелото им тежи около седемдесет килограма, защото трябва да е по-тежък и по-силен, за да задържи и него, и да балансира. Рик тежи около 100 килограма. Те са общо 350 паунда, или почти 200 паунда повече от средния триатлет с мотора си. Същата математика може да се използва, за да се разбере колко тежък товар трябва да издържи Дик и при над две мили плуване.
През 2005 г. Hoyts използват популярността си, за да създадат фондация, The Hoyt Foundation, Inc., за да помагат и на други хора с увреждания, да участват в атлетически занимания; Те привличат и насърчават, като дори в ежедневието си повишават информираността по отношение на хората с увреждания. Фондацията подпомага Бостънската детска болница, Реабилитационните центрове, различни летни лагери и терапевтични организации.
Мотото им „Да, можеш“ - популяризират посланието, че независимо дали сте хора със или без увреждане, можете да направите всичко, стига да имате подходящата нагласа!
Постиженията на Team Hoyt включват: 255 триатлона (6 Ironman разстояния, 7 Half Ironman, 22 Дуатлона), 72 Маратона (32 Boston Marathons, 8 18.6 Miler, 97 Half Marathons), 1 20K, 37 10 Miler, 35 Falmouth 7.1 Miler (1 Falmouth през есента), 8 15K's, 218 10K's, 160 5 Miler, 4 8K's, 18 4 Miler, 161 5K's, 8 20 Miler, 2 11K's, 1 7K, 1 20 mile bike за Best Buddies.
От самото началото, Дик и Джуди, отглеждат Рик и правят с него всичко, което правят и с другите си синове. Въпреки, че в началото хората ги гледат странно, в крайна сметка те ги прегръщат и аплодират. По време на многото им интервюта и книги на фокус остава една тема, няма Team Hoyt един без друг. И двамата могат да се похвалят, че никога не са завършили последни.
Своите преживявания със сина си и постиженията им в атлетичната сфера, Дик описва в книгата „Това е само планина“. А последната му книга „Предан: любов на баща към сина си“, разкрива личния му път като бащата на Рик и техния съвместен живот на постоянство и връзка. През 2012 г. е публикувана и първата книга на Рик „Едно писмо в даден момент“, в съавторство с Тод Чивин, директор на социалните медии на Хойт. Тя споделя не само мнението на Рик, но и десетки лични истории на хора, чийто живот е повлиян положително от Рик и Team Hoyt.
И двамата от Hoyt получават няколко награди за усилията си да вкарат въпросите на инвалидите в съвестта на нацията. Между тях са въвеждането в Залата на славата на Ironman; наградата „Живи легенди“ от Спортния музей на Нова Англия; удостоверение за постижения от Съвета на президента по спорт и фитнес; Спортната награда Champion от фондация „Ломбарди“, базирана във Вашингтон; наградата за родителство от Националната гвардия на армията; наградата „Примерен баща“ от Службата на кмета в Дейтън, Охайо; и наградата за хуманитарна услуга от Общността на Масачузетс.
През 2013 г., след десетилетия на състезания, „Team Hoyt“ - Дик, 73г и Рик, 52г, решават да направят за послено Бостънския маратон 2013., най-дълго обичаното състезание на двойката, което да е тяхната "лебедова песен". Терористичните бомбардировки на финала обаче прекъсват тази надпревара за твърде много участници, включително и Team Hoyt. След като е спрян на 23та миля, динамичният дует не успява да завърши.
И тъй като история като тази не може да свърши дотук. Team Hoyt вместо това избира Маратонът в Бостън през 2014 г. да бъде техният голям финал и подходящ завършек на история, вдъхновила милиони, която да завърши по същия начин, както започва.За цялостният си принос към спорта и соцоализацията на хората със специфични потребности (и възможности), Тим Хойт са почетени от организаторите на Бостънския Маратон с бронзова статуя, в естествен размер.
Откриване на мемориала
В интервю за WBUR в Бостън, Дик каза за състезанието: „Е, не завършихме [Маратон 2013]. Но най-голямото ни притеснение, бяха хората, които бяха убити и ранени, знаете ли? И затова ние тази година участваме за хората, които бяха убити и ранени. "
Екип баща-син, който започва да се състезава в подкрепа на други по-малко късметлии, влагайки своето време и енергия, за да е пример за другите и продължава в същия дух в продължение на 37 години. Те продължават, да доказват на всички, че всичко може да се направи с достатъчно упоритост, всеотдайност и в крайна сметка бездънните дълбочини на любовта, които могат да се намерят само в уникалната връзка между баща и неговия син; любов, намерена само ако е търсена и напълно реализирана.
