петък, 13 септември 2024 г.

ПРИКАЗКА, ЗА ЧОВЕШКИЯТ ГЕНИЙ, БОЛНИТЕ РОДИТЕЛСКИ АМБИЦИИ И ЧОВЕШКИТЕ ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ И СТРАХОВЕ ОТ ВСИЧКО РАЗЛИЧНО. И ЗАЩО И "ПРЕКАЛЕНО ХУБАВОТО", НЕ Е НА ХУБАВО ❗

 


Това е още една от хилядите истории от "живия живот", която доказва, поне три неща:

- Първо, че природата винаги се стреми към хармония и баланс и винаги, когато дава повече от едно, отнема от друго!

- Второ, че гениалността, е също форма на абнормност, точно както и забавянето или недоразвитието на някои функции, а човешката психика винаги се стреми, да вкара нещата в определени граници, за да избегне тревожността, страха и чувството на несигурност.

- Трето: "Човек се страхува от нещата, които не познава или не може, да си обясни - дори и да са "прекалено хубави". А когато, се страхува, той несъзнателно включва психологическите си защитни механизми като предразсъдъци и стигматизиране! И колкото по-силно е външното влияние върху вътрешният му свят, толкова по-яростно, подсъзнателно той ги отхвърля!...

                   🎻🎼🎶🎵🎶❤️‍🔥

Великият цигулар Николо Паганини, мрачният гений на музиката, човекът, когото нито един град на Европа не се съгласявал да погребе...

 Паганини бил с труден характер, възгрозен, с болезнен вид, но след  концертите жените буквално му се хвърляли на врата, а мъжете били готови да му прощават тази популярност сред дамите.

Това породило слухове, че си е продал  душата на дявола или практикува сатанизъм.

Хора, които изобщо не го познавали, разпространявали слухове, че е истински негодяй, макар че музикантът се занимавал с благотворителност.


В един прекрасен ден баща му Антонио Паганини, италиански търговец срочно  потърсил доктор. Пристигнал лекарят, но безпомощно повдигнал рамене – момчето Николо явно било мъртво. Бащата буквално го бил измъчил – заключвал го в тъмна барака без храна и вода и го заставял да се учи да свири на цигулка. Тереза Паганини, майката на нещастното дете, се заливала в сълзи. Купили малък ковчег, но не успели да го погребат – по време на церемонията по прощаването той изведнъж се надигнал, седнал и ужасен се огледал наоколо.

Още на следващия ден баща му отново му връчил в ръцете цигулката.


Той учел много бързо, съчинявал и изпълнявал твърде трудни за възрастта си неща и това завъртяло главата на бащата. Той нямал търпение синът му да стане знаменитост и след като бараката и гладът не свършили работа, наел учител – цигуларя  Джованни Черветто.


Вероятно, методите на учителя не се различавали особено от тези на бащата, защото Николо никога не споменавал името му и даже не го смятал за учител.

Може би тези двамата завинаги са могли да го откажат от музиката, но от момчето се заинтересували композиторът Франческо Ньекко и капелмайсторът на катедралата Сан Лоренцо Джакомо Коста. Те се отнасяли с момчето уважително, меко го напътствали, а Коста го взел на работа при себе си в оркестъра.


Обсебеността и суровото отношение на бащата не минало безследно. Цял живот Николо има крехко здраве и  пристъпи на мрачност. Освен това е потресаващо необразован, което за знаменитост, какъвто става с времето, е непростимо: пише с грешки, невеж е в областта на историята, макар че е понаучил това-онова, колкото да поддържа някакъв разговор. Явно баща му не го е пускал и на училище.


Талантът на юношата трябвало да се развива. Отиват при знаменития по това време,  Алессандро Ролла.

 Ролла бил болен, никого не приемал и баща и син Паганини се канели да си тръгнат, когато Николо видял на масичката цигулка и ноти. Написаното го заинтересувало, взел цигулката и засвирил. Болният Ролла чул изпълнението на собствената си творба, вдигнал се от леглото с желанието да види вълшебния музикант. Когато видял, че това е само един юноша, се обърнал към бащата: "Аз нямам на какво да науча този млад човек". Изпратил го при композитора Фернандо Паеро, той от своя страна, при Гаспар Гиретти, под ръководството на когото Николо достига съвършенство и като цигулар, и като композитор.


