И ТЕ, СА ТВОЕТО ИСТИНСКО БОГАТСТВО

С тъй много хора можеш, да говориш.

И толкоз малко, просто с теб , да помълчат...

И с толкоз малко, смислено, да си поспориш...

И толкоз малко, ... да те разберат!

Тъй много, път към теб, ще изберат,

когато техните сърца болят и страдат.

Но колко малко, ще се доближат

до теб, когато твоята душа се гърчи в Ада

на страхове, съмнения, вина

или в горчилката, след някое предателство!?

И колко малко, ще са светлина,

когато се нуждаеш от приятелство!

Тъй много "жертви", чакащи ответ

и молещи подкрепа и спасение!...

Тъй малко пристани и пътища пред теб,

когато търсиш в себе си прозрение!

Тъй много лутащи се, търсещи у теб маяк, 

искра и топлина, когато са изгубени!...

И неколцина, даващи ти бряг

и факел, щом пречупен паднеш и охулен.

Или низвергнат бил си и прокуден

от всеки друг, беда надушил в мрака 

по дирите ти. Когато пренаселения свят-клоака, 

за теб внезапно станал е безлюден!

Тъй много, с пръст към тебе ще посочат

и зад гърба ти тихо, злостно ще клокочат!

Тъй малко, ще направят щит със своето тяло

или ще са за тебе, огледало!

Пред толкоз много, ... по-добре, да замълчиш.

Да не споделяш. Просто, да подминеш!

С тъй малко, ... искрено, да споделиш!

Приет и подкрепен, да се разкриеш.

Тъй много без свян и жал, ще те употребят.

Като ненужна вещ, ще те захвърлят.

И неколцина само, ще те окрилят,

когато и надеждата е мъртва!

И само с тях, ще сме напълно истински.

От тях, ще съберем кураж и сили.

Ще можем сляпо, да се доверим и да политнем към мечтите си,

свободни от това, което и от себе си, сме крили.

Тъй много, ще подклаждат твойта горест

и в слабостта ти тайно, ще злорадстват.

Малцина, ще споделят твойта орист.

И те, са твоето истинско богатство❗

🍀🍀🍀

© Ивайло Апостолов 

     16.08.2025

УРОК

Научих, че дървото щом засаждаш

не трябва всеки ден, да го поливаш

или с оградка ти, да го ограждаш.

Че за да стане силно и красиво

преди, да е израснало дървото

високо, с клони галещи небето,

здраво и жилаво трябва, да е набъбнало стеблото,

и с корени дълбоко - чак в сърцето

на майката Земя, вкопани здраво.

Само тогава, ще пребори ветровете

и ще е доста' мощно и кораво

пред всяка буря то, да се възправи.

Научих, че и майката орлица,

не бутне ли орлето от гнездото си,

не ще усети то без вятър, че е най-велика птица.

Ни силата на клюна и крилото си.

И костенурката, на сигурно в брега,

яйцата си грижливо закопава.

Ала оставя своите чада

сами срещу Света, да се изправят.

Гъсеницата без, да се потруди

сама през своята орис, да премине,

не ще се прероди във пеперуда 

и да достигне облаците сини.

И само хората, в страха си и вината,

забравихме урока на природата.

Свръх протектираме, презадоволяваме децата си.

И тъй сами, унищожаваме породата.

И не разбрахме, че дървото преполято,

от малко почва вътрешно, да гние.

А камъчето, махнато от пътя пред децата

днес,... в Утре-то им то, ще е скалата,

която макар порасли, с нищо няма, да разбият.

Отколе тъй повелята повтаря 

- дърво не се отглежда зад ограда.

За да е мощно и красиво, с клони чак, до Рая,

то корените му, ще се вкопани чак, до Ада.

© Ивайло Апостолов 

     17.08.2025

ЗНАМ МАЙКИ, КОЛКО ВИ Е ТРУДНО ❗

Знам майки, колко ви е трудно,

да пуснете децата, да летят!

Но колкото, да ви е чудно,

те имат своя собствен път.

И пътят си, за да намерят,

и сили за да съберат, 

криле могъщо да разперят

със сила, разум, съвест, власт,...

те имат нуждата от вас.

Знам, питате се постоянно,

да ли се справяте добре...

Ако детето е "обрано",

но силно е, да казва НЕ...

Ако преследва упорито,

мечтата си и своята цел,

но щом не знае, смело пита

и вслушва се във ваш апел...

