Изгубихме страстта си, да летим.
Детето в нас ден подир ден умира.
Внушават ни, че трябва, да пълзим,
за да успеем. Всъщност, просто вегитираме.
Внушават ни, че за да сме добри
е нужно, да сме тихи и послушни.
Че чакат ни щастливи светли дни.
щом сме лакеи лицемерни и бездушни.
И стиска ни железният юмрук,
на нечии амбиции и рамки.
Посредствеността ни смазва като с чук,
в мъртво вълнение удавници, без сламки.
Пречупи някой нашите криле
и връз гръдта ни стъпил е с коляно.
Потомци на воеводи и царе
пресътворихме Рая, в Адска яма.
От кал създадени, до шията сме в кал
и някой тъпче връз искрата ни божествена.
И смуче сок от корените ни без жал,
вменявайки ни, че това е тъй естествено .
Някой уби в нас мечтата, да летим
и я зарови нейде, в гроб без име.
Душевно окова ни, до един.
Живота ни реши, от наше име.
Но до кога, доволни ще търпим
като обречени овце, пред гилотината?
И ако някой все пак полети,
ще го завръщаме със завист пак във тинята.
Ще се събудим ли от жалкия кошмар
и блудкавата патетична мелодрама.
Със истината ударете ми шамар,
за да погледна през самоизмамата!
Защото времето бездушно си тече
и бъдещето бавно се променя.
А свлачището бавно ни влече,
докато глухо мрънкаме и стенем.
Ивайло Апостолов
02.03.2025
