Актьора Колин Фарел(във видеото), финишира участието си в Дъблинския Маратон, с приятел ❗💞
Още едно емоционално видео, онагледяващо защо великите, са велики ❗💞🧑🦽🏃
Ема Фогърти и Колин Фарел са близки приятели от 16+ години. Тя живее в постоянна, силна болка.
За тези, които се чудят, Булозна епидермолиза (ЕБ) е много болезнено, тежко кожно заболяване. Тези, които го имат, имат средна продължителност на живота 30-35 години.
Ема Фогърти е живяла най-дълго в Ирландия и в момента е на 40.
Повече от 20 000 бегачи излязоха по улиците на Дъблин в неделя сутринта за Дъблинския маратон.
Състезанието започна в 8.45 сутринта на Leeson Street Lower.
Колин Фарел и неговата дългогодишна приятелка Ема Фогърти са събрали досега над 775 000 евро в помощ на благотворителната организация Дебра след финала на маратона в Дъблин.
Г-жа Фогърти, която е най-дълго оцеляващият човек, живеещ с рядкото заболяване булозна епидермолиза (ЕБ) в Ирландия, се присъедини към холивудския актьор за последните 4 километра от състезанието – по един, който отбелязва всяко десетилетие от живота й.
Първоначалната им цел беше 400 000 евро, която те скоро надминаха след трогателна поява в Late Late Show.
Те си поставят нова цел от 1 милион евро и оттогава двамата са събрали 775 546 евро за Дебра, която осигурява грижи и жизненоважна подкрепа за 300-те души в Ирландия, живеещи с ЕБ.
Прочетете цялата история в Irish Independent
За онези, което не знаят, живота и борбата на хората със специфични потребности съвсем не са чужди❗
20-годишния си син на актьора Джеймс, който се роди през 2003 г., страда от невро-генетично заболяване, наречено Синдром на Ангелман.
НЕдостъпността на средата и равното право на ВСИЧКИ хора, без ограничения на свободен достъп и придвижване,
не еднократно са били тема на маши блогове.
Осигуряването на свободен достъп на придвижване е едно от важните условия, за по-самостоятелен и независим живот на хората с различни дефицити, чрез оптимално приспособяване на средата компенсиране на индивидуалните им ограничения.
Въпреки някои опити на "властта", да задължи, собствениците на частни и обществени сгради, да осигурят равен и безпроблемен достъп до своите обекти за ВСИЧКИ ГРАЖДАНИ, вече години наред се работи "на парче", за отбиване на номера при предписания и за усвояване на едни евро субсидии.
Малко хора обаче знаят ( защото всъщност болшинството изобщо не се интересува, че има редица нормативни и под нормативни наредби, които съдържат конкретни параметри в предписанията, както за инфраструктурните съоръжения и условия, осигуряващи достъпността - от ъгъл на денивелацията, ширина на рампите и т.н. ширина на вратите и условия в специализираните тоалетни за ♿, и още много други.
Такива са например,
НАРЕДБА № 4 ОТ 1 ЮЛИ 2009 Г. ЗА ПРОЕКТИРАНЕ, ИЗПЪЛНЕНИЕ И ПОДДЪРЖАНЕ НА СТРОЕЖИТЕ В СЪОТВЕТСТВИЕ С ИЗИСКВАНИЯТА ЗА ДОСТЪПНА СРЕДА ЗА НАСЕЛЕНИЕТО, ВКЛЮЧИТЕЛНО ЗА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ
и
НАРЕДБА № 6 от 26.11.2003 г. за изграждане на достъпна среда в урбанизираните територии (отм.)
Кампанията "Задай посока" на Общност Мостове е една изключително полезна кампания, за повишаване на информираността, за достъпната среда в обществена полза❗За поощряване на общността, да помага на хората, които имат проблеми с придвижването❗💞
#достъпнасреда
#задайпосока
четвъртък, 17 октомври 2024 г.
Алиса стоеше приседнала на ръба на скалата. Вятърът правеше причудливи фантастични фигури от косата й, а погледът й привидно загледан в пропастта, всъщност се взираше някъде отвъд дълбините на бездънната бездна, образувала се след погрома в душата й.
Външно, девойката не изглеждаше наранена. Видимо беше просто прекалено изтощена. Вътрешно обаче, Алиса беше направо опустошена от урагана от емоции, който все още се вихреше в душата й.
Лудият Шапкар приседна с неподозирана за външният му вид лекота до нея. Приглади с отигран до съвършенство несъзнателен жест периферията на шапката си и каза:
- Чуй дете! В живота на всеки човек има преломни моменти, които преобръщат целият му свят, всички досегашни представи, ценности и намерения с главата надолу. Моменти толкова разтърсващи и драматични, че разделят живота му на "преди" и "след".