 Паганини става очевидна и неоспорима звезда. Пътува по градове и страни. Мнозина се възмущават от високите цени на билетите за концертите му, той ги вдига още повече. Тези, които идват обаче, са убедени, че този цигулар не прилича на никой друг. Ръцете му струват повече, отколкото са платили за концерта – те са безценни...


За да се разбере майсторството му, трябва да се знаят два факта. Веднъж заради спор той изсвирва мелодия на копринено шнурче от лорнет. Друг случай – недоброжелатели срязват всички струни на цигулката му, освен една. Той изсвирва целия концерт на тази струна и то така, че никой в залата не разбрал нищо. 

 


Паганини умира от туберкулоза преди да навърши 57 години. Последните месеци е на легло, почти без да става, само прекарва пръсти по струните на цигулката...

Ковчегът с останките му е закопаван няколко пъти и всеки път е изравян, заради заплахи от местните жители, за да го откарат на друго място и отново да го закопаят... Буквално всички в Европа  били уверени, че Николо е сатанист и нито един град не се съгласявал да оскверни земята си с неговите останки. 

Прахът на Паганини  намерил покой едва през 1896, 56 години след смъртта му, в гробището в Парма.


А на практика феноменалното му свирене било следствие на патология – пръстите му били изключително дълги и гъвкави, както  ги наричали на улицата – "паешки пръсти"...

Автор: Маргарит Иванов

via Даринка Иванова

събота, 7 септември 2024 г.

ТЯ ПРОДЪЛЖАВА, ДА БЪДЕ ВПЕЧАТЛЯВАЩА ЖЕНА

 

сн. Pinterest

Тя беше впечалтяваща жена. Жена, която няма как да остане незабялязана.

Мъжете я гледаха с желание и уважение, а жените със завист.

Тя беше жена, която се набиваше на очи. Жена, която дори да зърнеш само за миг, имаш усещане, че сякаш си познавал цял живот..

Тя беше жена изтъкана от противоположности... Каквото и да станеше, лицето и изразяваше онова хладно спокойствие, което сякаш казваше "Само с това ли се опитваш, да ме впечатлиш!?".. А дори и когато беше напълно спокойна, погледът и изгаряше с енергия, на която можеше да конкурира само слънцето по юлско пладне .


Тя беше жена, на контрастите... Закръглените и женствени форми, контрастираха приятно с чепатия й характер, а перфекционизма в живота й, с бурите, които бушуваха в душата й...


Тя беше жена, която всеки би искал да има за приятел и никой , за свой враг... Тя беше силна жена , която всеки уважаваш себе си мъж би искал в своя „списък”, но с която малцина биха устояли , за да споделят живота си...  

Тя беше жена, която избухва само за миг и след миг вече не помни защо... Която не мрази никога никого и обича 

 само един, завинаги....


🎩"Рошавите мисли на Лудият Шапкар "🧤


И ХОРАТА СА КАТО ДРЕХИТЕ

сн. alanhranitelj.com/the-mad-hatters-wardrobe


И хората са като дрехите, приятел -

Фасон отвън, отвътре пък - хастар.

Но вътре са размера и цената.

Фасонът само е, за пред тълпата,


за да засити алчният ни взор,

с често фалшива красота и... псевдо чар .

Помни, не всяка уж универсална "кройка",

ще е за твойта фигура, душа и стойка!


Не всеки с етикет "Приятел", е такъв.

Честичко гонят интереси и ти пускат кръв.

Лукав подлец се кипри като "Верен".

Добрякът не мисли, за "Лековерен"!


"Жертвата" често крие в пазвата си ножа

и се оказва хищник стръвен, в овча кожа.

Не е циникът, ни "Успешен", ни "Известен",

а "Скитника", от "Богаташа" често е по-честен,


защото тъй добре познава нищетата

и знае истинската стойност на нещата...

За туй, внимавай с етикетите и марките!

и с префърцунената важност на "хлебарките"!


Че под крещящата за класа марка и броката,

душата, често може, да е третокласна и опърпана подплата.

И колкото е външността им по-превзета,

приятел по-прилежно ти преглеждай етикета!