Ако е щуро, любопитно

и има хиляди въпроси...

Не се страхува, да опитва

и следствията си, да носи...

Щом има воля отговорно,

зад изборът си, да застане...

И щом препъне се отново,

да продължи, макар и с рани...

Щом има своя точка гледна

и защити я, без страх и вина...

Щом знае, че една победа

не е спечелена война...

Щом в имането си е скромен

и във триумфът си смирен...

Щом помни и обича своя корен

и се завръща окрилен...

Щом даже и за миг не жертва

той съвестта и свободата,

Щом е творец, не сива "жертва",

разтворила се във тълпата...

Последен къшей хляб и радост,

щом може с други, да споделя.

Ръка подава, в миг на слабост...

на странник, дава ли постеля...

Щом с плам гневи се, страстно люби

и бори се за правотата...

И даже пътя, да изгуби,

пак връща се към светлината...

Щом може тихо, да прощава,

но злото, да сече от корен...

Щом може твърдо, да решава

дори, когато е съборен...

Щом може, да гради от нула,

подир предателство и крах.

На слабия, щом дава сила...

От силните, щом няма страх...

Щом може, да е благодарен

и научава си урока

дори, когато е опарен

и не поддава пред порока...

Щом може силно, да прегръща,

ала предател, не целува.

Щом има повод, да се връща

И малко трудно се сбогува...

Тогаз бъдете вие спокойни,

че справки сте се добре!

Децата ви, ще са достойни

родители и синове.

Защото майката е силна,

да люби, грижи и да защити!

Но трябва й най-много сила,

да пусне рожбата си, да лети❗💓

© Ивайло Апостолов 

     14.08.2025

ПРОЗРЕНИЯ

Когато няма твърди правила

в закона всеки търси си вратичка.

Тогава всяка съвест има си цена.

Интригите кафез са, истината е пленена птичка.

Когато няма твърди правила за всички,

с два аршина всеки мери правотата.

Тогава светогледа се разпада на стотици гледни точки,

защото липсва между тях величината.

И хаосът върлува безогледно,

а интересът сменя личният морал.

амбицията, като за последно

прегазва всеки в блато от сплетни и кал.

И само неподкупният не пада

в безскрупулната паст на алчността.

И само нищият смирен нехае за властта,

като най-пряк маршрут към слава на марионетките в парада.

От памтивека всичко се повтаря,

амбиция, предателство, вина...

успехът има своята цена.

Ала най-често най-невинните поемат от товара й.

Тогава и доверието, ти излиза твърде скъпо!

Посредствеността не ти прощава, щом изпъкнеш над тълпата!

Човечността и етиката се класифицират като "тъпи"

в света на интересите и суетата!

Познанието се приема за опасно.

Да бъдеш себе си, разпалва завистта!

Да имаш мнение, в тълпата на безгласните 

е непростимо за ненавистта!

Общовалидни ако няма правила.

Посредствеността самопровъзгласява се за норма.

Моралът губи ясната си форма.

Всичко, което носи светлина,

не мине ли на тъмната страна,

със сивата й плът не се ли слее,

в свят пъстър няма право, да живее.

Всичко различно априори носи своята вина

и става цел, за нейната стрела.

Излез от сенките на предразсъдъците и на стигмата!

Излез от тесният си ъгъл към света.

Не зяпай отстрани! Бъди съавтор в книгата 

наречена живот! Бъди СЕГА❗

Но не забравяй, в общност за да се превърне стадото

и да престане хаосът в тълпата,

най-важно, за да няма ощетени и пострадали е,

да са общовалидни правилата.

© Ивайло Апостолов 

    07.08.2025

ИСТОРИЯТА, ТАЗИ СТАРА КУРТИЗАНКА

Историята, тази стара куртизанка 

флиртуваща фриволно със героите...

Тълпата не прощава смелостта на силните. Блестящите. Прогонващите сянката,

защото й напомнят непрестанно, 

че всички други в душите си, са роби!

И след като трагично и самотно

ги пренесе тя в жертва и оплаче,

ожалва си оковите безропотно 

изпод ботушите на техните палачи!

Историята - стара куртизанка

флиртува после сластно със велможите,

написана от блюдолизци на захранка

и в служба на предателите в ложите!

Тъй се върти Светът от памтивека.

