НА РЪБА НА СЪДБАТА

На ръба на съдбата нелека,

пак поглеждам с устрем нагоре.

До върха, ще намеря пътека,

до безбрежните сини простори.

Не мечтая, за Райските двери,

ала сплитам ръце в молитва.

Знам душата ми там, ще намери

някой, който я чува. И литва.

Извисява се с обич и вяра

към небето, зад видните граници.

Някой там бди. Някой там я разбира и изпраща

в живота ни нужните странници,

да изпишем нам нужните страници

на съдбата си настояща.

И урокът си с думи кървящи,

да научим и да израснем,

още по-мъдри, по-силни, по-прекрасни,

закалени с желязо и огън.

"Вярвам",,.. "любя",... "мечтая" и "мога"!...

Да изпишем и с чувства красиви,

споделени с душите любими,

малко по-решителни, по-щастливи,

пък макар и все още раними.

Да се чувстваме истински живи,

че не сме сами в моментите трудни.

За да бъдем! Макар несъвършени и малко страхливи,

все по-уверени в избор и по-будни !

Да повярваме пак, че зората

е причина, да се живее.

И че залезът, с вятър в платната

е все още причина душата, 

да прегърне душата до нея.

И след всичките жертви и сълзи,

след всички загуби, зад гърба си,

след всички усмивки и празници

споделени с любими, в дома си,

аз различна съдба не желая.

Просто заедно, да ни има.

И прегръдката с целувка по залеза,

да не спира, да бъде причината!

Добротата, ръжда, да не хваща!

Обичта ни, да не изтлява!

Че макар и с тъга, да изпращаш,

най-богат си, когато даваш!

И тогава живота е чудо.

И не го разпиляваш напразно.

Но ти трябва искрицата лудост,

за да бъде и делника, празник!

И в очите ти бляска надежда.

Има обич, добро и дъга.

И прокрадват се радост и нежност,

даже в бурята и в дъжда.

Ще разбия омразната клетка,

ако има с кого да летя,

от ръба на съдбата нелека, 

към поредната наша мечта.

🍀🍀🍀

© Ивайло Апостолов 

12.09.2025