Ивайло Апостолов 

08.09.2024

петък, 6 септември 2024 г.

ЖИВОТА Е КАТО ПЪТУВАНЕ С КОЛЕСНИЦА...

 

сн. Pinterest 

Животът е като пътуване с колесница, Алиса. - каза Лудият Шапкар. Колесница в която са впрегнати конете на нашите емоции. И ако не успокоим и нахраним тези коне, ако не осъществим връзка с тях и не им зададем посоката, в която искаме, да ни отведат, те ще ни отведат в посоката, която са избрали. И това, не просто ще ни отдалечи от целта, но може, да бъде пагубно и за тях, и за нас!

И не е важно, колко красива и скъпа е колесницата. Нито колко расови и редки породи са конете! Важното е, колко дълбока е връзката помежду ни. И доколко ние сме се научили, да ценим и да се наслаждаваме на всеки дребен детайл в пейзажа, на самото пътуване и на споделеното му съпреживяване с важните за нас хора, които ни придружават! 

Колкото повече сме успели в това, толкова по-далеч ще стигнем. И толкова по-щастливи и удовлетворени, ще бъдем по-пътя!

🎩"Рошавите мисли на Лудият Шапкар"🧤

четвъртък, 5 септември 2024 г.

ЗА ХРАБРОСТТА, ЛЮБОВТА, СВОБОДАТА И ОТГОВОРНОСТТА НА ЛИЧНИЯТ ИЗБОР


сн.blogger.googleusercontent.com

- Това не е твоя битка, Алиса! Но имаш пълната свобода, да решиш, дали е кауза, която можеш, да припознаеш като своя и да избереш дали, да се включиш в нея! Но за да бъде всичко справедливо трябва, да знаеш всичко, което ти е нужно! - каза Лудият Шапкар, като обхождаше с поглед бойното поле!

 - Винаги ли си толкова безкомпромисен и решителен? - попита Алиса. Никога ли не изпитваш съмнения?... Никога ли, не се страхуваш?

 - О, мило дете! Безстрашието е за глупците!

Умният човек винаги премисля! А мисленето, започва от съмнението и страха!  Но само започва от там!  После преминава през сложен лабиринт от проучване на врага-проблем и критично преценяване на всички негови и твои силни и слаби страни, на различни възможни изходи и алтернативи след тях. Обмисляне на всички възможни рискове и загуби, и съпоставянето им със значимостта на крайната цел, за теб и за всички, които обичаш! Понякога дори, за всички онези, които не познаваш! След това преосмисляш своите ценности, идеали и приоритети ! Планираш и ... действаш!

Важното е, как ще разположиш целият този процес във времето с което разполагаш. И още повече, да не се изгубиш в лабиринта някъде по пътя! А никак не е невероятно, нито безопасно, да изгубиш най-важната цел или смисъла на всичко, заради което си започнал своята борба, нито пък пътя! Нито дори себе си, което е напълно възможно и осъзнато за онези, които другите наричат герои! 

Лудият Шапкар, беше започнал от един онези дълги диалози със себе си, за смисъла и промяната, които всеки наистина мислиш човек води понякога. И които при щастливо стечение на обстоятелствата, водят до катарзис!

- Питаш ме, не ме ли е страх?...

Разбира се, че ме е страх! Все пак съм обикновен смъртен! Не съм Бог!

А всеки разумен смъртен осъзнава своята тленност и иска, да живее! 

За това, не страха от смъртта, а осъзнатият смисъл и вярата в правотата, и значимостта на това, за което се бори! И най-вече любовта към живота и всичко значимо, което има са неговата истинска сила.

Потребността от сигурност е първата екзистенциална потребност след потребността ни от храна, вода, сън и подслон.

Тя е пряко подчинена на Инстинкта ни за самосъхранение и страха. И е нормално, да доминира действията ни! 

А дилемата Свобода, срещу Сигурност в почти над 98% от случаите е полза на Сигурността !

"Човек се страхува от това, което не познава", е основна максима в мотивацията на неговите избори, реакции и поведение . 

Всичко това обаче, НЕ ни оправдава, защото сме много повече от първосигнални същества!

Ние сме осъзнати личности, дарени със свободата и отговорността на личният избор!

