Нормата е Условност - фикция! Просто"отправна точка",която ни дава някакъв ориентира! Дава ни"база,за сравнение"! (Ако държите на"определения", можете да ги прочетете в Тълковния речник! ) Нормата обаче,НЕ е единственният начин,да се живее! И НЕ е,гаранция за качеството и най-вече, за пълноценността и смисъла на нашият живот! Задръжте си "НОРМАЛНОСТТА" на безличния и посредствен живот! Истинсото развитие на Човечеството е извършено от хора, които не са се ръководили от условности! И то само, за да получат спокойствие и илюзорна сигурност!
Днес едва ли има човек, който да не е виждал и да не знае, какво е това инвалидна
количка! Именно тя е основен, стилизиран елемент от международния символ
на хората с инвалидност. Тя е и един от онези външни, видими белези и/или
характеристики, които задействат отношението – негативно или позитивно – на
човека или обществото към инвалидността и човека с инвалидност.
Но – най-вероятно – малцина са тези, които познават дългата история на това
средство за придвижване. 1.Тук ще се опитам да проследя накратко тази история. 2
Какво представлява инвалидната количка и каква роля изпълнява? Най-общо казано, инвалидната количка е превозно средство, предназначено за
хора със сериозни дисфункции на долните крайници или на гръбначния стълб.
Тя дава възможност да се стабилизира позицията на тялото на даден човек с
тежки физически увреждания и да улесни и направи възможно придвижването
му от едно място до друго. Благодарение на инвалидната количка, хората с
различна степен на парализа на тялото, са били и са в състояние да се справят с
дейностите в своето ежедневие, да изпълняват присъщи за тях социални роли,
да пътуват и др., т.е. да водят един активен и пълноправен живот, в рамките на
своите възможности и способности.
Първите инвалидни колички.
Трябва ясно да се каже, че за да бъде изобретена инвалидната количка, преди
това е било необходимо да се направят две други открития:
(1) да се открие столът или креслото – това се е случило около 4000 години пр.н.е.
(2) да се открие колелото – това се е случило през 5-то хилядолетие пр.н.е. в
Месопотамия.
Първоначално хората, които са били с някаква придобита или вродена парализа
на тялото, са били пренасяни на различни носилки или лектики. На това обаче,
са можели да разчитат единствено богатите хора. Това, между другото, е едно от
многобройните доказателства, че социалните неравенства са съществували още
в зародиша на цивилизациите.
Рис. 2. Древна Гърция Рис. 1. Древен Китай
Източник: https://blumil.pl/blog/2016/11/30/historia-wozka-inwalidzkiego-odpoczatkow-do-blumi/
3
Първите писмени източници, за ползването на столове на колела, които са
първообраза на инвалидната количка, се появяват около 500 г. пр.н.е. в записи
от Древен Китай и Древна Гърция. (рис. 1 и рис. 2) Смята се, че откритият
барелеф на китайски саркофаг от 530 г. пр.н.е., изобразяващ мъж, седнал на
кресло с три колела, е първата исторически запазена следа от съществуването на
инвалидна количка по онова време, която позволявала транспортирането на
човека в изправено положение.
И до днес не е ясно кой точно е измислил първообраза на инвалидната количка.
С много голяма вероятност може да се предполага, че първите такива средства са
били създадени по-скоро за облекчаване на труда на хората, които са се грижили
за лицата с инвалидност, отколкото за улеснение на последните. Първите кресла
са били трудни за обслужване и са изисквали помощта на други хора.
Новите времена
Историческите пътища ни отвеждат чак до втората половина на XVI век, когато
се открива, че Филип II – крал на Испания, използва прототип на инвалидна
количка. (рис. 3)
Рис. 3. Инвалидна количка, ползвана от Филип II. Източник:
https://blumil.pl/blog/2016/11/30/historia-wozka-inwalidzkiego-od-poczatkow-do-blumi/
Първата информация за мебели за сядане, съобразени за възможностите на хора
с инвалидност, се появяват в европейската литература през XVI в. От
тогавашните документи става ясно, че испанския крал Филип II е страдал от
подагра и е използвал фотьойл с регулируема облегалка и опора за краката.
