Вместо "добри родители", да са опитаме да бъдем "просто родители", не "най-добрите" и не "твърде добри". Нека не забравяме, че "най-доброто" е враг на доброто! В никакъв случай не бова , да ги поставяме един срещу друг! Независимо от обстоятелствата, винаги е добре, да се опитваме да направим възможно това, което което е оптимално, при конкретните за нас обстоятелства и условия - нито повече, нито по-малко!
В същото време е много по-важно важно, да можем да се насладим на това, което правим. А това, няма как да се случи, ако винаги се опитваме да надскочим себе си и се сравняваме! Работата, която ни харесва, идва от сърце и не може да бъде лоша. Не бива да позволяваме на нашият "вътрешен съдия"да ни критикува или да ни кара да се чувствате виновни. В момента, в който една жена стане майка например, в нея се ражда огромно, страхотно чувство за вина. Тя се чувства виновна за това, че не прекарва достатъчно време с детето, че не му дава достатъчно знания, любов, пари, храна ... и така нататък и така нататък ... Това преживяване на вина е не само деструктивно за самата нея, но е опасно и за детето й. Детето развива в бъдеще чувството, че този, който го обича, му е "длъжен". Длъжен , му отделя повече време, повече любов, повече пари и т.н. до безкрайност ...
Нужно е, да бъдем"достатъчно добри" родители, партньори, приятели, роднини ... НЯМА "идеален човек". Понятия като "идеално, най-добро, отлично, нормално ..." са относителни и се променят в зависимост от условията на околната среда. Всеки от нас е човек със собствени си подбуди и импулси! Естествено е, понякога "да ни дойде по гуша". Да имаме желание, да пратим всичко и всички, по дяволите, да се махнем! ... но - не е разумно да се поддадем на този импулс! Както и да се чувстваме виновни, е го изпитваме!
Естествено е да се стремим към съвършенство, но е неразумно (нереалистично) да вярваме в постигнето на съвършенство.
В Перфектността, както и във всеки друг идеал няма нищо изначално лошо. До момента, в който не стигне до крайности.
Тя ни дава посоката, жизнената сила и мотивацията, да се развиваме и да ставаме все по-добри, в това което правим, цез значение какво е то.
Перфекзионизмът като начин на живот обаче, е изключително деструктивно психоемоционално състояние. То повишава изключително много постоянните нива на стрес и тревожност, под които се намираме.
Ужасът от това, да не отговорим на собствените си или на чуждите представи и очаквания за нас, като родители ни парализира или ни подтиква към прибързани и неправилни избори и решения. Педизвиква у нас малоценностни и депресивни преживявания или ни довежда да "задънената урица " на чувството на безиизходица. Всичко това, можи да ни подтикне към "бягство и абдикиране" от отговорностите ни като родители и прекалено либерално възпитание, граничещо с анархия или да ни направи авторитарни и свръх изискващи истерици, които "мачкат" децата си, за да скрият собственото си чувство за безпомощност.
И двата сценария, са последното от което онези, които най-много обичаме, имат нужда!..
Както пише Алисън Шейфър" Ние сме просто обикновени човешки същества. Затова ми се иска да приемем идеята за достатъчно добрия родител. Не е необходимо да бъдете перфектни, за да имате здравословен семеен живот. Колкото сте по-истински и давате пример на децата си за това, включително и за това как понякога правим грешки – толкова по-добре. Така се превръщаме в истински модел за подражание и това е по-добрата формула за отглеждане на психично здрави деца."