Дик и Рик Хойт са вдъхновили ново поколение бащи. Никога не можем да забравим тяхната смелост и всеотдайност, а те ни напомнят, че никога не трабва да забравяме, как можем да напътстваме децата си. „Бягаме за хората, които смятат, че не могат да бягат.“ Казва Дик. За да научите повече за Team Hoyt, посетете уебсайта им: www.teamhoyt.com
"Рик ме мотивира. Рик ме вдъхновява и мотивира. Най-лесното нещо в света за Рик беше да се откаже, но той никога не го направи. Той е боец и иска да бъде там и иска да се състезава, но не само това, той иска да бъде най-добрият, който може да бъде. Завърши публична гимназия, завършва университета в Бостън, има бронзова статуя на в натурален размер,..Той беше въведен като 24-ият човек в света, в Залата на славата на триатлона Ironman. Току-що спечелихме наградата ESPY, която е най-голямата спортна награда, и току-що влязохме в Залата на славата на морския маратон. Ако можете да видите всички награди и всичко, което сме спечелили, това е просто невероятно.", казва с гордост Дик.
Получаване на наградата ESPY's 2013
Попитан Как са се справили с препятствията в живота си, допълва
"Ние не приемаме „Не“ за отговор и не искаме никакви съображения с нищо особено. Просто излизаме и се състезаваме като всеки друг."
Коронавирусната епидемия предизвиква широко разпространена паника и много реални и сериозни инфекции. Докато много хора ще развият само леко заболяване или дори без никакви симптоми след като се сключат на COVID-19, твърде много ще се разболеят тежко. Заболяването може дори да бъде животозастрашаващо и определени хора са изложени на по-голям риск. Това включва хора с определени медицински състояния, като церебрална парализа . Получете фактите и знайте как да защитите децата си от инфекция и всички вълнисти ефекти на пандемията.
COVID-19 причинява тежко заболяване, включително животозастрашаваща пневмония, при някои хора, които се заразяват. Всеки може да се разболее, но тези с най-висок риск имат по-слаба имунна система, възрастни хора или хора с хронични заболявания.
Центровете за контрол и превенция на заболяванията изброиха специфични загрижени условия по време на тази пандемия. Един от тях е всеки с неврологично или невроразвиващо се състояние , което включва церебрална парализа. Тя включва също епилепсия, често срещано състояние с церебрална парализа.
Как можем да предпазим детето си със специални потребности?
Всеки, който е във високорискова група, се насърчава да остане вкъщи в самокарантина до по-нататъшно уведомление. Ако имате дете с церебрална парализа, то трябва да остане вкъщи и всички останали в дома трябва да излизат само при необходимост, като хранителни стоки. Когато сте навън, стойте поне на шест метра от другите.
Когато се върнете в къщата, измийте добре ръцете си и дезинфекцирайте всичко, което внасяте. Дори и да останете вътре, важно е да предприемете стъпки за продължаване на добрата хигиена: мийте ръцете често, избягвайте да докосвате лицето си и дезинфекцирайте повърхности, използвани често, като ключалки и превключватели на светлината.
Ако имате особени притеснения относно здравето на вашето дете или някой в дома има симптоми на коронавирус - кашлица, температура и задух - се обадете на вашия лекар. Освен ако няма спешна ситуация, най-добре е първо да се обадите и да разберете какво да правите по-нататък. Също така се обадете на лекаря на детето си, преди да влезете за каквито и да е срещи или лечение. Те могат да бъдат отложени до по-безопасно време.
Как занятията в училищe могат да повлияят на учениците с церебрална парализа
В допълнение към риска за здравето на вашето дете, пандемията COVID-19 причинява потенциална криза на специално образование . Повечето училища са затворени и детето ви може да изостава в обучението и получаването на услуги. Важно е да знаете правата на детето си според закона:
Училищата трябва да определят дали има разумни начини за продължаване на услуги за вашето дете, като онлайн, и да ги предоставят, ако е възможно.
От училищата не се изисква да осигуряват дистанционно обучение, ако това не е възможно.
Ако вашето дете не продължава да получава услуги по време на спирането, екипът на IEP (Индивидуален план за образование) трябва да определи дали услугите трябва да бъдат разширени след завръщането в училище.
Независимо дали вашето училище предлага на учениците онлайн обучение по време на огнището или не, вероятно детето ви ще изостане у дома. Важно е да се застъпвате за техните права на безплатно и подходящо образование. Пазете детето си вкъщи, осигурете каквото домашно образование можете и след това се борете, за да ги върнете на път, когато всичко приключи.
Много деца, живеещи с церебрална парализа, развиват състоянието, защото получават нараняване при раждане. Някои злополуки, предотвратими или не, водят до липса на кислород към развиващия се мозък на плода или мозъка на новороденото, което е причинява различни щети. Резултатите варират, но включват от леки симптоми и проблеми с мобилността, до тежка инвалидност и зависимост от другите за цял живот.
