ОБИЧАМ ТЕ И ВСИЧКО МИ Е МАЛКО

Залезът идва тихичко на пръсти 

и без да бърза нежно ни прегръща.

като изгубени деца невръстни,

ноща с вълшебна панделка ни свърза.

Така прекрасна вечерта е,

през юни. Медната луна,

се къпе в езерото и нехае.

Спят отмалели уморените весла.

Звездите любопитно се оглеждат,

край нея в огледалните води.

В гърдите ми тупти една надежда,

един копнеж по теб, се възроди.

Да те извикам, шепнешком по име...

Да те прегърна нежно в тишината...

И слели две сърца безименни,

да се изгубим в безметежност, до зората.

Задъхвам се! Гърдите ми са клетка!

Сърцето ми се блъска в нея, като плахо птиче,

за да разбие тягостната им решетка...

Как искам, да си моето момиче!

Дори и птиците в клоните притихнаха,

да не смутят сърцата ни!... Тъй силно бият!

Бризът с усмивка ни погали и утихна,

когато ТИ и АЗ се разтопиха в НИЕ.

Далеч блещука каменният град,

със спомени и чувства лихи.

Над нас светулките са като звездопад...

Тъй дълго те обичам, а копнежът ми не стихва.

Ти като пролет си с разцъфналите вишни, 

в искрящата си булчинска одежда. 

С брилянти, като утринна роса в косите пищни...

А утрин вече във водите се оглежда.

От толкова отдавна те обичам!

Сърцето ми изгаря - Слънце жарко.

Обичам те! Обичам те! Обичам!

Обичам те и всичко ми е малко!

© Ивайло Апостолов 

     03.08.2025

НЕ СЪМ СЕ КЛЕЛ АЗ АНГЕЛ ТУК, ДА БЪДА

💫✍️💫

На щурм влетях в този грешен свят.

Да бъда ангел ли?.. Не съм се клел.

Не съм мечтал елей и благодат,

а за живот в мир под синьото небе.

Да бъда ангел? ... Не, благодаря!

Отдавна ореола си изгубих!

Крилете ми пречупени кървят,

от куп предателства и рой самозаблуди !

Удавих се във хорска жлъч и кал

И задуших се не веднъж в притворство и в завист,

от хора със които съм летял

и със последни сили съм държал

над бързеите, да не се удавят!

Не искам, да съм ангел белокрил !

Не искам, да съм пухкав и безгрешен!

С бездушните, не мога, да съм мил!

Ала не мога, да съм безчовечен!

Не искам винаги, да бъда прав!

Знам, няма винаги да побеждавам !

Но на земята искам, да съм стъпил здраво,

На паднал в нужда, да подам ръка,

в защита на рожденото му право!

Не съм аз ангел и напълно по човешки

се учих, да живея, с много грешки.

И като всеки друг, на кръстопътищата на живота,

бах разпнат не веднъж от клевети и клюки, като на Голгота.

Не искам, да съм ангел хвърковат

Приел съм се такъв, несъвършен !

Не мога, да се слея и с тълпата!

Ще следвам до последният си ден

дори с криле пречупени, с плам и дух 

любовният си порив и мечтата си.

И без компромис, ще взривя на прах и пух

всяка неправдата и ще давам огън от искрата си,

на всеки скръбен и обезверен.

На всеки! Не съм Господ, за да съдя!

Защото всеки има нужда от криле.

Не, ангел снежнокрил, не съм се клел, да бъда!

Не е абсент живота, ни елей.

Пресътворихме Раят си, в бордей.

Но се заклевам в своята сърдечност,

докрай ще пазя своята човечност!

И нимбът ми макар отдавна, да е в прах,

надявам се, да превъзмогна всеки страх,

да се завръщам у дома си, там, където,

ще съм щастлив с най-важните обични на сърцето ми.

Не съм се клел аз ангел тук, да бъда!

Да съм човек е моята присъда!

© Ивайло Апостолов 

     01.08.2015

ДО КОГА

сн. Internet 🛜 

На сухо някой пак ни бръсне от ефира,

с приказки, за светло бъдеще и по-добър живот.

Привикнали сме, да ни цакат с топла бира,

а ние, тихо псувайки сами, да си надяваме хомота!

Глава смирена, непосечена остава.

Овците черни, първи стават за курбан.

"To be, or not to be", дилемата е пак такава.

Ала живот ли е живота миши, в чужд капан?

Ще каже някой мъдро "c'est la vie"!

Стърчащият пирон, намира чук!

Но ако мислеше така и Аспарух,

нима изобщо основана би била уви,

великата ни българска държава!?

Ако така би мислил Симеон,

дали България би легнала на три морета?

И биха ли й правили поклон...

И би ли дала писменост, просвета

и вяра тя, на толкова народи,

ако тъй мислеха и Кирил, и Методий?

Би ли спасила тя, предадена, останала сама, но горда

продажните велможи на Европа 

от набезите на османски орди.

Пет века робство биха ли родили Караджата, 

Бенковски, Левски и накрая Свободата!?

И със върха на българския щик,

би ли изписал името си с толкоз чест и слава 

безстрашният ни български войник!

"Народеее!..." писа Левски огорчен,

преди курбан, да стане на бесилото,

днес за да има свобода за теб и мен!

Кога бе, братя, ще ни изтърпи търпилото!?

Кога най-сетне, ще да си покажем жилото!?

ПАСТОРАЛНО

Нощта наметна небосвода с черна роба 

и разпиля звезди като елмаз.

