вторник, 13 май 2025 г.

 


В края на 90-те години на миналия век, в тихо педиатрично крило на болница в Сан Франциско, медицинска сестра спря пред стаята, мигайки и потискайки сълзите си. Вътре, малко момче с терминален рак се беше превило от смях. Облечен в медицински униформи с три размера по-големи, със стетоскоп на врата и нелепо червен нос, Робин Уилямс разсмя детето толкова силно, че то за момент забрави болката. Без камери, без преса, без антураж. Само Робин, който пресъздаваше гласове, правеше гримаси, имитираше анимационни герои, правеше радост от нищото.


Тези посещения никога не бяха планирани чрез Холивуд. Те бяха уреждани частно чрез болничния персонал, който тихомълком го беше опознал като нещо повече от актьор или комик. Той често се обаждаше предварително анонимно, питайки дали има деца, които биха могли да се възползват от посещение. Много пъти пристигаше сам, понякога с торба с кукли или облечен в ролята си, дори превключвайки към емблематичния си глас „г-жа Даутфайър“. Децата, някои от които твърде слаби, за да седнат, се усмихваха, кикотеха или шепнеха шега в отговор.  Родителите наблюдавали с благоговение как детето им, често в последните дни от живота си, се смее отново. Понякога за първи път от седмици.


Една медицинска сестра си спомнила посещение през 2003 г., когато Робин прекарал повече от час с десетгодишен пациент с левкемия, на когото оставали само дни. Бащата на момчето бил стоически настроен седмици наред, отказвайки да плаче пред сина си. В този ден, докато Робин се преструвал, че дирижира невидим оркестър от скърцащи интравенозни системи и пеел нелепа оперна балада под звука на сърдечните монитори, мъжът най-накрая се разплакал. Не от мъка, а от облекчение.


Робин никога не е говорил за тези посещения в интервюта. Дори най-близките му, включително дългогодишни приятели и сътрудници, научавали за тях от други. Някои семейства се опитвали да му благодарят публично, но той винаги отказвал. Той вярвал, че преживяването принадлежи на детето, а не на него, и със сигурност не на някакъв публичен наратив. За Робин посещението не било акт на благотворителност или представление. То било човешка връзка, сурова и нефилтрирана.


 През 2006 г., по време на спирка в Денвър за представление, той шофирал повече от час, за да се срещне с неизлечимо болно тийнейджърка, чийто любим филм бил „Аладин“. Тя била израснала, рецитирайки репликите на Джина, и когато Робин влязла в стаята и започнала да пее с този незабравим глас, тя се разпалила. По-късно майка ѝ писала, че Робин останала дълго след края на посещението, говорейки с дъщеря си като със стар приятел, слушайки я колкото и забавлявайки я.


Изисква се забележителна емоционална сила, за да се влезе в тези стаи. Това не били снимачни площадки. Нямало пренаписване, нямало повторни снимки. Децата често гаснели, въздухът бил тежък от скръб, но въпреки това той намирал начини да запали надежда, дори и само за кратко. Никога не бързал. Седял на пода, споделял сладолед, държал се за ръце. След това често седял сам в колата си дълго време, понякога плачейки, понякога се обаждайки на приятел, само за да чуе познат глас.


До 2010 г. болничният персонал в няколко града разбрал, че ако Робин е в града, може да има обаждане.  Никой никога не го е публикувал, защото той не е искал да стане така. Не ставаше дума за заглавия или похвали. Той често казваше на медицинските сестри, че ако може да накара едно дете да забрави къде се намира, дори за десет минути, си струва всичко.


Посещенията му не лекуваха болести, нито променяха медицинските резултати. Но правеха нещо друго. Даваха лъч радост на гаснещото. Омекотяваха най-трудните моменти за опечалените семейства. И напомняха на всички в стаята - пациенти, родители, медицински сестри, дори на самия Робин, че смехът все още има сила, дори на прага на сбогуването.


Понякога изцелението не е за медицина. Става въпрос за това да накараш някого да се почувства жив, дори за миг, когато светът казва, че не трябва.

Източник : "University of life"

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Тъжната истина е, че fast food и junk food ефекта излизат далеч извън контекста на здравословното хранене. И най-вече, че стават все по-хара...