И ЛЮБОВТА И ЗЛОБАТА СА СЪЩИТЕ...

Защо сме тъй дребнави и нищожни

Очите ни все завистливо гледат в чуждото.

Ще сториме дори и невъзможното,

за да съсипем радостта на другите.

За собственото щастие нехаем,

не мърдаме и пръст, за да успеем.

За жертвите на другите не знаем,

но техният живот копнеем, да живеем.

Със злоба дебнем чуждите победи,

и с алчност, чуждите награди.

на друг, за нас "мехлем" е, да навредим.

Как страдат те, гледаме с наслада.

Пилеем всуе нощите и дните си.

И правим се на "жертви", с жални вопли. 

Не виждаме гредите, във очите си,

а в чуждите, тресчицата все чоплим.

Очи, в очи сме вечно лицемерни,

а зад гърба клеветим и злословим.

Награда най-голяма е, да очерним

и нечия усмивка, да заровим.

Как щастието чуждо, да отровим

премисляме отново и отново.

За грешките ни, други са виновни,

а чакаме успеха наготово.

Че всичко във живота ни, се връща

не мислим, че застига ни обратно.

И любовта и злобата са същите,

които сме посели, но умножени многократно! 

И после, пак проклинаме съдбата

а злоба, завист, мъст и алчност процъфтяват. 

Пак брат, забива нож в гърба на брата, 

а Човечността ни, бавно се стопява! 

Завистта не знае празник и умора, 

в нищожните души на подлеците. 

Във тази грешна Земя пренаселена с хора,

със свещ, да търсиш истински Човеци❗

Ивайло Апостолов

11.05.2023