(Всяка прилика, с действителни лица и събития, съвсем НЕ Е неволна и случайна!)
Това е история Стара
като София стара и тя.
Момче в количка, нейде по "Царя"
рисуваше пролерни свежи цветя.
Минувачи забързани мимоходом край него
преминаваха, сякаш невидимо бе,
заслепени от своето безчувствено Его.
Сякаш в техният свят такива деца не живеят.
Сякаш птички,
за всички
еднакво, не пеят.
И за тях няма слънце, звезди и небе...
Други, дърпаха рязко децата поспрели,
да погледнат момчето, с очи любопитни.
Старци правеха кръст и коси посивели
поклащаха тъжно, отминавайки в свойте костюми пипитени.
Тайно плювайки в пазва...
видели
сякаш чума,... проказа...
"Да пази Бог, да не стига!"
(И завихря с клюка!...И плете се интрига.)
"Нямат срам!" ... "Виж, извели го, горкото недъгаво!"..
"Ще разпръсне зараза!..", друг приглася зад ъгъла...
А момчето, вглъбено във свойта картина
тъй щастливо - невинно и приветливо бе,
сякаш грее отвътре, а очите му сини
отразяваха светлото ясно небе.
Това е история стара,
като София стара е тя.
Момче в количка, нейде по "Царя",
рисуваше пролетни свежи цветя.
И макар цветята да бяха не тъй прекрасни
и малко плах, непохватен разкривеният щрих.
Очите му бяха, тъй дълбоки и ясни,
че пробождаха право гърдите във дясно,
сякаш сам станал си част от божествен триптих.
Но нещеш ли, пастела пречупи се някак
и художника върна се пак в Сивият свят.
И небето в очите му помрачи своя блясък.
Сякаш сам избледня и потъна във мрак.
Но от нейде дотича вироглаво игриво
малко рижо момиченце с буйни коси,
вдигна всички пастели и изпъстриха сивото
с най-прекрасните свежи и топли бои
на споделеното Щастие.
И се стреснаха някак в своя унес слепците!
Сякаш за всички туй беше, като Свято Причастие! 💙
Ивайло Апостолов
20.05.2021
Няма коментари:
Публикуване на коментар