Не идва тя с тържествени фанфари.
Не срива до основи. Не изпепелява.
Разцъфва тихо. Като нежна пъпка се разтваря.
И като пролет всичко в теб със нов живот дарява.
Не е тя див импулс и страст. Не е пожар.
Не удря като гръм. Не те завихря като ураган.
Понася тихо като прилив. И дарява с мир, като олтар.
И с безметежност, като океан.
Тя като вик със устрем не политва.
Тя френетично не зове и не крещи,
а приласкава с шепот в теб, като молитва.
Или без думи, със прегръдка, ще те утеши.
Тя не изисква, не ограничава.
Но не мъждука в мрака, като свещ.
Тя нежно сгрява. Безусловно се раздава.
И тъй разпалва във сърцето ти копнеж.
Тя показност в тълпата не обича.
Но обезоръжава и привлича
като магнит, като магия не, като мистерия.
Напук на всяка светска глъчка и истерия.
И те разтапя в споделеното безвремие,
в което Аз и Ти, възкръсва в Ние.
И я жадуваш плах, като спасение,
в което, да се преоткриеш.
И ако някой ден я срещнеш и познаеш,
ще разбереш, че са ненужни думи.
Просто безмълвно, ще я приласкаеш
и в нея, ще изчезнете безшумно.
И в този миг, забравили за суетата на Света,
самите вие, ще сте любовта .
© Ивайло Апостолов
09.02.2025
Няма коментари:
Публикуване на коментар