Френският крал Луи XIV през 1700 г. използва количка, чийто механизъм е
4
наподобявал рулетка. Благодарение на него е било възможно завъртането на
стола заедно с владетеля, седнал на него.
През 1655 г. настъпва своеобразен пробив – млад часовникар изобретява първата
самодвижеща се количка (рис. 4.). Това съоръжение изисквало от ползвателя
силни ръце и торс. Естествено то не било идеално и съвсем не лесно за
обслужване, като се вземе предвид ширещото се по това време недохранване,
недостигът на калций в организма дори сред богатите, ниското ниво на
медицината и погрешно поставяните диагнози и т.н. Каквито и да са
недостатъците на изобретението на младия часовникар, днес то се приема за
пробив за онези времена.
Рис. 4. Първата самоходна инвалидна количка. Източник:
https://blumil.pl/blog/2016/11/30/historia-wozka-inwalidzkiego-od-poczatkow-do-blumi/
Откритието на Джон Доусън .
Следващата революционна крачка напред в историята на инвалидната количка
е направена в края на XVIII век, когато през 1795 г. Джон Доусън конструирал
инвалидна количка, подходяща за управление от самия потребител. Тази
количка е била оборудвана с две предни и едно задно колела за управление.
В началото на XIX век (1811 г.) е построена количка, оборудвана с две зъбни
предавки, предаващи задвижването.
През 1850 г. настъпила следващата промяна – в Нова Англия била конструирана
инвалидна количка с метални задвижващи колела отпред и едно малко колело
отзад на количката. Предимството на тази количка е било в малкия ъгъл на
завиване, но все пак тази количка изисквала големи усилия.
На границата на XIX и XX век започнали да се появяват инвалидни колички с
дървена рамка и плетена седалка. Те били оборудвани с регулируеми
подлакътници и предни задвижващи колела. С времето, когато започнала да нараства склонността към пътувания, хората
започнали да се замислят как да пътуват и да се придвижват от едно място до
друго на инвалидна количка. Тази потребност се породила през ХХ век. Тогава
производителите и продуцентите започнали да опознават потребностите на
ползвателите на инвалидни колички. Дошло времето, когато инвалидните
колички станали по-леки, по-здрави и по-лесни за управление, с други думи,
количките станали по-леки и доста по-удобни.
Инвалидните колички с електрическо задвижване
В началото на ХХ век (1903 г.) се появила първата инвалидна количка, която
можела да се побере в стая и имала електрическо задвижване. Тази количка била
снабдена с двигател, задвижван от акумулатор от 12 V и имал мощност 0,38
конски сили. През 1907 г. е произведена първата количка от изцяло метална конструкция,
която изместила произвежданите дотогава колички от дърво.
Инвалидните колички от началото на миналия век били тежки (около. 50 kg),
както и с твърде големи размери. Това силно затруднявало или правело
невъзможно самостоятелното придвижване на човека. Те не можели да се сгъват
и трудно се транспортирали. Хората с инвалидност, които ги използвали на
практика били зависими от помощта на здравите при придвижването си с тях.
Количката Feather – Light 10
Годината 1932 е преломна в областта на инвалидните колички. Тогава Хари
Дженингс (Harry Jennings) по молба на своя приятел с инвалидност Хърбърт
Еверест (Herbert Everest) от САЩ конструирал първата лесна за транспортиране,
сгъваема инвалидна количка. Тази количка, наричана „Feather-Light 10“ тежала
само 25 kg. Двамата приятели създали фирма „Everest & Jennings“, която дълго
време имала монопол на пазара на инвалидни колички. В средата на 30-те
години на ХХ век компанията патентовала кръстосана сгъваема количка,
проектирана от Сам Дюк. През 1950 г. бил създаден и първият моторен модул,
който можело да бъде прикрепен към количката с ръчно задвижване. В този
двигател били използвани транзистори.
