КОГАТО

🍀🍀🍀

Когато се научиш, да прощаваш,

не ще да носиш нито капка злоба.

Напред, по-леко ти ще продължаваш,

без съжаление и разочарования душата ти, да тровят.

Да благодариш, когато се научиш,

ще спре окото ти към чуждото, да бяга.

И ще цениш това, което си постигнал и получил.

Душата ти, по-лека към мечтите, ще посяга.

Когато, се научиш, да обичаш,

и в брата си и в себе си човека,

ще разбереш, любящото сърце по-леко диша.

И споделената съдба, достига по-далеко.

Когато се научиш, да разбираш,

бушуващите чувства и причините.

Душите ви по-чисти, ще вибрират

в съзвучие. И по-щастливи заедно през приключението на живота, ще преминете.

Когато спреш ти, да прибързваш и да съдиш.

Когато доверяваш се и даваш шанс...

Мъдро избираш ли ти, за желаното си бъдеще

и длан подаваш ли открито, в аванс...

Когато разбереш, че няма нищо страшно,

да бъдеш себе си, различен от тълпата.

Заради нея ако спреш, да се преструваш или да се променяш ти безгласно.

Спреш ли, да скланяш, за да те приемат покорно, доброволно ти главата си.

И разбереш ли, колко важна е промяната,

когато сам, си по-добър от вчера,

и че отъпкани пътеки към успеха няма,

а своя собствена, ще трябва, да намериш.

Да разбереш, че щастието е по-важно от успеха

и трябва в себе си, да дириш ти рецептата.

Че да получиш в нужда сили и утеха

от някой влюбен в теб, е само част от клетвата...

Ще видиш, че животът ти тече някак по гладко

и някак по-спокойно на душата ти й става.

И някак всичко е по-ароматно, по-пастелно, топло и по-сладко...

И всичко свършено от теб си заслужава!

© Ивайло Апостолов 

    04.09.2025

🍀🍀🍀

НЕ БЪРЗАМ ВЕЧЕ, НЯМА ЗА КЪДЕ

Не бързам вече, няма за къде!

Отдавна съм намерил своя смисъл!

Тревогата живота ни краде,

а всеки сам, съдба си е орисал.

Оглеждам се, живота е прекрасен

и всяко утро, носи изненади.

Промяната за мене е награда,

и ми помага, още малко, да израстна.

И става ми по-ведро и спокойно,

И наслаждавам се напред, на всяка крачка.

Да вярваш в чужди предразсъдъци е недостойно 

и в миг превръща те от личност, просто в плячка.

Съдбата да гадая, нямам време.

Отдавна в облаците не летя, но не преставам, да мечтая.

С любимите ми всеки спомен споделен е.

Не ще, да спра, да се учудвам, да обичам и желая.

Малко листа останаха в дървото на живота,

но най-прекрасните останаха накрая.

И до финала няма, да се дам с охота!

Ще го рисувам пъстро! (Спрях отдавна планове и скици, да чертая !)

Остатъка с усмивка, ще приема.

Дерзая!

До последната поема.

Изгубих твърде много време, да се терзая.

© Ивайло Апостолов 

      07.09.2025

ЖИВОТЪТ НИ, ПРЕВРЪЩАТ ВЪВ ВЪЛШЕБСТВО

Изстинем ли, престанем ли, да любим,

премръзне ли у нас човечността,

като деца в леда, ще се изгубим

из призрачните сенки на страстта!

И гняв и страх у нас, не ще угасват.

Не ще да спре, да тлее завистта.

По-силни ноктите й ще и порастват...

И като океан, ще ни удави алчността.

Изстинем ли, престанем ли да любим -

самотни, отчуждени, апатични,

в света на Егото си сам сами, ще се погубим.

Слепи и глухи, за зова на всички нетипични и различни.

Човечността е нашето божествено наследство!

И заедно с вярата, с обичта и съвестта,

с красотата и с мъдростта,

живота ни превръщат във вълшебство. 

© Ивайло Апостолов 

    01.09.2025

ИМПРЕСИЯ

И бавно, бавно, някак с нежелание,

с тъга усмихна се и тръгна Лятото.

А Есента с пастелите си и букет благоухания,

пак разпиля къдриците си над Земята.

Вълните някак меланхолно, сякаш като, за последно

погалиха брега и се оттеглиха назад.

Луната с куката си драматично дръпна облаците бледни

и зад завесата им скри редиците на звездния парад.

Дърветата с пастелни пъстри пелерини

направиха шпалир на Есента.

А тя, танцуваща, като изящна балерина,

рисуваше край мен с пастели, аромати и цветя.

Но някак, цветовете й, не могат, да ме стоплят.

Вдигнах яка, потръпнал изведнъж.

Как бих могъл, без страх да се намокря,

да потанцувам както правя в летен дъжд.

© Ивайло Апостолов 

    22.08.2025

ПРЕД ОГЛЕДАЛОТО

Животът ни е перли в броеница...

Грешки, уроци... Успех подир крах.

Душата често е като ранена птица,

но литва пак, макар попарена от страх.

Трънлив е пътят ни напред

и кръстопът е всеки избор.

Веднъж е грешка и урок, 

човеко.

Друг път е, в радост полет.

Пълноводен извор,

за още по-успешен скок,

в желаното далеко.

Играч ли си или си наблюдател,

животът неизменно си тече.

Полита от гнездото, малкият мечтател

и в мъж израства, малкото момче.

И някога, ще дойде миг, когато

ще спреш да тичаш. 

Сякаш само в миг си мигнал.

И ще попиташ образът си в огледалото:

"Кой си приятелю? 

Успя ли, да обичаш?

