Нощта наметна небосвода с черна роба
и разпиля звезди като елмаз.
Луната литна на морето, като чайка в тъмна доба.
И бриз вълните му погали като струни
нежно затрептели в ритъма на валс.
И гларусите като светски кавалери
рисуват тайни знаци на небето в мрака.
Море и хоризонт в далечината нежно устни бяха слели,
Брегът посипан със звезди, милувките на своя прилив, бе дочакал.
Вълните като приказни сирени
сякаш потайно шепнеха романса,
на нечии любови споделени
и на сърца разбити, пропилели шанса си.
И Лятото приседнало на пристана,
дописва вече своята история.
В далечината с бавни стъпки, ала недвусмислено
пристъпва пъстролика есен и ми маха непристорено.
И някак си ми стана меланхолно.
Пролази хлад и по тила, и в душата ми.
Поисках, да прегърна Лятото неволно!
Но то, побягна плахо, сякаш стреснало се от ръката ми!
© Ивайло Апостолов
29.07.2025
Няма коментари:
Публикуване на коментар