Спортните инвалидни колички
От историята на инвалидността е известно, че през 50-те години на ХХ век
започва да се отдава все по-голямо значение на спорта в процеса на
рехабилитацията на хората с инвалидност. Това е и времето, когато започват да
се конструират и произвеждат първите спортни инвалидни колички. Още през
1946 г., т.е. непосредствено след Втората световна война, в САЩ се състояло
7
първото състезание по баскетбол за хора в инвалидни колички. Все по-често на
пазара се появявали колички, адаптирани към спортните потребности на хората
с инвалидност.
Първата спортна инвалидна количка, предназначена за лично ползване, била
конструирана от американецът Бъд Ръмпел (Bud Rumpel), a фирмата „Quadra“ се
опитала да направи серийно производство за ежедневна употреба.
Важни промени в тази област, започнати от Марлин Хамилтън (Marlin
Hamilton), настъпват през 1978 година. След преживян инцидент, Хамилтън бил
принуден да се придвижва с инвалидна количка. Той бил разочарован от
техническите решения, съществуващи по това време. Обърнал се за помощ към
дизайнерите на планери Дон Хелман (Don Helman) и Джим Окамото (Jim
Okamoto). Резултатът от тяхното сътрудничество не закъснял и се появила
количка с тегло 12 кг, снабдена с твърда рамка и нисък гръб. Компанията „Quickie
Designs“ била създадена по това време. Днес спортни инвалидни колички се
предлагат в номенклатурата на всички световни компании, занимаващи се с
производство на такова оборудване (
Днешният и утрешният ден на инвалидните колички
Днес на пазара на инвалидни колички се предлагат множество и най-различни
модели инвалидни колички – едните механични, задвижвани с ръчна сила, а
8
другите електрически. Основни характеристики на първия тип са лекотата и
лесно сгъваемите конструкции, което повишава комфорта при използването им.
Особено значение се придава на тяхната ергономичност и достъпност. Днес има
версии за деца и за възрастни. Важно значение се придава на удобството и
лекотата на придвижване по по-неравни и трудни терени. Това позволява да се
удължи пътуването, респ. ползването на количката, без да се увеличава риска от
нараняване.
И днес мануалните и електрическите колички се приспособяват към
индивидуалните възможности и потребности на ползвателите. Прави се избор
между цената, тежестта и подвижността на количката, респ. възможностите за
самостоятелно придвижване на човека с инвалидност. Трябва да се вземе
предвид факта, че механичните колички трудно се управляват дълго дори по лек
неравен терен извън дома, а електрическите – поради техните големи размери,
не са удобни за влизане в обществени сгради и градския транспорт.
Какъв ще е утрешния ден на инвалидните колички?
Възможност за контрол с мисълта, например. Може би звучи невероятно, но
бъдещето трайно се настанява в ежедневието ни. Особено когато става дума за
спасяване на човешки живот. Днес вече съществува технология за хора с много
тежки увреждания и парализа, водещи до силно ограничена подвижност на
тялото. В тези случаи към мозъка на човека се поставя специален имплант, който
прави възможно контролирането на количката и другите, придружаващи я
устройства. Например устройството BRAINGATE прави възможно
парализираният човек да си вземе напитка и да пие. Имплант, който позволява на парализирана жена да контролира количката. Източник: https://blumil.pl/blog/2016/11/30/historia-wozka-inwalidzkiego-odpoczatkow-do-blumi/
Точно този процес всъщност е процес на киборгизация на човека с инвалидност.
А той поставя множество сложни морално-етични дилеми и проблеми.
9
Източници: Ивков, Б. (2019) Инвалидност и отношение към хората с
инвалидност през вековете. ИК „Фабер“, Велико Търново.
Ивков, Б. (2019) Инвалидност и нови технологии. В: Етически изследвания,
Брой 4, кн. 2, сс. 266-277.