Необходимо е по-ранно откриване, по-добро "лечение" и подходящи интервенции за управление на церебрална парализа и облекчаване на симптомите. Сега изследователите смятат, че имат начин да определят кои новородени могат да се възползват от терапията със стволови клетки за лечение и регенерация на увредената мозъчна тъкан.
Хипоксично-исхемична мозъчна травма
Група изследователи от Университета Лома Линда и Института за медицински открития в Санфорд Бърнам Пребис изучават потенциала за терапия със стволови клетки при кърмачета, претърпели хипоксично-исхемична мозъчна травма или ХИИ.
ХИИ може да възникне по време на бременност или по време на раждане и веднага след раждането. Редица неща могат да причинят тази липса на кислород, от заболяване на майката до удушаване от пъпната връв или грешка на лекаря при използването на средства за израждането, например, използвайки твърде голяма сила.
В зависимост от тежестта на нараняването, детето може да развие церебрална парализа. Симптомите могат да бъдат леки, умерени или тежки, отново в зависимост от увреждането на ХИИ. Колкото по-дълго бебето е лишено от кислород, толкова по-сериозно е увреждането.
Могат ли и доколко, стволовите клетки да лекуват мозъчната травма - и определяне кой може да се възползва
Стволовите клетки са клетки, които могат да се развият във всеки тип клетки в тялото. Тази способност да се променя означава, че стволовите клетки потенциално могат да лекуват редица състояния, включително увреждане на мозъка. Идеята е клетките да могат да се използват за регенериране на увредени клетки и защита на все още здрави клетки.
Настоящото изследване на терапията със стволови клетки за ХИИ при кърмачета е насочено към нов метод за определяне кои индивиди могат да се възползват най-много. Изследователите използват лабораторни животински модели и ЯМР (магнитен резонанс), за да оценят мозъчната тъкан и да открият къде терапията може да бъде най-ефективна.
Ако този модел работи, изследователите биха могли да помогнат за подобряване на успеха на клиничните изпитвания, лекуващи бебетата с мозъчно увреждане. Той може също да предотврати ненужно лечение при пациенти, за които няма вероятност да бъде ефективно.
Резултатите от проучването са обещаващи. Те открили, че ЯМР изображенията при лабораторните плъхове показват области на мозъчно увреждане с напълно мъртви клетки и пръстен от увредени клетки. При тези с по-голям пръстен от увредени клетки и по-малко ядро от мъртви клетки се възползват много повече от лечението със стволови клетки.
Изследователите откриват, че тази информация от сканирането с ЯМР помага да се определи кои бебета трябва да бъдат включени в терапията със стволови клетки, за да се защити деликатната мозъчна тъкан и да се забави или спре прогресията на мозъчното увреждане. Потенциално това би могло да предотврати състояния като церебрална парализа или поне да ограничи тежестта на симптомите и усложненията.
Да живееш с церебрална парализа означава да имаш симптоми и увреждания през целия живот. Стволовите клетки все още не представляват лек за състоянието, но текущите изследвания като това проучване трябва да помогнат за подобряване на ефективното лечение.
Прочетох поста ѝ във фейсбук и се разплаках. Не знам как и по кои божии пътища вече бяхме приятелки в социалната мрежа, но никога не бяхме разговаряли. Помолих за разрешение да преведа нейния пост и тя с радост се съгласи. Обясних, че у нас малко се пише и говори по този тъй болен и тежък въпрос – осиновяване и приемно родителство. Тя отговори: „Разбира се, дано пък е от полза за някого този текст." Попитах я как да я представя за читателите на Списание 8. Тя отговори: „Можете да ме представите като Светлана Строганова, майка на 5 деца, три от тях – приемни."
Албена Иванова
Точно преди 2 години на този ден седях до паметника на Ленин и ядях малини от пакетче. Кой знае защо, на бабката, от която ги купих, ѝ се посвиди пластмасовата чашка и ми ги пресипа в пакетче.
Това се случи в град Орск, в Урал, на границата с Казахстан.
А долетях там, защото в тематичната група за осиновители седмица по-рано бях разгледала снимки на различни момиченца.
Остригани нула номер, облечени в еднакви пуловерчета
(два вида за всички) – момиченца на 4-5 годинки от детски домове в Оренбургска област.
Не ме учуди, че са с еднакви пуловерчета – само моите глезльовци вкъщи могат да капризничат сутрин: „Не искам с котенцето, искам с човека паяк". А там децата обличат, каквото им е дадено и дарено.
Не ме учуди и че са остригани до голо, вероятно са имали въшки, ясно, че няма кой да им мие главиците със специални шампоани, нали така?
Не можех да разбера, защо е трябвало да снимат за базата данни остригани момиченца. Защо не е можело първо да ги снимат, и после, щом е било толкова наложително, да ги острижат?