Идеалистите, пред амбразурите,

А олигарсите забогатяват от халтурите

и словоблудствата на лицемерните марионетки.

© Ивайло Апостолов 

    06.08.2025

РАЗБИРАШ, ЧЕ ПОРАСНАЛ СИ, КОГАТО...

Разбираш, че пораснал си, когато

мълчиш по-често ти, отколкото говориш.

Когато по-спокойна е душата.

Не се стреми, да победи в напразни спорове.

Разбираш, че пораснал си, когато 

не се стремиш на другите, да се харесаш.

И следваш по-уверено мечтата си,

а суета са славата и интереса.

Разбираш, че пораснал си, когато

спреш, да препускаш бясно в надпреварата 

ти с всички други и с нестихващото време.

Когато вчерашното Аз във огледалото,

е твой единствен ориентир и измерение.

Разбираш, че пораснал си, когато 

Не губиш сили, нерви и енергия,

за нечии дребнави посегателства.

А търсиш с важните за теб, по-добра синергия.

Разбираш, че пораснал си, когато 

ставаш по-твърд в своите решения.

И разбереш - глупецът само хвърля се напред с главата.

Мислещият бори своите съмнения.

И че макар, да уважава чужди мнения,

не позволява предразсъдъци и стигми,

в маршрута му, да бъдат отклонения 

и от целта, която иска, да постигне!

Разбираш, че пораснал си, когато 

не се страхуваш, да си себе си! Да си различен

и да си "черната овца" в тълпата!

Дори, да казват, че си "твърдоглав" и "неприличен"!...

Когато зад гърба си спреш, да чуваш

злословните завиждащи езици.

Пред силните, щом спреш, да се преструваш,

а на "лисиците" покажеш, че не ще "кълвеш на трици"!

Разбираш, че пораснал си, когато 

не губиш време с жертви - симуланти, с лицемери...

и си открил, че променил си някому съдбата...

безшумно, анонимно, "на доверие".

Разбираш, че пораснал си, когато

прозреш, че щастие - успех са често антоними.

Че грешките, са пътя, не проклятие в съдбата ни...

Че всичките сме грешни и раними.

Разбираш, че пораснал си, когато 

прозреш, че ученето е процес, до края.

Че щастие, успех, удовлетворение, 

са резултата, 

но трябват разум, съвест, обич и смирение!

Човек не е роден, да е всезнаещ.

Разбираш, че пораснал си, когато

престанеш с постоянното себедоказване!

Приемеш ли, че любовта е споделеност в тишината,...

в малките жестове, а не помпозното приказване!

... А до тогава просто в календара,

събираме година, след година!
В неволята някои израстват твърде рано.
Други не мръдват, даже и живота им да е преминал❗

© Ивайло Апостолов 

    06.08.2025

ОБИЧАМ ТЕ И ВСИЧКО МИ Е МАЛКО

Залезът идва тихичко на пръсти 

и без да бърза нежно ни прегръща.

като изгубени деца невръстни,

ноща с вълшебна панделка ни свърза.

Така прекрасна вечерта е,

през юни. Медната луна,

се къпе в езерото и нехае.

Спят отмалели уморените весла.

Звездите любопитно се оглеждат,

край нея в огледалните води.

В гърдите ми тупти една надежда,

един копнеж по теб, се възроди.

Да те извикам, шепнешком по име...

Да те прегърна нежно в тишината...

И слели две сърца безименни,

да се изгубим в безметежност, до зората.

Задъхвам се! Гърдите ми са клетка!

Сърцето ми се блъска в нея, като плахо птиче,

за да разбие тягостната им решетка...

Как искам, да си моето момиче!

Дори и птиците в клоните притихнаха,

да не смутят сърцата ни!... Тъй силно бият!

Бризът с усмивка ни погали и утихна,

когато ТИ и АЗ се разтопиха в НИЕ.

Далеч блещука каменният град,

със спомени и чувства лихи.

Над нас светулките са като звездопад...

Тъй дълго те обичам, а копнежът ми не стихва.

Ти като пролет си с разцъфналите вишни, 

в искрящата си булчинска одежда. 

С брилянти, като утринна роса в косите пищни...

А утрин вече във водите се оглежда.

От толкова отдавна те обичам!

Сърцето ми изгаря - Слънце жарко.

Обичам те! Обичам те! Обичам!

Обичам те и всичко ми е малко!

© Ивайло Апостолов 

     03.08.2025