Търпението, учат ни от малки,
показва зрялост, мъдрост, възпитание.
Но запомни, че винаги ключът е в мярката,
между отровата, приятел и лекарството.
Търпението не е просто изпитание
на волята и пътят към смирение.
Не винаги ти носи изцеление.
Понякога донася ти страдание.
Търпението е необходимо
за да изслушаш, да осмислиш, да постигнеш.
Но ако дозировката преминеш,
започваш вътрешно, да се рушиш, вместо, да се въздигнеш.
И ако твърде дълго продължава,
най-страшно е, че се превръща в норма.
И някак, все по-малко натежаваш.
И сякаш вътрешно се обезформяш.
Тъй чувствата си свикваш, да подтискаш.
И мислите, по-често премълчаваш,
отлагайки това, което искаш.
И все по-трудно можеш, да решаваш.
От себе си, по-често се отказваш,
подкрепяйки мечтанията чужди.
Приятелските грешки, не показваш
подтискайки емоции и нужди.
Привикваш, да търпиш и да мълчиш,
И бавно губиш връзката със себе си.
Сърцето ти престава, да трепти.
И губиш се в душевните си ребуси.
И ставаш друг. И вече не си същия.
И чужд ти е човека в огледалото.
Привикнал си отдавна, да преглъщаш,
и да отвръщаш "всичко е нормално".
Увяхва на живота ти цветеца.
Искрата ти не тлее, а мъждука.
В теб някога съзираха светеца.
Днес, в бездната се луташ, за пролука,
с дузина кръстове, към вътрешната си Голгота.
Това ли искаш друже, от живота!?...
Аз вярвам във искрата ти! И ти
повярвай ! Изправи се ! И лети❗
© Ивайло Апостолов
20.12.2025
