Тъй миг след миг, нанизва се верига,
търкулват се сезон, подир сезон
И времето ни никога не стига.
Все чакаме с надеждата и с "Дано..." ❗🙏
И молим се, ала и Вярата е малко!
" От утре...", казваме. "Ще дойде ден!"
И сакаш срастнали сме се с дивана си в едно, с едно безгласно "Жалко!"
В самозаблуди свойто щастие крадем!
В очакване, че ще се случи Чудо
и Бог ще сбъдне нашите молитви!
Стрелките галопират като луди
и ден, след ден животът ни отлита.
Или пък в надпревара луда с времето,
да придобиваме, да притежаваме,
заробени на вещите от бремето,
най-бедните, с парите си оставаме!
Уж всичко сме постигнали във блясъка
на славата, за блестнала в очите чужда завист,
А самотата ни връхлита с крясък,
и сме нещастни,... даже да сме прави!
И сме самотни, под излъсканото лустро,
дори да сме постигнали мечтите си!
Под смокинга сърцето ни е пусто
и галопирайки сме пропилели дните си!
И в края чак разбираме, че смисъла
е в любовта и всичко споделено.
В поне едно сърце, което си орисал,
да продължи от тебе съграденото!
В поне едно сърце, да посадиш вълшебство.
Да му дадеш мечти, криле и корени...
Да го дариш със безметежно детство.
И за живота с дух и със очи отворени!
Ивайло Апостолов
08.08.2023
Няма коментари:
Публикуване на коментар