Луната литна на морето, като чайка в тъмна доба.

И бриз вълните му погали като струни

нежно затрептели в ритъма на валс.

И гларусите като светски кавалери

рисуват тайни знаци на небето в мрака.

Море и хоризонт в далечината нежно устни бяха слели,

Брегът посипан със звезди, милувките на своя прилив, бе дочакал.

Вълните като приказни сирени

сякаш потайно шепнеха романса,

на нечии любови споделени

и на сърца разбити, пропилели шанса си.

И Лятото приседнало на пристана,

дописва вече своята история.

В далечината с бавни стъпки, ала недвусмислено

пристъпва пъстролика есен и ми маха непристорено.

И някак си ми стана меланхолно.

Пролази хлад и по тила, и в душата ми.

Поисках, да прегърна Лятото неволно!

Но то, побягна плахо, сякаш стреснало се от ръката ми!

© Ивайло Апостолов 

     29.07.2025

ВСЕ ОЩЕ СЪМ ЖИВ

Все още съм жив! Живота ми подложи леко крак,

но се изправям и прекрачвам пак напред!

Измъквал съм се и от по-голям батак!

Животът знам, не е масло и мед!

Все още жив съм! Знам, изглеждам уморен!

Ала отново се засилвам срещу вятъра!

Не се страхува буревестника от силни ветрове

или мъртви вълнения, които го подмятат!

Понякога разтърсваше ме здраво съдбата!

Разбиваше ме друг път на парчета!

Зашивах раните си сам. Опъвах пак платната...

А друг път някой даваше ми вятър в крилете!

Понякога подавал съм ръка.

Понякога намирал съм закрила.

Животът ни влече като река,

ако в сърцето си не сме събрали сила.

Все още жив съм! Всеки белег, спомен е за битките!

А раните в душата, кой ли ги брои?

Но миналите белези, са мой пътеводител,

Съдбата ти кове от теб това, което си!

Ще мине и това, не се съмнявам!

Ако под тежестта на миналото си не се пречупим.

Щом вярваш в себе си, след крах, по-силен се изправяш.

Животът е един. Не можем втори, да си купим.

Гордей се с белезите! Усмихни се на живота!

Живей със цялото си същество тук и сега! Мечтай!

От теб изписаното прегърни с охота.

Принадлежи ти всяка дума от романа на живота ти, от първата, до край!

© Ивайло Апостолов 

     22.07.2025

ФУТУРОЛОГИЯ ...

Ще те скрия далеч от фалшивият свят.

Ако трябва, далеч зад безкрая.

Няма даже за миг, да погледна назад.

Искам с теб, да летя и мечтая.

Ще те скрия, далече от чужди очи.

От човешката завист и злоба.

Ще сплета в косите ти лунни лъчи

и от облак най-нежната роба.

Там, в магичната, тайна далечна гора,

гдето птиците в хор чуруликат

и в темп барабанен пулсира дъжда.

аз по име към теб, ще извикам.

Ще приседнем на края на тихата нощ,

без и лъч светлина, да допуснем.

Ще погалим с ръка неспокойният дъжд,

без ръце и за миг, да изпуснем.

И до утрото там, ще е нашият храм,

Преди пак, да разцъфне зората,

всички наши мечти, като дар ще ти дам.

Свят вълшебен, за двама, в краката ти.

В този приказен замък в магичната нощ,

в прегръдка на тихо безвремие,

любовта ще разцъфне в своята мощ 

и под своето крило, ще ни вземе.

Тъй прегърнати нежно, премрежили взор

в едно слели и пулс, и дихание,

на пътеката лунна, под звезден простор

с най-интимните наши желания.

© Ивайло Апостолов 

    25.07.2025

КАКВО НИ ТРЯБВА, ЗА ДА СМЕ ЩАСТЛИВИ!?

Какво ни трябва, за да сме щастливи?

Що още дирим, за да се заситим?

На всичкото натрупано сме като полуживи.

По чуждото, все алчно бляскат ни очите.

С удобства все по-презадоволени

и от материалности все по-преситени,

сме все по-нещастни и неудовлетворени.

И все по-празни са и съхнещи душите ни.

Искрата ни премръзнала едва мъждука.

Създадени от кал, в калта се давим.

И завистта към по-успелите у нас бълбука,

без смелост, над тълпата в пълен ръст, да се изправим.

За да разчупим на посредственото клетката,

и да препускаме свободно след мечтите си!

Несмели сме, да си платиме сметката,

да бъдем себе си, когато изборът ни е поставен на везните.

Изгубили способност, да обичаме

жадуваме, за обич до премръзване!

Приели своето, за даденост, след чуждото все тичаме,

Бленуващи за щастие, безрадостни все бързаме.

Копнеещи доверие, предаваме

ръка подалите ни,... без вина и скрупули!

Лелеещи, за близост, изоставяме,

за да запазим туй, което сме натрупали!

И тъй погълнати от алчност и излишъци,

Самотни, кухи, сухи, отчуждени,

От богоподобни, станахме обикновени хищници,

изгубили и смисъл и смирение.

И заслепени от самозаблудите,

си търсим нов Христос, за изкупление.

Докато в сърцата ни тече кръвта на Юдите,

а обикновената човечност е в забвение!

А колко трябва ни, да сме щастливи?

Вода и хляб, любов, искра и смисъл!

Сърце с което, да ги споделите

и вяра в Утре-то, което ще изпишем!

© Ивайло Апостолов 

    14.07.2025