Въпреки раните и страданието такива моменти са особено важни и ценни, защото са катализатор за емоции и ни освобождават от всичко вече ненужно, което се е превърнало в тежест за нас - предразсъдъци, страхове или чувство на вина, за стари грешки...
Такива моменти са естествено "сито", за хората около нас. - продължи философски той. За това, че отварят очите ни, за истините, скрити зад много лицемерни маски, наивни идеали, илюзии и самозаблуди.
В такива моменти може би 80% от хората около нас се разбягват като хлебарки. А друга немалка част тихомълком, сякаш се стопяват в небитието и като че ли никога не ги е имало, само за да си спестят евентуален дискомфорт от нагнетената около нас атмосфера.
Безценното на такива моменти е, че тогава изпъкват ясно хората около нас, които остават като наши стожери и компас. Хората, благодарение на които не изгубваме представа кои сме и събираме осколките останали от разбитото ни Аз около вътрешният си център. И благодарение на които възвръщаме вярата в себе си. Благодарение на тази шепа хора, дори в такива моменти не губим своята посока и цел или ги преосмисляме напълно.
Най-тъжното и болезненото в тази история обаче е, че измежду хората около теб винаги, ще се намерят и дузина-две (дори и повече) такива, които не само ще те подминат и няма, да ти помогнат в нуждата! Но поради личен интерес и изгода, ще се опитат, да пречупят собственоръчно стълбата, която си изградил с последните си сили, за да се измъкнеш! Ще прережат, хвърлените ти спасителни въжета!... И някои от тях дори, със зле прикрито удоволствие, ще те настъпят обратно, в калта!... Някои от тях, дори ще са носили лицемерните маски на твои приятели... И тогава пред теб, ще се открие с грозното си лице драматичната истина, че някои от тези хора са просто безпринципни. Но други, са били до теб, не просто, за да се греят на огъня и светлината ти, а за да чакат този момент в който, да стъпчат и изгасят искрата ти❗
За това, когато паднат маските на лицемерието, добре запомни лицата на тези хора преди, да са ти обърнали гръб! За да не ги оставяш никога повече, зад своя❗
Именно от тях, Алиса се пази най-много❗
Въпреки, че точно тези същества са най-нищожни и нещастни. Защото няма нищо по-жалко, отблъскващо и нехуманно от това, да погалиш и да вдъхнеш искра живот на полуизсъхналото си невзрачно его, с моментното удоволствие и илюзорно чувство за "превъзходство", като се опитваш, да смачкаш някой по-добър от теб в момент, когато е паднал на колене.
Така завърши монолога си Лудият Шапкар. След което приглади нежно една вироглава руса къдрица зад ухото й. Прегърна я бащински през слабите рамене и впери поглед изпълнен с вяра и надежда в хоризонта, където някъде в далечината, Слънцето вече разрязваше мъглата и мрака със златната ножица на лъчите си.
🎩"Рошавите мисли на Лудият Шапкар"🧤
понеделник, 14 октомври 2024 г.
- Няма как, да израснем като уверени в себе си възрасти, Алиса! - каза Лудият Шапкар.
Ако като деца в живота ни не е имало някой, който да ни покаже, че нещо у нас има стойност и сме важни!... Ако не е имало някой който, да ни даде поне глътка любов, без условия... Някой който, да направи за нас поне малко добро без, да чака отплата... Ако в живота ни като деца не е имало някой който, да покаже към нас поне шепа нежност и грижа и да ни покаже, че сме ценни за него!... Няма как!...
Освен, ако нечии опити, да смачкат все още неукрепналото ни Его, не са натиснали "бутона" на инстинкта ни, за самосъхранение толкова силно, че да мобилизираме всичките си вътрешни сили и енергия, срещу тези опити, да ни пречупят и да докажем на себе си, че сме много повече от това, в което се мъчат, да ни превърнат или да ни внушат, че сме.
За този блог ме провокира един текст, на който попаднах съвсем случайно в интернет. Той е свързан историята стояща зад една от любимите ми песни " Звукът на тишината". Песен, която толкова харесвам, че преди време направих творчески превод.
Сигурно няма човек който, да не е чувал тази великолепна песен на Саймън и Гарфънкъл. Вероятно малко от вас знаят обаче удивителната история зад първия ред от „Звукът на тишината“? ( Всъщност целият текст е изпълнен с доста символика. )
Историята започва преди повече от 60 години, когато Артър „Арт“ Гарфънкъл - будно еврейско момче от Куинс, е приет за студент в Колумбийския университет. Още при въвеждането на новопостъпилите, Арт се запознава с младеж от Бъфало, който също е "новобранец". Двамата откриват,че споделят еднаква страст към литературата и музиката, и бързо се сприятеляват. Името на новият приятел на Арт е Санди Грийнбърг.
Едва два месеца по-късно, през февруари 1961 г., хирург от Детройт каза на Санди шест думи, които ще преобърнат живота му изцяло. "Сине, утре ти ще ослепееш." Оказва се, че младежа има прогресивна скоротечна глаукома.
