Върбинка е изключително силно защитно име и най-вероятно не е избрано никак случайно. От дълбока древност се знаят изключително силните лечебни свойства на тази билка в много области.
Вярва се, че точно с върбинка са лекувани раните на Исус след свалянето му от кръста.
А в древността, по времето на свръхестествените създания, се е вярвало, че върбинката се използва за елиминиране или заплашване на вампирите
И името напълно съответства на същността на своята притежателка.
За да изпълнят последното желание на Върбинка Димитрова- нейният архив и ръкоделия, създавани цял живот да намерят място в музея на родното й село, в местното ТКЗС, както и да се построи черква в селото. От разстоянието на 100-те години време, църква в Илийно вече има- на 73 години е, но се нуждае отчайващо има от ремонт.
Въпреки липсата на ръце, Върбинка се научава да чете и пише, отново със специални приспособления, изработени от баща й, но „поръчани в сънищата й от Стария човек“.
От спомените на Върбинка става ясно още, че в трето отделение учителката им поставила задача: да донесат конци и прежди от къщи, за да се уча на ръкоделие и плетка с една кука. Момичето плакало много, понеже знаело, че това няма как да се получи с нея.
Но Върбинка била специална. И също като по- голямата й сестра, която по-късно ще стане монахиня в Соколския манастир, сънищата й били символични и чрез тях тя получавала важни послания.
От Двореца уважили молбата на момичето от Илийно. Отпуснала й 500 лева, като отделно царят нареди столичен ортопед да изработи протези за краката й. Лекарят ги направил, но протезите били тежки, всяка от които по 7 килограма.
После поканили Върбинка Димитрова на ауденция в Двореца.
Там били смаяни от уменията на момичето, което плете и бродира без ръце, само си „нарежда“ дългата коса, само се обслужва. Най- силно обаче били респектирани от нейната воля за живот, упорство и вяра в Бог. И от лъчезарния й характер, въпреки трудната съдба.
Предложили й да продължи образованието си, като се превърне в същото време и в мисионер и посланик на надеждата за всички онеправдани, пострадали и изгубили своите крайници, или имащи такива близки. Както и да посещава българските училища и демонстрира своите умения. От Железниците й дали двегодишна безплатна карта за пътуване.
Лично министърът на просвещението на Царска България, безпартийният Николай Николаев пише първата реч на Върбинка Димитрова, която тя да произнася по време на своите лекции и демонстрации в българските училища, клубове, вечеринки, женски събирания, болници, сиропиталища, санаториуми.
Върбинка започва своя мисионерски път, без да подозира, че това ще се превърне в неин живот и мисия.
Впечатлена от уменията и духа на Върбинка, приятелка на министъра на здравеопазването пише до Холивуд. Впечатлени от историята на сакатото момиче от Илийно, от Холивуд изпращат предложение до министъра на здравето да бъде заснет филм от Меката на киното за Върбинка.
Филмът не се случва.
През 1938 година Върбинка научава от своя приятелка адреса на първородния си брат- Христо, напуснал страната през 1924 година. Тя не го била виждала от дете.
Служи в 8 жандармерийски конен полк. През 1924 година заминал за Турция, където работил като строител по обекти на родената светска Турция на Ататюрк.
Втората Световна война заварва брата и сестрата в Ливан. Като граждани на вражеска на Съветския съюз страна, Върбинка и Христо са пратени в концлагер.
Спасени са, благодарение на намесата на Швейцарския червен кръст откъдето Върбинка заради мисията си, получава паспорт, който я „подмладява“ със 7 години и така напуска затвора- като малолетна, нуждаеща се от помощ.
Завръщат се в Дамаск, Сирия. Там получават и сирийско гражданско, а по-късно и швейцарско.
След десетилетията, в които двамата обикалят Близкия Изток, стигат чак до Калкута, Индия. Навсякъде Върбинка демонстрира своите умения, прави изложби от своите гоблени, покривки шевици и бродерии. На нуждаещите се вдъхва вяра и кураж в собствените им сили и умения. Вписва мотиви от българските шевици дори в гербовете на страните, които бродира и подарява на държавните им глави. Специално за демонстрациите си изработва и копия на тези гербове.
В знак на благодарност, тя бродира и герба на Ватикана и го дарява на папа Пий 12 през 1957 година.
Две години по-късно, през 1959 година тя се среща и с неговия наследник- папа Йоан 23-ти , известен още като Българският папа, Анжело Рокали, с когото си говорят на български.
През 1958 година с брат си Христо се установяват в Швейцария, в малкото селце Бетлах, където живеят до края на дните си и двамата.
Година по-късно, през 1959 година, двамата с бат си за първи път, след 21 години се завръщат в България, за среща със своята майка и братя и сестри. Макар и на два бастуна, 81 годишната тогава Неда, доживява да види първородния си син и най- малкото си дете.

По време на това гостуване Върбинка посещава своята сестра, замонашена в Габровския Девически манастир. Става неволен свидетел на неговото опожаряване. Вследствие на този пожар монахините и нейната сестра Недялка, с монашеското име Никифора, се местят в Соколския манастир. Никифора остава там до края на дните си.
През 1973 година брат и сестра Димитрови получават швейцарско гражданство.
Братът на Върбинка- Христо умира през 1979 година, вследствие на травми от катастрофа.
Последните 3-4 години от живота си няма активна дейност, а партньорът й Паул Крафт успява да попилее голяма част от нейното състояние. След смъртта й изхвърля до контейнер и архива на Върбинка, за да стигне той до родния й край, благодарение на Слави Василев.
Българската Майка Тереза си отива от живота на 24 октомври 2010 година, в швейцарското село Бетлах, където са тленните й останки и до днес.
Момичето, чиято съдба изглежда предначертана. Момичето, на което близките са мислили да няма шанс за живот, доживява до 93 годишна възраст.
Самата Върбинка приживе се определя като Човек на Бога.
И като такъв превръща целия си живот в демонстрация на вяра, воля и търпение. Убедена, че по този начин се постига всичко.
В ръчно изписания си бележник, в края на дните си, момичето от Илийно ще напише:
„Аз съм вечно щастлива и засмяна. Сама си правя прическата, има вечно дълга коса, сама си бродирам блузите, игла сама одявам със затворени очи.
Бог съществува.
Бог дава и Бог взема.“
Целият живот на Пратеничката на Милосърдието, Върбинка Димитрова от Илийно, е безапелационно и категорично доказателство за житейския й завет.
Към хората след нея.
📖
Източник: stargaloto.com, Wikipedia Снимки: Личен архив Върбинка Димитрова, Регионален музей Търговище,








