И колко от мечтите си постигна ?"

Колко уроци взе и колко даде?

Дали на принципите си изневери?

Мечта, приятел или себе си, предаде ли?

В колко сърца остави спомен благ?

Прости ли низостта, на своя враг?...

Ще можеш ли тогава ти, с открито

сърце, с достойно вдигната глава,

да кажеш гордо: " Падах, ... ставах, но опитах!

Не се предадох и съм благодарен за това!

Несъвършен съм, но пред никого не лазих.

Живях над завистта и дребните сплетни.

Не клеветих. Достойнството и съвестта си чисти пазих,

Сърцето ми обича. Даже още, да кърви.

По тялото ми няма некрасиви белези.

Особено от ударите в гръб

от фейк приятели, с дребни души на мелези."

Уроци от излъгани доверие и обич, струват най-болезнено и скъпо!

Живота щедро даде ми уроците.

Раздавах обич, колкото можах.

Избягвах от съблазни и пороци.

А другото е суета и прах.

© Ивайло Апостолов 

    30.08.2025

ЖИВЕЕМ ДНЕС В НЕЛЕКИ ВРЕМЕНА

🍀🍀🍀

Живеем днес в нелеки времена

- забързани, изнервени и отчуждени.

Сякаш всички сме си загубили ума.

Кръвта като барут гори в издутите ни вени.

Живеем днес в абсурдни времена,

на Его-та огромни и души нищожни.

На трупане на вещи и на ценности нищожни,

когато Личността, по-важна е от Общността.

Живеем в бездуховни времена.

Хората ръфат се един, друг, като хищници,

все по-далеч от Бог и от Човечността.

Триумф на подлеци, предатели, лакеи и завистници.

Отвътре съхне днес човешката душа.

Сърцата сякаш са се вкаменили.

В безумното си бягство към върха,

загърбихме любов, съвест, морал и губим  сетни сили.

Живеем днес в конфликтни времена,

когато трупането е по-важно от споделянето.

Над добротата властва арогантността.

А алчността работи даже през нощта. Дори в неделя.

Сами пресътворихме Раят си в Ад.

Съвсем естествено е, да погубиш нечия съдба или достойнство.

Пропуква се човешкият ни свят.

Да жертваш нечия любов и чест, дори превърна се в геройство.

Живеем в неморални времена,

на задкулисия, без съвест, срам и чувство за вина.

С мегаломанските очаквания и претенции,

но в страх от риск, от лични жертви, отговорност. И с лицемерни индулгенции.

Престиж, богатство, слава и възход

са важни. Всяка жертва бива допустима.

Петак не струва чуждият живот,

дори и за стотици, да е сринат.

В душата смут, тревога, суета,

подтиснат гняв и приглушена завист,

разбиват на осколки днес света.

И го заливат с лава от ненавист.

Съгласен съм, животът днес е труден.

Дори не можем, да поемем дъх свободно.

Но човечността си трябва, да събудим,

защото иначе, докрай, ще се погубим.

И ще останем малодушни и безродни.

Един на друг ръка, не си ли даваме.

Не бъдем ли един за друг опора,

когато паднем, за да се изправяме

с вяра, ще престанем, да сме хора.

Защото само вярата, човечността и любовта,

в душите ни доброто, ще пробудят,

да възродим Света отново, за добродетелта.

Брат, брата си свободно, да възлюби.

🍀🍀🍀

© Ивайло Апостолов 

      26.08.2025

РАЗБРАХ, ЧЕ ЛЮБОВТА Е ТАМ, КЪДЕТО СИ И ТИ

Разбрах, че любовта е там, където си и ти!

В сънят спокоен, под завивките от кадифе

и на огнището в облака от пукащи искри...

В събуждането, с аромата на кафе.

Разбрах, че щастието там е, гдето си и ти.

В прегръдката, когато в ужас се пробуждам от кошмара

и в нежната целувка призори.

В изкусителните звуци на китарата.

Разбрах, че нежността е там, където си и ти.

В горещият ти дъх, пробягващ по тила ми в мрака.

В страстта, на крайчеца на пръстите ти, 

които кожата ми карат, да гори и да тупти.

В обятията ти, които обещават винаги, да ме очакват.

Разбрах, че грижата е там, където си и ти.

В топлата супа, там, до болничната ми постеля.

И в рамото, което падна ли, винаги вдига ме и ме крепи.

Във вярата, че всяко зло е за добро и е до време!

Разбрах, че красотата там е, гдето си и ти.

В устните галещи ръба на чашата с абсент.

В игривите искри на кехлибарените ти очи,

в които се чете:"О, миг поспри",

докато си се сгушила у мен!

Разбрах, че щастието, красотата, любовта

като зрънца са. Само трябва, да се постараеш 

и ще разцъфнат в най-прекрасните цветя.

Ала най-нежно трябва, да ги приласкаеш.

И те ще дойдат в точният момент.

Ни миг по-късно, нито миг, по-рано.

Но с тях не ще, да си благословен,

ако сърце не вложиш! Ще останат жива рана.

Разбрах - не можеш, да си влюбен и щастлив назаем,

Ни, да ги купиш или замениш за най-безценното си.

Без да се отдадеш напълно, няма как, да ги познаеш.

Но те въздигат те, над цялата житейска суета и тленност!

Защото щастието в любовта сме Аз и Ти

- Две влюбени души, в една съдба съшити,

Туптящи две сърца, в божествена симфония

над свят, премръзнал в отчуждението и апатията.

Опустошен от страх, от завист, алчност... Свят в агония,

от своите сбъдващи се собствени проклятия.

💓💓💓

© Ивайло Апостолов 

    21.08.2025