Накратко – едно от снимките ме вцепени. Не знам защо, но така се случва понякога. Виждаш нещо неуловимо в нея, което ти харесва.
Изслушах по телефона диагнозите: ДЦП (спастическа тетрапареза), хидроцефалия, порок на сърцето, умствена изостаналост. И допълниха, вече без да четат от досието - "ами, една такава никаква", "нищо не задържа вниманието ѝ".
Не върви, не говори, не подлежи на обучение, никакви перспективи.
В онзи момент не само не бях готова да чуя списъка с тежките диагнози, аз изобщо не бях готова за поредното дете. Но взех самолета за там, като си казвах, че тъкмо ще имам възможността да поразгледам още анкети (и да разбера защо всички са остригани), ще се запозная с това момиченце, ще ѝ направя ПР, за да ѝ намеря майка, която да има сили и смелост за това.
В социалните служби работят прекрасни жени, които се отнесоха към мен със съчувствие. Според мен те бяха решили, че нещо не съм съвсем наред, щом просто се вдигам и летя на няколко хиляди километра и обмислям да взема тежък инвалид... „Искате ли да ви покажем хубавички, здравички деца? Имаме и нормалнички, защото да си съсипвате живота?"
Но аз исках направление именно за Оля. Може зад гърба ми и да са си правели знаци, че съм „малко тра-ла-ла“, но ми дадоха направление.
Запознахме се. Имах странни усещания. Момиченцето (4,5 г.) ми хареса. Не можеше да върви (но можеше да мести крачетата едно след друго, ако я поддържат), умееше да става – но да стои малко и доста нестабилно, почти не говореше (опитваше с устни само да повтаря отделни мои думи и можеше да произнесе само няколко). Нямах усещането, че тя категорично е умствено изостанала.
В книжката тя даже ми показа с пръстче пиленцата, пеперудката и зайчето.
Слушаше и ме гледаше с интерес, следеше движенията ми. Подарих ѝ играчка, преписах си на чисто всичките ѝ диагнози, благодарих на лекаря и възпитателя и излязох на улицата. Стигнах до паметника на Ленин и забелязах бабката с подносите.
И седя си значи аз, ям си малините и си мисля как цялата ни система е изградена на принципа на този въпрос към родителите: „Защо да си съсипвате живота?".
В родилното много често жената, родила бебе със синдром на Даун или други особености, чува тази фраза, когато ѝ предложат да се откаже от детето.
В детските домове и в службите по осиновяване, когато кандидатите идват да видят децата, често им се задава същият въпрос.
И познатите, и роднините даже – добри и хубави хора, задават този въпрос на този, който иска да вземе дете:
„Защо да си съсипваш живота?"
Системата, създадена за закрила на детето, много често действа в чийто и да било други интереси, но не и в интерес на детето.
Какво ще се случи с това детенце не мислят нито санитарките и лекарите в родилното, кандърдисващи майката да се откаже от дете със синдрома на Даун, нито експертите от социалните служби и службите за закрила на детето, които казват: „Не ви трябва това дете, защо ви е куфар без дръжка, да мъкнете цял живот", нито даже преподавателите от школата за приемни родители, които понякога на по цигара отвън казват на кандидатите:
„Не ви разбираме съвсем, за какво ви е всичко това, нали си имате свои деца..."
Никой от тях не мисли КАКВО ще стане с това дете. Какъв живот ще има то. Става дума през цялото време само за родителите и техните интереси, както и за комфорта на техния живот.
И тогава какво ни остава да направим?
Седях пред паметника на Ленин, облизвах червените си от малини ръце и си прехвърлях в ума какво ще правя, ако тя не се научи да върви – живея на петия етаж без асансьор, а това означава, че не след дълго няма да мога да я нося на ръце. Тогава ще възникне въпросът със смяна на жилището.
Ако тя не се научи да говори, то ще трябва да се учим на някакви други методи за общуване. Къде в района ми има помощни училища за деца с особени нужди? Какво е ортеза? Къде да намеря добър невролог? И какво точно е ДЦП и какво може да се очаква от другите заплашителни диагнози? И дали има из социалните мрежи и интернет форум за родители на деца с ДЦП?
Когато се прибрах у дома, известно време
продължих да търся мама за Оля,
но ми се струва, че вече дълбоко в себе си съм знаела как ще завърши тази одисея. Тайно в себе си вече кроях планове как да подготвя всички около мен за решението си.
И както винаги ударих джакпот.
Оля се оказа просто най-невероятният подарък – изобщо не е умствено изостанала, просто бе изпусната, необгрижена и занемарена до краен предел.
Доста бързо тя започна да говори, да става, да ходи (е, не като другите, а с онази характерна за хората с ДЦП походка), тя се оказа изключително добро, отзивчиво и отстъпчиво момиченце.
Накратко, не ми се наложи да сменям жилището си – това исках да ви кажа.