И когато настоящето стане нетърпимо. Или друга екстремна потребност изисква промяна, тогава слагаш в двете блюда на везната страха, сигурността и съмненията, срещу любовта, идеалите, ценностите, смисъла и значимостта за по-доброто бъдеще!

И действаш решително, безкомпромисно и непоколебимо, въпреки страха! С вяра и абсолютна отдаденост, в името на всичко, което обичаш!

Защото, когато се поддадем на съмненията и заложим на Сигурността най-често поведението ни е основано нашите предразсъдъци и стереотипни нагласи, на изтласкани ни страхове и подтиснати комплекси. И други защитни механизми.

И едно от основните оръжия, за борба в арсенала ни е, ИНФОРМИРАНИЯТ ИЗБОР, който зависи от осведомеността и компетенциите ни, от способността ни, за критично мислене! Волята ни, за активна позиция, вярата ни в правотата на нашите действия и техният смисъл и значимост, за всичко което обичаме ! Както и волята ни, за промяна на статуквото, в името на по-доброто бъдеще, залагайки своята чест и достойнство! Защото няма победа, без загуба и всеки триумф, си има цена, която трябва, да си готов, да платиш!

- За това, скъпо дете питай ме всичко, което смяташ за важно! Аз съм тук, за да ти отговоря честно! Защото си толкова важна за мен! Защото ти си последното, което бих си позволил, да изгубя и най-ценното, за което бих заложил остатъка от живота си на карта! И точно за това, за мен, ще бъде чест и гордост, да си до мен, в това предизвикателство❗

Такъв беше Лудият Шапкар - широко, много "широко скроен". Не обичаше рамки и решетки. Не понасяше етикети и направо ненавиждаше малодушието и тесногръдите стигми! Екстравагантен бунтар във вида и идеите, и вироглаво-непокорен, но достатъчно изтънчен, макар леко фриволен в поведението си. Изобщо човек, който не се притесняваше, да отстои себе си при всякакви обстоятелства. Да ти каже всичко в очите, но така, че да не можеш, да му се разсърдиш. Човек, който оставя след себе си лек привкус на изтънчена ирония, която гъделичка като енфие с толкова добре подбран и премерен аромат, че от него не можеш, да кихнеш, но с удоволствие му се наслаждаваш.

 Неконвенционалността му далеч надхвърляше инертната и микроскопична дълбока закостенялост на общоприетото за политкоректното! Той обичаше, да провокира и да разчупва рамки! Обичаше магията на непознатото и откриването на нови хоризонти!

Обичаше, да се потапя дълбоко под повърхността на външно очевидното и да търси най-големите, красиви и ценни розови перли на човешката същност?

Обожаваше стихийността на творческият градивен хаос и полета на идеите превърнати в цел!

И най-малко от всичко му пукаше, че много от хората не го долюбваха особено. А други, откровено си го ненавиждаха и го определяха като луд, защото дори изобщо, ама изобщо не се и опитваха, да го разберат. Повечето хора предпочитаха, да живеят в илюзорният си свят на привидно спокойствие и псевдо сигурност, в който делегират отговорността за собственият си неповторим живот на някой друг. А Лудият Шапкар по никакъв начин не се побираше в микроскопичните им разкривени паянтови представи за реалността.

Той много отдавна беше приел "Лудостта", като неделима част от своята идентичност и се гордееше с това, че живее далеч извън рамките на общоприетото! Живееше в пълен мир и хармония със себе си! И с благодарност, за всичко, което му се случва❗Защото отдавна беше разбрал, че натиска на общоприетите мнение, норми и очаквания, са последното,което трябва, да ни определя.

🎩"Рошавите мисли на Лудият Шапкар"🧤

сряда, 4 септември 2024 г.

НЕ РАЗБРАХМЕ ЛИ?🤔...

 



Не разберем ли, че колкото повече подготвяме пътя пред децата си, толкова по-неподготвени израстват те за пътя!


Житейския път НЕ е стирилен коридор, НЕ е перфектно построена магистрала!... НЕ е валиран, асфалтиран и дори обезпаразитен!... 


