С премъдрост Бог създаде ни от кал,
за да сме тясно свързани с Земята.
Даде ни избор, свобода, но не морал...
Пожертва син, да помним, че сме братя!...
И в милостта си с всичко ни дари,
С вода и въздух, с приказна природа.
С послание, да сме смирени и добри!
Да любим себе си, да любим ближния, но и рода.
В премъдростта си Бог ни даде път
и даде ни за пътя всичко нужно.
Искра от себе си и устрем към върхът...
Послание, че е едно Светът,
и че не трябва, да живеем като чужди!
Но както казах, с избор ни дари.
Със свобода, да сме каквито пожелаем!
Но участта на Първородния му син
забравихме! И че на този Свят животът е назаем!
Забравихме, че сме вода и пръст.
И че макар и непорочни по природа,
безгрешни няма. Всеки носи своя кръст...
Без прошка сме като овце, но без порода!
Забравихме, че без любов и без морал,
сме просто хищници - разумни, но в порока.
От кал създадени, да не живеем в кал.
Като запълнени със тиня вертикални локви!
Забравихме, какво е благодарност
и взехме се без свян, за богоравни.
Забравихме, какво е чест и вярност,
и прошка!... Душите ни са цели в рани.
Ще се пробудим ли, с онази мъдрост стара,
през предразсъдъци и рой самозаблуди
обсебени от своите кошмари,
като хипнотозирани от пламък пеперуди...
Че своята история забравилия
обречен е безкрай, да я повтаря.
© Ивайло Апостолов
31. 03.2024