Kamil Drożyński (2020) Niepełnosprawność zmotoryzowana –historia wózka inwalidzkiego.
https://rampa.net.pl/niepelnosprawnosc-zmotoryzowana-historia-wozkainwalidzkiego/?fbclid=IwAR17AhNMkEWVj7I9soRkFD6_NWieBfm0cjB06pGG5XBL4rMmepKX6HVXYU
Potrzeba matką wynalazku – historia wózków inwalidzkich.
https://www.mobilex.pl/blog/potrzeba-matka-wynalazku-historia-wozkowinwalidzkich/
Blumil (2016) Historia wózka inwalidzkiego – od początków do Blumil.
https://blumil.pl/blog/2016/11/30/historia-wozka-inwalidzkiego-od-poczatkow-doblumi/
За привържениците на етикетите и рамките на диагнозите(Макар да вярвам, че тук няма такива!) :
-Когато прибързано съдите за някого, според няква диагноза помнете-диагнозата е условност, която показва физическото, психичното, емоционалното, неврологичното или интелектуалното ни състояние. Тя дава "насоки" за актуалното състояние и вероятния потенциал за развитие на личността, но НЕ Я определя като такава! Личностовите и характеровите качества, са динамична променлива, която се възпитава в процеса на развитие и може да достигне далеч, отвъд нашите предварителни очаквания, дори за средно статистическата "нормалност" !
Запознайте се с Ксения Безуглова - "Мис Свят 2013, за жени с двигателни проблеми! Ксения е родена на 8 юни 1983 и остава прикована към инвалидната количка след ужасен инцидент през 2008 г, когато е едва на 25 години и е бременна с първото си дете.Това я проставя пред дилема, но въпреки препоръките на ликарите и тя решава, да остане неподвижна от кръста надиолу, но да роди детето си. "Смисълът на живота остава същият за мен: да се радвам тук и сега и да приемам това, което ти дава животьт.", казва "Мис Свят в инвалидна количка"
. Днес , тя е щастлива съпруга и майка на две прекрасни дъщери.
Ксения Безуглова в уникалният социален проект "Руската жена - Преобразяването на нацията"
След месеци на безкрайна упорита рехабилитация и тренировки, за "да се вдигне на крака", Ксения решава да се приеме и да се обича такава, каквато е. Тя не само не се отчайва и отглежда своето момиченце почти сама, но решава да посвети живота си на това, да помага на другите да не се отказват в трудни ситуации! Така създава свой собствен рехабилитационен център, където преподава уроци по макиаж и учи хора попаднали в подобно на нейното състояние, как да се справят! 💖 През 2013г Ксения печели първо място на конкурса "Мис Свят", за жени в инвалидни колички и решава като "Кралица на красотата", да бъде още по-полезна на хората със специфични потребности, като не само организира кампании, за оборудване на достъпни "социални плажове", но и работи активно, за промяна на съществуващите в обществото негативни нагласи към хората с увреждания! Така създава фондацията "Всичко е възможно"!
снимки: toreents.ru
Ксения е "Член на Обществената камара на Централната федерална окръжна комисия по въпросите на хората с увреждания при президента на Руската федерация", на "Съвета при правителството на Руската федерация". Ръководител е на проекта "Град за всички". Организатор на конкурса "Мис Вселена".
Тя е вдъхновител и движеща сила на много национални и международни социални проекти, за хората с увреждания в Русия.
Всеки здрав човек, би й завидял за тази енергия, оптимизъм и любов към живота. Трагедията, която й се случи в разцвета й, не я счупи. Животът продължава! Промяна на себе си -промяна на света" това е основното мото на невероятното, силното и хубав човек - Ксения Безуглова.
Ксения е активно ангажирана социални дейности, член Обществената камара на Централния федерален окръг на Комисията при президента на Русия за хората с увреждания и на Координационния съвет за попечителство в социалната сфера при правителството на Русия. Сътрудничи с Министерството на здравеопазването и семейно планиране за хора с увреждания. "Мис Свят в инвалидна количка" още участва активно в разработването на проекти без бариери. Провежда одит на околната среда без бариери в регионите и организира всеруски конкурс за красота сред момичета с увреждания.