И наш дълг и отговорност като родители е, да научим децата, да го приемат такъв, какъвто Е - несъвършен. Точно като тях самите!...  И да се научат, да ходят по него смело и гордо! Без, да се отказват!Без, да чакат някои, да им направи партийна! Защото НИКОЙ НЕ ИМ Е ДЛЪЖЕН!...

Да го приемат такъв, какъвто Е!

С всичките му криволици, неравности, пропадания и стръмни изкачвания,... на места почти непристъпен, на други - хлъзгав...  С много кръстопътища, серпентини и непрогледни тунели, които приличат на път, без изход!... Някъде, минаващ през тресавища, подвижни пясъци или заплетени драки... Някъде, с подлята от псевдо приятел вода и с много, много препъни камъни!

Път който, ще води, към непристъпни на пръв поглед върхове, в покоряването на които, ще трябва, да се изправят срещу самите себе си! И които, ще трябва, да покорят сами! Път, по който, ще има свлачища, разломи и пропасти, от които вероятно няма, да има кой, да им хвърли спасително въже! Но ако все пак има,  трябва, да знаят, как да проверят въжето, карабините и клиновете, и да положат лични усилия! И да запомнят тогоз и Човещината му! Защото са на изчезване!

Да се научат, да не подминават безучастно падналите, имащи нужда от помощ! Но и че ще срещат и такива, които са изучили до съвършенство ролята на "жертвата", Ала всъщност, са безпощадни хищници, които няма да се поколебаят, да построят кулата на успеха си, върху труповете на мечтите и животите на всеки, чиито път са пресекли ! ... Да не забравят, че ще има и такива, които няма, да спрат, да окайват съдбата си, но няма да искат, да помръднат и пръстче, да положат някакви усилия, защото се чувстват комфортно в уютната си роля.

Трябва, да ги научим, че за успехът трябва, да изградиш качества и навици, да полагаш целенасочени усилия упорито, последователно и с постоянство. Трябва, да  ги научим, че нищо не се дава даром! Че всяка мечта и всеки успех, си имат цена. И ако наистина ги искаш трябва, да си готов, да я платиш. Трябва, да се научат, да отлагат желаното или удоволствията и да подредят целите и желанията си по приоритет!


И че ако наистина искат, да променят пътя, МОГАТ! Но първо трябва, да променят себе си и нагласата си към пътуването!

🎩"Рошавите мисли на Лудият Шапкар"🧤

вторник, 3 септември 2024 г.

Страданието и тъгата ни дават дълбочина!Потикват ни, да търсим смисъл!...

 


Големият Робин Уилямс казва: „Мисля, че хората, които са изпитали най-голямата тъга, са тези, които винаги полагат най-големи усилия, защото те знаят от плътта си какво е да се чувстваш опустошен и на дъното. И не искат никой друг, да се чувства по този начин.


Така е с всяка загуба, ако сме успели, да я надживеем, да я приемем и простим!

.. На себе си! И на другите! Тогава се научаваме, да ценим и малкото, което имаме, но и да се борим истински за по-доброто и за това, в което вярваме! 

Тогава се научаваме, да се смирим, Но и да полетим, когато пожелаем! Научаваме се и да учим другите, да повярват и да полетят, когато и ако са готови! Или просто, да им помогнем, да се радват на уюта и топлината на гнездото си!

Страданието и тъгата ни дават дълбочина!Подтикват ни, да търсим смисъл!...

За съжаление обаче, повечето от нас, не достигат, до Приемането! 

Предпочитат, да се давят в отчаянието и самосъжалението и да горят в гнева!

Пътят към Приемането и отвъд него, в един!

Важно е ние самите, до къде бихме стигнали по него!?

Когато разберем това, ще разберем ,кои сме!?


🎩"Рошавите мисли на Лудият Шапкар"🧤

ДЕЦАТА НЕ ТЕ ОЦЕНЯВАТ ПО НЕЩАТА, С КОИТО СИ ГИ ОТРУПАЛ, А ПО ТОВА,.КОЕТО СИ ИМ ДАЛ ОТ ДУШАТА СИ И МИГОВЕТЕ ПРЕКАРАНИ ЗАЕДНО

 Децата не те оценяват по това колко пари имаш, в каква къща живееш или каква кола караш. Оценяват те по това, как се чувстват в твое присъс...