Санди е съсипан от сполетялата го трагедия и изпада в дълбока депресия. Отказва се от мечтите си, да стане адвокат и се връща в Бъфало, измъчван от мисълта, че ще бъде в тежест на семейството си, което и без това има финансови трудности. Санди се среща със социален работник, който му излага новите възможности: плетене на столове, сглобяване на пакети от отвертки за местна фабрика за инструменти или да стане селски мирови съдия.
Смазан от срам и страх, Санди прекъсва контактите си с приятелите си и отказва да отговаря на техните писма и обаждания.
Един ден обаче, съвсем неочаквано Арт изненадва Санди като се появява на вратата му. Арт няма никакво намерение да остави най-добрия си приятел да се предаде и да се откаже от живота и мечтите си. Той успява, да го убеди, да се върне в университета и му обещава, че ще бъде плътно до него, за да не се чувства изгубен – както в преносен, така и в буквален смисъл.
Арт спазва обещанието си и всеотдайно придружава Санди в кампуса, като става „неговите очи“. За него е важно Санди, който е попаднал в света на вечния мрак, никога да не се почувства самотен. Арт дори започва да нарича себе си „мракът“, за да покаже своето съчувствие, съпричастност и подкрепа към приятеля си. Често той казва на Санди: „Сега мракът ще ти почете.“. Арт прави много повече от това. Той организира целия си живот така, че да бъде неотлъчно до приятеля си.
Благодарение на бъдещия автор на песни Грийнбърг открива, че може да се ориентира сам в Ню Йорк.
Един ден, двамата си провират през тълпата в центъра на Манхатън, за да може Грийнбърг, да стигне в Колумбия, където има среща. Гарфънкъл, който учи архитектура, каза, че не може да го придружи обратно по това време, защото има за задача, да скицира сградата Seagram. Грийнбърг решава сам да вземе метрото на обратно. Санди се препъва, блъска се в хората и пада, наранявайки крака си. Пътуването включва и някои други препъвания, като порязване на челото и сблъскване с боксьорско величие. Но в края на краищата, след два трудни часа завършва с успешното му завръщане в училище. Когато слиза на 116-а улица, изведнъж се блъсва в човек, който се извинява – и Санди разпознава гласа на Арт! Тогава разбира, че приятелят му го е следвал отблизо през целия път, за да се увери, че е в безопасност, но и да му даде безценния дар на свободата, да се справи сам и да бъде независим.
По-късно Санди ще сподели да този случай: „В този миг почувствах искрата, която ме накара да заживея напълно различен живот – без страх и съмнения. Именно затова изпитвам огромна признателност към моя приятел.“
Така, за по-малко от шест години след ослепяването си, Санди надскача това, което в Бъфало изглежда неговата съдба, и се присъединява към класа на стипендиантите на Белия дом през 1966-67 г. Неговата история е забележителна.
Санди завършва Колумбийския университет, а след това получава научни степени от Харвард и Оксфорд. Създава семейство с любимата си от гимназията и става успешен предприемач и филантроп.
Докато учи в Оксфорд, Санди получава обаждане от Арт. В този момент Арт е човекът, който има нужда от помощ. Той е създал рок дует с приятеля си от гимназията Пол Саймън, и те спешно се нуждаят от 400 долара, за да запишат първия си албум. Санди и съпругата му Сю имат едва 404 долара в сметката си, но без колебание изпраща на Арт необходимата сума.
Първият албум на Саймън и Гарфънкъл не постига голям успех, но година по-късно песента „The Sound of Silence“ става №1 в класациите. Първият ред от песента, „Здравей, мрак, стар приятелю“, е вдъхновен от Санди и техните разговори. Саймън и Гарфънкъл стават едни от най-обичаните музиканти в историята.
Двамата приятели остават изключително близки и до днес. Арт дори е кръстник на децата на Санди. "Когато се сприятелих със Санди, започна моят истински живот. Издигнах се в собствените си очи и започнах да разбирам кой съм всъщност – човек, който държи на приятелите си.“ - споделя той. Санди от своя страна описва себе си като „най-големия късметлия на света“, благодарение на това приятелство.щп
Историята на Арт и Санди е вдъхновяваща история на безусловната приятелска обич и вяра в теб, приемането и подкрепата! И история, за чудеса като духовното прераждане и резилианс, които може да сътвори позитивната и силно подкрепяща близка за нас среда, особено в моменти на криза!💞
А историята на Грийнбърг е история на надеждата, смелостта и вярата, че дори най-мрачните моменти могат да се превърнат във възможност за успех.
---
Адаптирано от личната страница и мемоарите на Санди Грийнбърг "Hello Darkness, My Old Friend: How Daring Dreams and Unyielding Friendship Turned One Man’s Blindness into an Extraordinary Vision for Life"*