" Постоянно срещам хора, които "немогат повече". Е, момчета, вие самите не знаете на какво сте способни, но ви е страх, да опитате!", казва Ксения Безуглова
" Харесваме Еднаквото, учим се от Различното! "/ Пламен Димитров
Това е, идеалният вариант! Всъщност, неща имат малко повече нюанси! Харесваме еднаквото (когато го харесваме и у себе си) и ни отблъсква, в обратният случай! Учим се от Различното, когато го харесваме, защото искаме да го постигнем или когато сме изпитали негативните последствия от него "на гърба си" и ги превърнем в движеща сила, за развитие!... В противен случай, ни плаши и подхождаме към него с един от двата "стандартни" защитни механизма - агресия или бягство(вкл. игнориране или сегрегация). Или ако не можем и не сме достатъчно силни, ни смачква или ни озлобява! Но има и едни такива, не особено чести случай, когато се учим от него, в стремежът си, да го опознаем, за да му помогнем! Когато опознавайки го, опознаваме и себе си. И тогава израстваме ЗАЕДНО, към по-добро! 💖
Оплакваме се, от човешките недостатъци!... Не приемаме, различното!.... А не осъзнаваме, че всъщност най-големият Дар, който Бог ни е дал е, да сме НЕСЪВЪРШЕНИ и да живеем в Свят "изтъкан" от противоположности!
„Майка, която никога не е мислила да изхвърли детето си през прозореца, е лоша майка“, пише Франсоаз Долто.
По-голямата част от нашия стрес идва от желанието ни да бъдем съвършени, да успеем, да „наваксаме и изпреварим“. Ами ако се опитаме да се измъкнем от желанието да бъдем перфектни? Вместо "добри родители", да са опитаме да бъдем "просто родители", не "най-добрите" и не "твърде добри". Нека не забравяме, че "най-доброто" е враг на доброто! В никакъв случай не бова , да ги поставяме един срещу друг!
Независимо от обстоятелствата, винаги е добре, да се опитваме да направим възможно това, което което е оптимално, при конкретните за нас обстоятелства и условия - нито повече, нито по-малко! В същото време е много по-важно важно, да можем да се насладим на това, което правим. А това, няма как да се случи, ако винаги се опитваме да надскочим себе си и се сравняваме! Работата, която ни харесва, идва от сърце и не може да бъде лоша. Не бива да позволяваме на нашият "вътрешен съдия"да ни критикува или да ни кара да се чувствате виновни. В момента, в който една жена стане майка например, в нея се ражда огромно, страхотно чувство за вина. Тя се чувства виновна за това, че не прекарва достатъчно време с детето, че не му дава достатъчно знания, любов, пари, храна ... и така нататък и така нататък ... Това преживяване на вина е не само деструктивно за самата нея, но е опасно и за детето й. Детето развива в бъдеще чувството, че този, който го обича, му е "длъжен". Длъжен , му отделя повече време, повече любов, повече пари и т.н. до безкрайност ... Нужно е, да бъдем"достатъчно добри" родители, партньори, приятели, роднини ... НЯМА "идеален човек". Понятия като "идеално, най-добро, отлично, нормално ..." са относителни и се променят в зависимост от условията на околната среда.
Всеки от нас е човек със собствени си подбуди и импулси! Естествено е, понякога "да ни дойде по гуша". Да имаме желание, да пратим всичко и всички, по дяволите, да се махнем! ... но - не е разумно да се поддадем на този импулс! Както и да се чувстваме виновни, е го изпитваме! Естествено е да се стремим към съвършенство, но е неразумно (нереалистично) да вярваме в постигнето на съвършенство.
В Перфектността, както и във всеки друг идеал няма нищо изначално лошо. До момента, в който не стигне до крайности.
Тя ни дава посоката, жизнената сила и мотивацията, да се развиваме и да ставаме все по-добри, в това което правим, цез значение какво е то.
Перфекзионизмът като начин на живот обаче, е изключително деструктивно психоемоционално състояние. То повишава изключително много постоянните нива на стрес и тревожност, под които се намираме.
Ужасът от това, да не отговорим на собствените си или на чуждите представи и очаквания за нас, като родители ни парализира или ни подтиква към прибързани и неправилни избори и решения. Педизвиква у нас малоценностни и депресивни преживявания или ни довежда да "задънената урица " на чувството на безиизходица. Всичко това, можи да ни подтикне към "бягство и абдикиране" от отговорностите ни като родители и прекалено либерално възпитание, граничещо с анархия или да ни направи авторитарни и свръх изискващи истерици, които "мачкат" децата си, за да скрият собственото си чувство за безпомощност.
И двата сценария, са последното от което онези, които най-много обичаме, имат нужда!..
Както пише Алисън Шейфър" Ние сме просто обикновени човешки същества. Затова ми се иска да приемем идеята за достатъчно добрия родител. Не е необходимо да бъдете перфектни, за да имате здравословен семеен живот. Колкото сте по-истински и давате пример на децата си за това, включително и за това как понякога правим грешки – толкова по-добре. Така се превръщаме в истински модел за подражание и това е по-добрата формула за отглеждане на психично здрави деца."
- Да изгубим всичките си външни ориентири, за да намерим вътрешният си център;
- Да изгубим всяка подкрепа, за да открием пълната сила на вътрешната енергия, която притежаваме;
- Да изгубим всички представи, които сме имали за себе си, за да преминем отвъд собствените си граници и да повярваме, че можем много повече отколкото сме предполагали;
- Да изгубим последната си надежда, за да сме наистина свободни, да продължим напред! Трябва да се освободим от всичките си "котви" , за да се убедим, че сами поставяме собствените си граници и че човек никога не знае, какво печели, когато губи! ЗАГУБАТА е един от най-силните катализатори на промяната и само от нас зависи, с какъв знак ще бъде тази промяна!
И понякога, е нужно , да изгубим връзка с нещата които сме приели за даденост, за да ги преоткрием от друг ъгъл и да отворим очите си, за всички нови възможности и предизвикателства, около нас!
<3 Децата нямат предразсъдъци. Те се раждат безкритични, без изградена ценностна система и понятия за добро и недобро, правилно и неправилно, възможно и невъзможно, "норма и абнормност" (последното, дори не могат да го кажат, камоли да го разберат, до тази възраст. ) За това децата са искрени, болезнено откровени, съпричастни и подкрепящи. Имат непринудена способност, да дават и да получават любов, и да изразяват всичко това с действия, тъй като речникът им не е достатъчно развит, за да изразят чувствата си! Децата притежават вродено любопитство, впечатляват се и просто искат, да знаят! Те нямат "задни мисли", не знаят и не се срамуват от това. Питат.. и търсят отговори. Децата имат нужда от.. други деца, с които да играят. Защото играта е основната им дейност. В нея те се учат и общуват. В нея опознават света, ЗАЕДНО. Научават повече едни, за други и за самите себе си!
За това, една люлка никога не е ПРОСТО "една люлка"! Тя е средство - "мост", който им помага, да го правят ЗАЕДНО, по-лесно и по-забавно! 💖 Всичко останало учат от нас, възрастните. Ние определяме границите. Ние, назоваване и слагаме "етикети" на Нещата. Ние, даваме пример за поведение и отношения. С думи, но най-вече с действия! За това, не трябва да забравяме, че децата учат от нас най-много, когато забравяме че ни гледат или мислим, че не ни виждат! Ние, сме тези дни, които се нуждаят от "превъзпитание"! Но точно в тези неща, има много да се учим от тях! Или по-скоро, да си ги припомним! Защото отдавна сне ги забравили! 💖
А ето и случката, провокирала този пост, разказана от моята приятелка Anna Yoncheva
Един петъчен, позитивен пост.
За промяната в нагласите на обществото. И толерантността на децата ни <3
Снощи бяхме в парка света Троица със Снежи и майка й и решихме да се разходим до люлката да я полюлеем. Там имаше около 5-6 дечица /на възраст 10-11г/ и си казахме, че ще изчакаме. Но в момента, в който децата я видяха, веднага слязоха и се втурнаха ДА ПОМАГАТ! Отваряха люлката, обясняваха ни за какво и как се използва, кой къде трябва да стои и се надпреварваха даже кой да я люлее... Не знам дали Снежи разбра какво се случи, защото ментално не е съхранена, но майка й разбра! Видях първоначалната изненада, а после и щастието в очите й! Снежи е на 20години и от малка в 90% от случаите, ситуацията винаги е една и съща - когато отидат на площадката децата бягат от нея, плашат се... Снощи, нито едно дете не избяга...
Ей това беше от онези кратки моменти, дето се радваш, че и ти си дал нещо на света. И оставяш нещо след себе си! Пък било то и една люлка....
